Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония -1 част

Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония
представяне чрез литература, етнография и народопис

МИЗИЯ

"...Засвири Димо с кавало,
Извика кучка Караман
И седум-осум кутрища...
Кутрища Димо разбраа
И тая кучка Караман
С заби си Димо спасия
От тея турци-юруци!
Димо бре, Димо чобанине,
Дегиди кара бир ойлане!"

Всяка една от тези три основни български области обединява няколко по-малки етнографско-фолклорни единици. Във всяка една от тези области и днес, макар и в силно стеснени граници, живеят българи.
Българското овчарско куче е изконна българска ценност. Някога то е било разпространено по цялата наша земя, т.е. срещало се е и в трите основни области, които ние ще разгледаме поотделно. Този подход е във връзка с произхода на кучето ни, за който битуват клишета и заблуди, като например това, че то е рожба на планините. Според други то е каракачанско, а не българско. Прокрадва се и старият мит, че е с изцяло анадолски или с някакъв друг произход и че ние сме си го присвоили. А други, прекъснали изцяло връзката с родовия си корен, или пък тези, които не обичат да четат и имат слаби познания за миналото ни, все още не могат да повярват, че някога кучето е живяло и по техните краища, и дори техните прадеди са го използвали. А пък за някои негови почитатели явно, само литературната интерпретация е от значение в разбирането за породата ни.

Гладни овчарски кучета в опит да елиминират конкуренцията на глиган, за замръзнал труп на руски войник изоставен от другарите, които вървят към Балкана.

Затова реших накратко да припомня за него, опирайки се на това, какво са казали най-известните български автори, оставили данни за него в своите произведения и изследвания.Ще се спра само на най-интересните данни в  посочените етнографски райони.
Понеже научните и научнопопулярни публикации за кучето ни са твърде малко , те трудно достигат до масовия читател. Има и много манипулации по темата "каракачанско", затова ще обърна внимание на леснодостъпните текстове от художествената литература. Защото българската литература от втората половина на 19век и първата половина на 20 век, стъпила на базата на личния житейски опит на авторите и на етнографията, е най-достъпното нещо за народното съзнание и най-изящния израз на народописа. И само при нея можем да намерим чисто художествения начин за отразяване на обективните факти и реалност.
Постоянно търсейки и изчитайки творчеството на българските писатели, за няколко години ние сме открили над 80 разказа, четири повести и две пиеси, в които нашето овчарско куче е или главен или второстепенен герой. Но сме сигурни, че това не е всичко.
Налице са редица известни изследователи и писатели, които пишат за него.За северозападния край това са етнографът Димитър Маринов, писателите Йордан Радичков, Никола Статков и други, а централна северна България и Стара планина-Орлин Василев, Ангел Каралийчев, Пелин Велков, Григор Угаров. За кучетата в Делиормана споменават лудогорците Борис Илиев, Никола Нанев , както и етногафа Васил Маринов и др.
На Добруджа естествено ще обърнем по-голямо внимание и ще посочим, че цяла плеяда от учени, писатели, етнографи и краеведи са писали за нейните кучета.За тях пише още много преди освобождението Илия Блъсков, а после те са увековечени от Йордан Йовков, Ивайло Петров, Стефан Поптонев, Стоян Стоянов, Стилян Чилингиров, етнографа Христо Вакарелски, краеведа Петар Кънев идр. Избрали сме описанието на Ивайло Петров за тези кучета от книгата му "Преди да се родя и след това". Ето как ги описва той:

"... Патладжана безпогрешно намери къщата на майка ми, слезе от
кобилата и отвори вратника.Две рунтави кучета, едри като магарета, 
изкочиха откъм кошарата и с нескрита омраза се хвърлиха
върху тях...следобед дойде ред на Мурджо и Карамана. И двете
като петлите бяха личности с ярко изразени характери  и таланти
...Трудно бе да се поделят такива кучета без разправии и за да ги 
спести, баща ми си послужи с хитрост..."

Силистренска добруджа 1957 г.

Трябва да напомним , че Добруджа и Делиормана са области, в които никога не са стъпвали каракачани.Овчарските ни кучета са служили традиционно по родните ни граници. За подобни техни изяви ни известява един от доаените на българската анималистична литература- Йордан Йовков. Той описва реални случки с тези животни, разказвайки спомените на свои приятели и своите спомени от пограничната си служба в Беломорието. В разказа " Случан(йни гости" главен герой е чернобелият Ханджар. Наблюдателният творец го вижда като най- достойния лидер сред останалите кучета на заставата, в която служи. В "Граничари" се разказва за кучетата Юда и Паша от една застава на границата със Сърбия през Стара планина и то в навечерието на Сръбско-българската война. 

На добруджанската граница 1937 г.

Действието в разказите "Скитник" и "Балкан" се развива в Добруджа на границата с Румъния. Героят Балкан е събирателен образ на Реални прототипи - две поганични кучета със същото име. Едното е описано по спомените на подофицера на заставата при с. Чифуткьой (днес с. Йовково, Добричко), г. Лисичков служил през 1911-13 г. За другото Йовков научава от негов колега Ловчо Стоянов от заставата при родното му село  село Енедже Хайдар (днес Краище), служил там през 1912-13 г. А за прототипите на останалите две кучета от разказа, Комита и Белка , писателят черпи информация от Станьо Дочев, живял преди румънската окупация в същото село.

                                                                                                                                                                      следва

Н.Тодоров
гр. Силистра

Българското овчарско куче –  БОК и румънските породи  овчарски кучета

Изложба на буковински овчарски кучета

Ако до преди 10 – 15 години, някой българин бе посетил Румъния, и за по – дълго време бе пребивавал в различни нейни градове, то неминуемо би се сблъскал с едно име –  „ Миорица”. Това име би срещнал не само като лого на ресторанти и заведения, но и като марка на различни продукти – мляко, бисквити, цигари ...  Но, какво е това озадачаващо го име, ще се запитат и читателите? Единствено суфикса в края на думата ще му е познат и ще му звучи някак родно, като: Пършевица, Марица, краставица, шевица, баница, каруца и мн. д. И дълго време, то нищо няма да му говори, докато не вникне в съдържанието на популярната румънска народна песен за Миорица: Та ето, какво се крие в текста и. 

Трите румънски породи /буковинско, карпатин, миоритик/

 От Карпатите слизали три стада с трима овчари – молдован / от Молдова /, вранчанин / Вранча е част от Предкарпатите врязан във Влашката равнина/ и унгурян / от Трансилвания /. Това са трите големи Румънски области, аналогични на нашите – Мизия, Тракия и Македония, но за разлика от нашите с различен етнически състав на населението. Три дни те слизали към равнините – Влашко и Северна България. Врачанинът и унгурянът се уговорили да убият чобанинът молдованин, „ че има по – вече овчици – бодри и рогати, коне по –  игриви и кучета по – хапливи” ...  Молдованинът се обръща към своята любима овца Миорица: „ Ти овчице Миорице , три дни тревица не пасеш, водица не пиеш . Болна ли си драга Миорице? „  Овцата отговаря: Господарю, истината ти не знаеш. При залез слънце тебе ще те убият байно, вранчан и тоя унгурян ...”  Чобанинът молдованин моли Миорица да им каже , ако наистина го убият, да го погребат близо до кошарата, за да  бъде близо до овцете и да слуша лая на верните си кучета и ако някога срещне старата му майчица, да я съжали и да и каже, че се е оженил за хубава девойка и е вдигнал голяма сватба, че слънцето и месецът венчилото са му държали.

Овчар от Влашката равнина

    Тази знакова за румънците песен иде да ни каже няколко важни неща, както за тези наши северни съседи, толкова близки до нас, по бит, народностна култура и поминък, така и за техните овчарски кучета. Но за да сме по – точни, обективни и коректни ще трябва да поровим из историческите факти.

   Първо: Вижда се, че румънските овчари спазват една традиция запазила се от времето на средновековна българска държава, да движат сезонно стадата си от Карпатите към тучните равнини на Горна и Долна Мизия. Все пак първоначално Българската държава на Балканите е обхващала земите от Карпатите до Стара планина. А земите от Дунав до билото на Карпатската дъга са били неизменна част от държавата ни, до падането и под турско робство.

   Второ: Че румънците, както народите от целия полуостров притежават свои овчарски кучета, които са неизменна част от общата балканска договидна ( молосна ) популация и които, най – живо ни интересуват в случая.

  Трето: Ако в Трансилвания живеят може би по – голям процент унгарци, немци и цигани и др. взети заедно отколкото румъни, което говори, за това, че там има нещо гнило, относно принадлежността и към Румъния и тя стои някак изкуствено пришита за нея. То и за Влахия и Молдавия – другите и области, също можем спокойно да твърдим, че етногенезисът на населението им обявен за румънски, исторически е свързан до голяма степен с българите, с което можем да кажем, че държавата на север от Дунав, е едно изкуствено създадено творение. Чърчил казва следното по този въпрос: „ Румънец, означава не народност а професия”  За да се уверим в това е необходимо да погледнем по – обстойно в сериозната академична а не в преиначената митологемна румънска история, която патетично тръби, за изконната, из вечна връзка между земята и днешните и владелци румъните / даките /. 

Буковинска овчарка днес

      С, което в полза на познанието, обобщаващо, трябва да уточним истината. А тя е, че много векове след загубата на тези територии от Рим, през които, по тях са живеели стотици поколения наред, най – различни варвари, включително последните им трайни господари сме ние българите, са унищожили а след това и изтласкали оцелялото заварено там автохтонно дакоримско население към лоното на Рим и Византия. Така, че през този дълъг период, хора които да говорят романски език там не е имало. Тоест, не е имало пряк континуитет между старото население на Траянова Дакия и появилото се на ново по тези земи романско православно население едва през 13 –14 век. Последното е допуснато да се насели в отвъд Дунавска България тогава, имено от българските царе на възстановената Втора Българска държава. Все пак, как ли е попаднало наново там, ще се питат читателите? За което, ще трябва да бъдат запознати, с историческата истина, която, ще резюмирам накратко в следния  отговор.

     След падането на България под византийска власт, императорите са започнали да изпращат там, големи войскови контингенти и преселници именно от Тесалйските и особено големи маси Италийски власи / православни /, тъй като те губят италийските си владения. И това ромейско  население трябва да се засели някъде. Според известния Средновековен писател ерудит – византийския хроникьор с български произход Кекевмен, власите Тесалйци в империята са потомци на тракийските племена даки и беси. Тези власи преселници от Италия и Тесалия са заселвани по новопридобитите северни имперски граници дори и в земите на Унгария, като преграда срещу католиците унгарци. „ ... В голямата войска под командването на стратега Лъв Ватацй, имало голяма тълпа, сбирщина власи за които казват, че са някогашни / православни/ преселци от Италия  ...”  из „ Поход на Мануил Комнин в Унгария в 1166г.” от Йоан Каним. Но  след време са натиснати на верска основа от унгарците по времето, когато българите вече са си възвърнали държавността при Асеневци, след два века Византийско робство.Така, че физически изолацията им от Византия била на лице.И тези люде, наречени угровласи от съвременниците си, намерили спасение при православните си братя- едноверци българи.   

Карпатинска овчарка

                                Така, те преоткривали наново древните земи на своите деди в поопразнените тогава северни български предели по Карпатите предоставяни им периодично за заселване от нашите царе. Това ново население е намерило удобни условия за съществуване и е започнало да развива силно животновъдство  и по този начин, както икономически така и социално битово да конкурира, влияе, да се смесва и да се налага, дори и като говор сред останалото български и идващо от Азия, побългарено варварско население. 
Тоест, наново сред славяноговорящата амалгама от българи и побългарени варвари се вклиняват романоговорещи люде. И така лека – полека се е поставило началото на повторното романизиране на тази земя, което се е осъществило и узаконило в следващите векове. Първоначално езика е бил една смесица от българо – влашки с превес на влашкия с течение на времето. Дори днес около 35% от думите в румънския език са български.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   

      По подобен начин може да отнесем кучетата им, които налагат, като национални породи – чобанско куче Карпатин за Влахия и чобанско куче от Буковина за Молдавия, както генетично тъй и исторически свързани с Българското овчарско куче, но както и хората там с новата марка „румънски”. Докато трансилванския Миоритик, както и част от населението в областта, е по скоро свързан поне визуално с унгарския Командор. Миоритик – миорица = / вакъл, рунтав, барачест, влакнест / .

    Четвърто: В днешна Румъния, за разлика от у нас, не само няма да се намери човек, който да нарече кучето си „ каракачанско „, защото там такъв етнос не съществува, но и въобще да го нарича с някакво чуждо етническо или чуждо народностно име. Това там, би се сметнало за обида към народа си и би се възприело, като някаква форма на национално предателство. Макар, че както се видя по – горе, в исторически план,  румънска нация, народ и държавна концепция, като такива, не съществуват, поне до края на 18век.. Вестник „ Атон” в началото на 20век нарича „куцовласите” от Северна Гърция /истинските наследници на дакоримляните / - „ химерично и неизвестно в етимологията чудовище, а зад дунавските румъни – безцветна смесица от готи, хуни, славяни, българи, скити / печенеги, узи, кумани и др. Народи от степите/, турци, цигани и безброй други варварски племена, която е узурпирала националното име на римляните. „

Българско семейство от Балкана

гравюра от 18 в. от неизвестен автор В долният десен ъгъл изобразено овчарско куче.

      И въпреки тази  историческата обективност, там отвъд Дунав, кучетата се наричат както у нас, овчарски /чобански /, или просто кучета. Румънците дори не ги зоват на масово населващите се там през 1916 – 18г. от Северна Гърция ( Тесалия , Епир и др.) и България ( Македония ), –  Цинцари, ( арумъни – власи наречени и македонци ), макар да ги припознават за истинските стари румъни, както видяхме, че и историците са убедени в това.

     Много добре познават тези животни българите от Добруджа, които през19 и 20 век, неведнъж са си патили от румънците. Те не познават и етноса каракачани и не използват името им, за да определят така  същността на овчарските кучета а много точно използват традиционното за цяла България наименование „вълкодав”, с което кичат и собствените си кучетата. Така ги нарича и о.з. генерал Боян Михнев от с. Казимир Силистренско, в своите спомени, когато през 1916г. големи маси българи от Добруджа, нарочно са преселвани на заточение в молдовската част на Румъния, като население подкопаващо устоите и пречещо на завоевателските и стремежи към Южна Добруджа. „

... – Затътриха се хората, а чокоина върви по нас и води 5 – 6 големи вълкодава, да ни пази да не избягаме  ...  Той почака нашите да се отдалечат и пусна кучетата  ... Вълкодавите се хвърлиха на най – последния от групата, сиромашкия Лечо Омпарски  ...  Лечо лежи на земята, мъчи се да рита да се брани, а кучетата го давят, ръфат и ръмжат. Нашите – цяло село – гледат, но никой не смее крачка да направи  ...  Кучетата се умориха, оставиха го и затичаха из полето. „ ... 

Български граничар от варненско 1935 г.

     Е, логично е и няма как в областите Добруджа и Делиормана, където каракачани не са и стъпвали, хората да си наричат кучетата „ каракачански”. Ето и част от проучванията на големия наш етнограф Х. Вакарелски в Добруджа –скотовъдно свързана и с овцевъдството във  Влашката равнина, за овчарското куче:  „ ...  Друга необходимост за овчаря са овчарските кучета, които са и домашни пазители. Смята се, че село и стадо са немислими без тях  ...  Някои овчари имат по – няколко кучета в зависимост от големината на стадото. Което се дължи на това, че Добруджа по онова време, особено зиме, са изобилствали вълци. За това и овчарите се стремели да имат по – едри и силни кучета. Кучето е любим пазач на дома; във всяка къща има домошарско куче а често пъти и няколко. За да могат да се справят по – ефикасно и без сериозни наранявания с вълците, овчарите слагат на вратовете им метални нашийници с остри шипове. За всяко куче, около кошарата / егрека, агъла / и т.н. има кучешки колиби / страчове /, за да не лежат псетата на земята, когато има дъждове, виелици и сняг „ ...  – Из „Етнография на Добруджа”.

    Подобни думи изказва за кучетата в Делиормана и известния наш етнограф В. Маринов в своите научни проучвания за този район.

    Каракачаните до колкото ги има в пределите на България, са просто едни от хората, които са също притежатели на тези животни. И не може да се отрече, че те, за разлика от нас българите, които живеем вече десетилетия наред, предимно в равнинните области на страната с диаметрално противоположен начин на живот от онзи определено пасторален на нашите прадеди, те поради характерния си номадски начин на съществуване, продължил до петдесетте години на отминалия век и поради нуждата от добри кучета, са запазили не малко превъзходни еднотипни екземпляри в страната. И това точно в периода на най – засилен пионерски интерес от изследователите им. Но все пак, техните кучета съставляват една малка част, от поголовието на кучето у нас. Основния процент от популацията му, си остава при българите. И съвсем естествено е, когато искаме да въздигнем нещо чисто българско, е да го зовем и с името българско. Ако ли пък българите, привърженици на каракачанската идея за кучето ни, се смятат за каракачани, си е техен проблем. Макар, че в по – голямото си множество  те дори не знаят нищо, за този етнос и това е абсолютно доказан факт. В крайна сметка всеки сам решава чие куче отглежда, чуждо или свое, родно. Аз лично смятам, че уважавам паметта на моите деди и наричам гледаните от мен а и останалите кучета български, такива каквито са ни ги завещали те. И това не е фриволно мое хрумване или пък на огромното множество убедени в това патриоти, а научно обоснована истина. А това, че у нас има много хора, които се обръщат, като „фурнаджийски лопати” и оправдават поговорката: „ Интереса клати феса”, не е прецедент и е пределно ясно, че  винаги ги е имало, има ги и днес, ще ги има и в бъдеще, уви. Та нали човек вземайки си едно малко кученце от породата, не взема просто куче, а взема част от българщината. Е, явно „ каракачанщина”  си взема българина, възприел каракачанската същност, ако се вярва на това твърдение. И защо ли този същия българин, нарича националната си порода овчарско куче – „ каракачанско”, а ловния барак и гончето си – български? Защо и тях не окичи с нечие чуждо име?

     Въпроса за наименованието на нашето овчарско куче, което определя и същността му е принципен и е един от върховете за изява на националното чувство, родовата принадлежност и превъзходството на родния гений. Синонима „ каракачанско куче” не може да покрие тези изисквания и дори ги обезсмисля и отчуждава.

    А що се отнася до овчарските кучета в Румъния, въпреки историческите факти, ние не можем да претендираме за тях, че са наши, както вече не можем да претендираме и за тамошната територия. Ние можем само, да се противопоставяме на неспирните домогвания на румънците към нашата история или нейната манипулация а също да протегнем ръка към двете големи български малцинства там, това на българите католици и особено на православните, които Румъния дори не признава, че съществуват и още ги обявява за сърби македонци и други, както и естествено за кучетата им ако притежават такива. И можем да вземем очеваден пример, за това, че както сме загубили земите си на които днес се е пръкнала държавата Румъния, сме на път комай да загубим окончателно и Македония и някои от другите наши територии с които сами си граничим, обзети от немара или вършещи  втрещяващи ума чутовни глупости и скудоумия в това отношение.

    И така, поуката за нас, днешните българи, от разразилите се безсмислени дискусии за същността на овчарското ни куче е: чужди кучета не искаме, но и своите не си ги даваме, било на север, било на юг или пък на запад. А най – мразим да ни изкарват прости и диви злобари! Може да сме бедни и наивни, но не сме назадничави, за да вярваме в философските антиномии на малцина наши декадансни „ кинолози”.    

  Н. Тодоров

Гр. Силистра

Типове овчарски кучета от старите снимки

„... Таман стадо си напоил –

напоил го, попладнил го,

че ми седнал хляб да яде.

Около му три кучета,

    баш кучета, зли кучета,

главите им на земята,

очите им на небето.

... И дойдоха трима турци,

Зададоха се наближиха –

... Разсърдил се чобан Милю,

и насъска три кучета –

сардисаха трима турци,

сардисаха, завалиха ...”

 из северняшката песен –

„ Чобан Милю и верните му кучета”

Куче в краката на търговци на вълна в Родопите

Типове овчарски кучета от старите снимки

 Както е известно, стандарта на породата Българско овчарско куче, варира в доста широки граници. Това е така, защото съществуват, както много едри и тежки екземпляри, така и по – олекотени и ръстово по – ниски, но също ценни такива. Подобни диаметрално противоположни вариации се наблюдават и по отношение, както на дължината и пигментацията на космената покривка, така и при типа на главата и муцуната.

Старите фотоси се явяват доста ценен източник на информация за кучето ни. Те носят, една виталност, далечна романтика и автентичност на времето и мястото което отразяват. Това са предимно образите на овчари със стада и придружаващите ги кучета, както и такива от граничната служба.

Шоп, овчаруващ на Витоша, със стадо и куче, от началото на ХХв.

Трябва, обаче да се съобрази и факта, че те са правени през последните години на ХIХ и първата половина на ХХ век. Това е период в който е започнал неизменен, постепенен и повсеместен процес, на промяна на социума на българите. Ето защо не навсякъде, вече мажем да говорим, за наличието на кучета с напълно съхранен породен вид, тъй като в много наши краища/ предимно в равнинните/, поради все по – слабата му потребност, при новите стопански взаимоотношения, популацията му започва да се губи и занемарява от към селекция и подбор. А понякога се е допускало и безразборно и дори нарочно кръстосване с вносни породи.

Въпреки тези несгоди на времето, повсеместно кучетата носят, все още здравата основа, на познатия на всички ни и желан расов тип и вид.

Младо куче в поделение в русенско 50 г. на ХХв.

Каракачански стан в Калоферския Балкан началото на ХХв. Отпред са налягали български овчари, отзад каракачанското поселище, пред него прави каракачани.

Дори и при последните представители на номадското животновъдство – каракачаните / на които неясно защо, някои припознават кучето ни/, и естествената им потребност от множество запазили, най – добрите си расови качества и черти, кучета, също се наблюдават подобни процеси. В този ред на мисли, даже самите номади, нееднократно са търсили дамазлъци от българските чобани.

На границата в навечерието на Втората световна война. Кучето е с по – тънка лупоидна муцуна.

Буковинско овчарско куче 60г. на ХХв.

Власи / грамостяни/, гравюра от 18в. Интересно е кучето, което е едро, абсолютно голо и с остри уши, определено не отговаря на облика на животното заложено в нашето търсене за типичност на породата.

Местни селяни - мулетари със стока на пазар в Търново. Придружава ги овчарско куче.

Присъствието на същите / каракачаните/, на север от Балкана е частично, късно и инцидентно, като кучетата им почти не влияят върху популацията там.

Лясковчани мият зеленчуци на бахча. В дясно четириногия пазач на бахчата.

Еднотипни кучета от силистренско през първата половина на ХХ в

В Добруджа даже и никога не са стъпвали, но овчарските кучета си съществуват отколе.  Което доказва, че кучето не е селекция на каракачанския етнос.
Ето как описва Добруджа, германския фортификационен инженер, създател на множество крепости из Турската империя, респективно в България, Фон Молтке.
Първо отразява, колко слабо е населена , но пък удобна за пастирство.
„... Ежегодно тук докарват от Австрия, стада овни и кози по няколко хиляди глави. За позволението да ги пасат, тук се плащат по 4 пари или 2 копейки на глава и се дава по 1брой на всеки 50бр.   ...  / говори и за много биволи по ливадите и брега на Дунава/. И още множество вълкодавни кучета бродят без стопаните си по полетата ...” Хелмут Фон Молтке из „ Пътуване в Добруджа”- 1837г.
А ето и думи от нейния, най – голям литературен бард, Йо. Йовков.
Понеделник, 9 септемврий. – На пост № 8 "Караджата" има едно куче, което войниците наричат "Паша". То е голямо, черно, очите му гневно гледат и горят като въглени. Напоследък то е станало толкоз зло, че войниците не смеят вече да го водят със себе си, тъй като то се хвърля върху всеки човек и може да разкъса някого. Държат го не вързано, а в клетка, гдето то все ръмжи и лае. Ще трябва ли да го застреляме, или да го изпратим на постовете край морето, гдето по няма хора.
На границата с Румъния от романа „ Чифликът край границата „ на Йо. Йовков.

Руски войски в Румъния през Първата световна Война. В краката на командира лежи овчарско куче

На западната граница 30г. на ХХв. Куче с определено тежка и масивна конструкция по всички параграфи.

  

    В двора на Манолакя, пред "чорбаджийската" къща, имаше вързани две- три зли кучета, които нощно време пущаха. Също такива кучета на синджир имаше още на няколко по-опасни места. А други двайсет- трийсет кучета, черни, бели, жълти, по-големи и по-малки – цяла глутница, – след като ги нахранваха вечер с мамулено или просяно тесто, или със суроватка, изпъждаха ги навън, затваряха портите и ги оставяха да обикалят и да лаят цяла нощ вън от оградата.

   Описание на Исйоренския чифлик в романа на Йордан Йовков – „ Чифликът на границата”.

Овчари с кучета в балчишко. Наблюдава се едно голямо разнообразие на типове. Архив Д. Балчев

   Най – често разпространеното и преобладаващо поголовие е на средно – едрите до едри кучета, с масивна глава и здрава муцуна. Те са в различни цветове, като космената им покривка е средно – дълга.

   Има и не малко снимки на редица представители, които носят белезите на сходните в расово отношение турски кангали.

Овчар от шоплука -1946г.Куче с белезите на кангала.

На южната граница 1937г. Кучето е по дребно и олекотено животно

  

    Освен за ръст и размери, фотосите носят и много ясната информация за типовост, за най – характерните белези на породноста, каквито са главите и муцуните на нашите кучета.  При определени представители се наблюдават изразително, по – изящните лупоидни / вълчеподобни/,  черти а при други по – мощните и предпочитани от гледачите, мощни черти на молоса

Млад екземпляр, сравнително с къса козина и с определено лупоиден вид. Сн. М.Ф. Стефаниц – Македония 1918г.

   В крайна сметка на база на старите снимки, ние откриваме едно богатство от типове и форми на породата, от което можем да установим, че нашите земи са дали благоприятна почва, за историческото развитие и утвърждаването на една невероятно ценна с качествата и разнообразието на популацията си раса овчарско куче.

Н.Тодоров

гр.Силистра

Овчарското куче на България във вярна служба на границата и в армията

Овчарското куче на България във вярна служба на границата и в армията

На гръцката граница 1933г/ В комендантски армейски взвод 1936г.

   В  самото начало е важно да се отговори на един основен въпрос! Защо имено овчарското куче е предпочетено за тази роля? Нима по нашите ширини не е имало и други типове кучета – ловни, хрътки, пастирски и др., които да изпълняват същата служба?

   Подробния анализ на археологическите данни върху артефакти от Балканите,  респективно и най - много на тези у нас, от различните епохи, различава поне пет основни типа кучета, които се квалифицират условно така:

   . хрътки / хръткоподобни/, в различни размери.

   . ловни /ръстово  варират от дребни до средно едри/.

   . пастирски / дребни и средно големи/.

   . лупоидни / средно едри до едри/.

   . молосоиди / догоподобни/, тоест едри.



Шарпланинец от Македония 40 г. на ХХв.

 

   Къде е мястото на голямото овчарско куче на Балканите?

   В основата му стои едно лупо – молосоидно животно. Но ако се съди по голямото разнообразие при представителите на породата, като ръст, конструкция, размер, космена покривка и цвят, както и типове на глава и муцуна, и др. то неизменно в генеалогията му исторически имат намеса и представители на другите типове кучета.

Лупоиден сравнително гол и едър тип наше куче сн. М. Ф. Щтефаниц 1918г.

  

  Тоест, нашето овчарско куче, е обособила се аборигенна раса, която не е чиста проба биологична категория животно или селекция на даден етнос на Балканите, а е историческа такава. Същата, чрез естествения подбор и селекцията по фенотип, се е наложила през векове по естествен без конкурентен път, повсеместно в битието на хората.

    Ето защо именно тези едри, респектиращи и борбени животни, са предпочитани и за бойна и погранична служба, от дедите ни.

    Още от времето на езическия ни период, имаме запазени множество графити по каменните блокове от старобългарските твърдини с изображението му.
 В най – големия старобългарски монументален паметник – „Мадарския конник”, има изобразено и догоподобно / грамадно/, куче. То както и останалите обекти от релефа са в реални размери, но в леко стилизиран вид. Естествено в него не можем да дирим точната фенотипна прилика и визия а по – скоро трябва да потърсим, една сакрална символика и космогония в светознанието на нашите предтечи.

    И след приемането на християнството от дедите ни, кучето, макар вече не признавано за свещено животно, според каноните на новата ни вяра, продължава да е в служба на хората и войската.
 

Карпатини средата на ХХ в.

Трима гръцки и един български граничар-30 те години на 20 век.

Псалтир от 11 -12 в. изобразени кучета в борба с хищници и стадо.

  

  В едно писмо от кореспонденцията на цар Симеон с византийския император, става ясно, че Симеон преминал границата и навлязъл в империята, ...„дори без куче да излае”... Тоест, става ясно, че кучетата са неизменна част от граничната стража.

Картината от Възрожденския период е наречена „ съня на българина”, изобразява пасторалното наше битие тогава. Изобразено е и овчарско куче.

    По време на падането на страната ни под турското робство, нашите кучета са защитавали родните ни крепости. Много добре е изследвана  историята за защитата на крепостта Беден, в Родопите, с главно участие, на нашите овчарски кучета, и най – вече, при пробива на турската обсада. Това става в период в които, още етноса каракачани въобще не съществува.

Каракачани в Рила от началото на ХХ век. Интересно, къде ли е толкова спрягания, от почитателите на каракачаните, кон, който бил уж каракачански? Май – май са си използвали магаренца.

   Каракачанския псевдоним, за кучето ни, е твърде късно появил се, и не разбираме защо, някои люде толкова немотивирано го употребяват, но се стремят и отчаяно да го наложат, като същност на породата?

„ Македонка” картина от И. Мърквичка

  

   Службата му продължава и след освобождението, като вече имаме не само писмени данни и други артефакти, но и фотографии. Още в зората на създаването на българската  земската войска и пограничната стража, овчарското куче е внедрено в употреба от същите.

Граничен пост 1915г.

Образите на това великолепно животно можем да видим запечатани в множеството фотоси от целия период на т.нар. „Трета българска държава”.

Буковинска овчарка - интересно защо ли в Румъния няма каракачани а има кучета? Откъде ли са си ги взели?

Наше куче в краката на двама герм. и български офицери, най – вероятно на Добруджанския фронт 1916г. сн. От сайта „ Изгубената България”

Така то успешно служи до средата на ХХ век, а именно до 1956г. когато изцяло е заменено от германското овчарско куче.

Граничар с наше куче на западната ни граница 1920г. сн. От интернет

   С появата на немската овчарка, като порода и бързо растящата и популярност в Европа, българите не остават назад и водени от обичайното ни любопитство и стремеж за нови предизвикателства, правят така, че отделни кучета периодично да попадат и по нашите земи. Такива, макар и единично започват да се употребяват и от нашата армия и разбира се по границата. Особено чувствително, това се усеща, след като ставаме съюзници на Германия, през периода на Втората световна война.

Празник край Охридското езеро. В долния десен ъгъл приклекнал граничар с немско куче

    Новите за нас животни, са закупувани и за полицейската служба.

Кучета закупени от Австрия 1925г. за полицейските структури. сн. От сайта „ Изгубената България”.

    Все още, обаче нашите кучета са най – масово използваните четириноги бойни другари в тези военни институции. Случвало се е на някои застави и поделения, да служат наедно, както наши, така и немски кучета. Това статукво се наследява  и от новата комунистическа власт. Макар, че тогава започва да се налага руския еквивалент на немското овчарско куче т.нар. – „източноевропейското овчарско куче”.  Този процес, води до такава ситуация, че някъде през петдесетте години на отминалия век, постепенно и поетапно нашите кучета се заменят с новите стражи на социалистическата ни държава. Окончателно и официално, това става при една крупна реформа в армията, през 1955 -56г. Тогава остатъчната техника от царско време, е изцяло заменена с нововъведената руска такава. Естествено промяната рефлектира и върху съдбата на нашето куче, що бива изхвърлено с лека ръка от дълговековната си роля на служебно животно. Единични нашенски са оставали тук - таме по заставите, но с течение на времето и те са заменени с немските.

Много  е известен случаят с граничаря Вергил Ваклинов загинал в бой с група за диверсии в доспатско, заедно със служебното му куче, немската овчарка Вихър през1953г. Тогава немските са били много по - малко, все още основно са нашите.

   Случая с Ваклинов е доста силно пропагандиран от новата социалистическа власт, на която естествено и трябват нови герои, верни на партията. Много по – известен и мащабен е ,обаче подвига на редник Илия Иванов, който през далечната 1903г. сам със служебното си куче, успява да спре и прогони турска бандитска шайка от 180 човека. Кучето му естествено е наше овчарско.

  

Граничари 1932 г.

   Интересен е факта, че дори колосите на социализма, каквито са бивша Югославия и разбира се титана на системата СССР, не унищожиха своите си овчарски породи кучета, както това направиха изумените им и раболепни български лакеи, а спроти, дори ги признаха и регистрираха като национални породи и им отредиха подобаващото им място на служебния фронт. Учудващо е, че дори и днес у нас, когато българското овчарско куче е придобило, вече доста голяма популярност и е възстановено повсеместно, то пак не намира исторически отреденото му традиционно мястото в армията и границата.

Единствения по рода си паметник, на героите граничари от добруджанската граница от 1913 - 16г. Намира се в морската градина във Варна. На него е изобразено и вярното наше овчарско куче.

Н. Тодоров гр. Силистра