ПРОКЪСАНОТО БАЛКАНСКО ЧЕРДЖЕ

Куче в двора на сръбско семейство от Южна Сърбия начало на ХХв.

Кучета от Сърбия

Сърбите налагат породата Сръбски пастирски пес, от съхранена популация, в различни техни планини, както и такива екземпляри от Шар планина в Македония, от периода на Югославската федерация.

Сърбия началото на ХХв.

      Всеки народ на Балканите смята, че е най – бамбъшка и стои по – горе от другите. Земята ще изрови, но трябва да докаже, колко е „вся и всйо”, по тези ширини. Ще лъже, ще маже, но своето право и възгледи, ще иска да наложи. Как, е най - умен, способен и заслужава по – вече от другите. Че, е най – древен и че държавата му, е най – старата околовръст и т.н. Всеки тълкува историята както му изнася и  неуморно и безцеремонно дърпа пъстрото, но прокъсано Балканско чердже, към себе си.

Кучета от Гърция

Гърците налагат три породи: Епирското куче, на което се опитват да възстановяват популацията, от отделни екземпляри близко стоящи, до примерен модел, характерен, за кучетата в областа Епир. То е едро , но по - голо с различен цвят и е с тежка конструкция и глава.; Бялото чобанско куче, сходно с турския акбаш.; и Гръцкото овчарско куче Еленикос поименикос.

Гръцки овчари първата половина на ХХв.

Грък овчар от Беломорието.

Дете с кучето си от Пелопонес в първата половина на ХХв.

Словенски кучета

Словенските овчарски кучета са наречани на планината Крас в Словения / Крашки овчарки/. Те са предимно в сив и кафяв цвят, но има и немалко шарени.

Съвременен представител. Сега се налагат предимно сивите на цват кучета.

Младо шарено куче

Хърватски кучета / Торняци/

В Хърватия кучетата са предимно черо - бели, но се се срещат и шарени с други цветове.  Наричани са Торняк / от планинските кошари торня /, с аналози на Балканите - торна, торла, търла и др.

Картина " овчар и неговото куче"

Хървати на сръбска служба със своя пес 30 - 40г. на ХХв.

    Същото е и с претенцията, за заслугата му в селекцията на  овчарското куче на Балканите. И понеже, колкото и да се старае, неможе да се наложи и обсеби нещата повсеместно, то поне гледа, да не изтърве питомното и да регистрира породи, от популацията, що има по неговата си територия. Казваме породи, защото повечето ни съседи налагат няколко типа овчарски кучета, като отделни породи. Това се опитваме да сторим и ние българите и то само с една порода. До тук добре, но за разлика от нас, всички други приемат овчарските си кучта, за изконна национална даденост и гордост за отечеството си и създават единна концепция, за тяхната същност и историческата им принадлежност към собствения си народ. Уви, у нас нещата не стоят така. Разнобой, по всички направления, за същност и принадлежност на породата ни, трови и вреди на българската кауза. Защо ли, при съседите, не се намери дори и един субект, който да изрази мнение, как кучето не е на основния етнос на съответната държава а на някакъв чужд такъв, или на друг народ? У нас, обаче каракачанския му псевдоним има изкуствено подържана почва за развитие, обилно торена с безумни теории, за наивници и за люде със сравнително скромен ментален капацитет. Каквито и които и да са каракачаните, те са признат гръцки етнос. Тоест, нещо като гърци, ама не баш? У нас, обаче се водят чужд етнос.

Кучета от Албания

В Албания има различни по тип и цвят овчарски кучета.

Картина на албански овчар с куче.

Гуцулски кучета

Гуцулите, са етнографска група от хора, от районите на Буковина в Румъния, Молдова и Украйна. Овчарските им кучета са сходни с тези на останалите народи на Балканите.

Илюстрация към украйнска книжка.

Съвременен представител на гуцулските кучета.

Деца с малко пале.

Турски кучета

Турците налагат, пред света, поне три породи. Така известния Кангал, Белите чобански кучета Акбаши. И шарените с тъмни глави Карабаши.

Из Анадола.

Бяло куче

Шарени кучета в началото на миналия век в Истанбул.

      Каракачанският, псевдоним, който някои налагат, за официален флагман на българщината, тласка породата към небългарски измерения. Защо, някой иска, така усърдно да обвърже националната идея с небългарското и чуждото, при наличието на толкова много информация, за българската връзка и същноста му, остава неясно?

Кучета на каракачаните

70 -80 г на ХХв.

Според една информация са каракачани, а според друга власи?

Съвременен представител, покрай каракачанско хоро в Гърция.

     Но, да оставим настрана страстите Балкански и да обърнем внимание на кучето /тата/ Балкански. На видът им, състоянието на популацията и нейния породен облик, в периода от зората на фотографията, до преди 40 – 50 години назад.

     Сходството по снимките, в типовете кучета навсякъде из полустрова, е обичайно и логично. Има шарени и едноцветни, голи и доста рунтави, както и различни по конструкция и големина.

     Сходни са и проблемите, със състоянието на популацията във всички държави на полустрова, в периода на новата и най – новата ни история, породени от еднакви социално – икономически, демографски и политически промени в живота на хората.

Български кучета

Наши овчари първата половина на ХХв.

40г. на миналия век.

Български граничари в Рила планина на Кирилова поляна, близо до Рилския манастир 1898г. До Балканските войни границата с Турция е минавала през планината.

Македония, младо куче от българско село в Охридско, началото на ХХв.

Български граничен офицер 40 г. на миналия век.

София 1943г.

Македония, българска къща от началото на ХХв.

Саранци 1926г.

Македония 1917г.

Картината " Български овчарчета", от пътешественика Хуго Хорейши - 1900г.

Български граничар от 21 пехотен Средногорски полк, Втора Тракийска дивизия преди Балканската война.

     Характерно за всички страни от региона е, че с течение на времето и особено в първата половина на ХХ век, в равнинните области, където земеделието, започва да се налага постепенно, като доминиращ поминък, а животновъдството става далеч по – маломерно и стационарно, с което много овчарски кучета стават излишни и / особено в соц страните с национализирането на стопанство през 50 г. на ХХв./, започват и бързи процеси на занемаряване, замелезяване и неподържане на породната  им чистота. Или, както се казва по народно му – измъстряне на породния облик на кучетата, което в крайна сметка ги обрича и води, до тяхно унищожение. В много подобни райони на полуострова, през 70 - 80 години на ХХ век, кучетата с редки изключения, бяха почти изчезнали. Естествено в далеч по – запазен породен вид остават животните в планински условия, където животновъдството почти не променя своя облик и състояние.

Влашки армънски / цинцарски/ кучета

Влашки стан и мандра, в долния ляв край лежи куче.

Власи / армъни/, с гончета и домашни кучета на лов.

Румънски кучета

Румъния представя, няколко типа / породи/, овчарски кучета. Румънско овчарско куче от Буковина, което е предимно черно - бяло и вобще шарено. Румънско овчарско куче Карпатин, предимно сиво, но има и в други цветове, както и шарени. Румънско овчарско куче Миоритик / рунтав, барачест, влакнест/, от Трансилвания, което е от друга еволюционна линия. А в последно време опитват, да наложат и чисо черен и по - гол тип, като порода - Корт.

По върховете на Карпатите.

Николай Тодоров

гр. Силистра



старите снимки говорят...

Наши граничари с куче 20г. на ХХв.

      Старите снимки са съхранители и отразители, на един миг от живота на хората през отминалите времена,  различни места и събития. Те, обаче са съответно и спомен от възкресените мигове и най – сериозното средство, за борба с времето.

     В нашия случай, са нагледното доказателство, което показва неподправената истина, за Българското овчарско куче и кучетата на Балканите. И макар, че истината винаги по – бавно си пробива път, то старите фотоси запушват устата, на конформистки настроените и хлевоусти апостати, относно притежанието и същноста на овчарското ни куче. Или, поетично и метафорично казано...

... „ Казват йок и сус

на търговците от храма,

разпродаващи на дребно,

бедния Исус...”

Румънци на коне и куче в Карпатите. Първата половина на ХХв.

Константинопол / Истанбул/, началото на ХХв.

     Мнозина са неосведомените, невежи и объркани люде, в представите си за породата. Това произлиза, най – вече, от скъсаната нишка с традициите, изтлялата и къса памет у нашенеца, или от съвременните тенденции и възприетата мода при гледачите, да развъждат и налагат предимно черно – белите кучета, с което ги и определят, кото модел за породност.

                         Кучета от Северна България

Прадядото на Димитър Балчев от Балчик, който е овчарувал в този Добруджански край, с любимото си куче.

Граничари които патрулират край Дунава или жандарми от гр. Тутракан Силистренско 1900г. ? Може би граничари от Дунавските постове, тъй като по товоа време няма сухопътна граница с Румъния близо до града.

Семейство с овце и куче от с. Батул, през 1943г., в близост до гр. Роман в Северна България.

Шейна с руски войници в Плевенско през освободителната Руско - турска война от 1877 - 78г. На заден план гладни и натирени от войната чобански кучета, които глозгат войнишки трупове. 

     

       Други припознават, освен това, само много облечените/ рунтави/, кучета. Но имено архивните снимки устояли на сътресенията на времето и по неведоми пътища стигнали до нас, носят информацията и показват голямото разнообразие, от форми и типове на породата.

      Там откриваме, освен черно – белите и изобщо шарените кучета, но още и множество / по догатки, според анализиране на снимките /, едноцветни – жълти, бели, кафеви, черни, сиви или тигрови и др.

      Намират се и кучета с визия близка, до породата кангал. Това са кучета, с по - къс косъм, с тъмно пигментирали уши и муцуна, със сив или жълт цвят.

                        Черни по - късокосмести кучета

Сравнително голо черно куче от Румъния началото на ХХв.

Подобно куче с наши граничари от с. Петрово Западната ни граница 1922г.

Родопски граничар с подобно, по - голо и черно куче началото на ХХв.

Някои шарени късокосмести кучета 

Голо, но и едро шарено куче в летиште на Македонския фронт 1917г.

Български офицери с младо и късокосместо куче през Балканските войни.

Български ас - летец изтребител със своето домашно куче Мечо 40г. на миналия век.

      Срещат се животни с видимо твърд и стърчащ или с барачест косъм. Други с мек и пухкав косъм, независимо от дължината му. Намират се и такива с вълчи цвят и тип на косъма, а също така и породни кучета с цвета на гончето.

Чужди войници в Сърбия през Първата световна война, в чиито крака лежи овчарско куче.   

Куче лежашко до каруца в двора и неговия стопанин, началото на миналия век.

      Представените снимки са от всички български краища на страната и полустрова. Това ни показва, широк ареал от разпространението на кучето ни. Тоест, освен при овчарите и в селските дворове, още при военни, граничари и дори в градския бит, като пазачи и домашни любимци.  Някои от снимките, са от места и държави в които няма каракачани.

Кучета от Тракия

На турската граница 1930г.

Момче със своето куче от Беломорието 1944г

.

Български кавалеристи и куче в село от Одринска Тракия 1912г.

Български военни обози минаващи през / Мустафа паша / Свиленград 1912г.

Кариоти напускащи България, чакащи да бъдат извозени на гара Инзово 1925г. Смята се, че кариотите са с български произход и са живели в някои райони на Тракия, до първото десетилетие наХХв.  Същите през вековете са попаднали под гръцко етно и културно влияние, което оформя и тяхното гръцко национално самосъзнание и самоопределение. 

       Не трябва, да пренебрегваме, като българско наследство и снимки с кучета, от районите на Македония, или други краища, като / Одринска Тракия, Беломорието, Западните покрайнини и Северна Добруджа/, които днес, 

не са в пределите, на майка България.

                               Кучета от Македония 

       

Кучета навъртащи се край софрата на своите стопани 60г. на ХХв. в Македония

Дете с овце и кучето си в Родопите, от първата половина на миналия век

Македония 1917г.

Куче покрай войници на Антантата на Македонския фронт 1917г.

Младо куче край офицери от Антантата. Кучетата понякога се навъртат и край нашите врагове 1917г.

Подобна сцена, на край лазарет на Антантата. 

      По ред обясними и ясни на историческата наука факти, познати и за средноинтелигентните образовани хора, че днешните земи на съседката ни от Повардарието, са били винаги, чест от Българското етнонационално и културно пространство.  

       

Български граничари с кучетата си 40г. на ХХв.

       

Николай Тодоров

гр. Силистра

лебедовата песен на българското овчарство

Български овчари от Родопите.

     Когато у нас, стане въпрос, за овчарство, в съзнанието на съвременния българин, чието битие от поколения наред, няма нищо общо, с онова селско – пасторалното на дедите ни, изплуват единствено само няколко клиширани образа.

      За мнозинството, това е Родопа планина, със своите емблематични каба гайди, яморлуци, геги, чанове и др. Да наистина, със своята необхватна, за окото широта разляла, като зелено море своите гористи хребети и обширни пасища, спуснали се към прилежащите и топли равнини на Беломорието, е създала предпоставки, за развитието на крупно овцевъдство, духът на което, се е запазил и до днес. Така се е съхранила и сериозна популация, от запазили  породния си облик овчарски кучета. Оттам идва и единият от синонимите на породата ни – „Родопска овчарка”.

Овчар от Софийско 20г. на ХХв.

      Други свързват овцевъдството предимно с планините. Може би, защото имено там, са виждали все още големите кооперативни стада от 60 и 70 години на миналия век, които на фона на масово западащото овцевъдство по селата из останалите български предели и налагащите се свине и говедовъдство в селското ни стопанство, от същия период, са изглеждали твърде внушително и дори романтично. А покрай стадата и наличието на хишници в планинските дебри, се запазват и доста овчарски кучета, на които мнозина от равнините казват балканджийски.

Овчарско куче защитава кошарата и атакува казак, в Северна България, по време на Руско - турската война.

      Някои пък, го припокриват с каракачаните номади. Може би, защото тяхното чергарско движение на част от Балканите, е продължило, най – дълго у нас, почти до 60г. на ХХвек. С повече от 20 години, от Гърция например. При такова едно номадско битуване, логично се запазват и доста еднотипни овчарски кучета, което се възприема от някои неосведомени, като модел за неделимост и изначалност. Така в езика ни навлиза и погрешната квалификация – „ каракачанско куче”.

Румънци 60г. на миналия век

.

     Истината, обаче е такава, че тези модели, са само отделни елементи от пъзела –  овчарство по българските земи. Неведнъж сме изтъквали причините, защо хората са изгубили реалната представа, за овцевъдството, и че същото е било кармично свързано с народа ни, през многовековната ни история. Причините са много, но най – вече, когато спомените са изтляли, поколенията са се откъснали от традициите, а днешния ни сънародник е станал силно алитерален, обзет от патриотична астения и дори нихилист по отношение на националното, няма как да е друго яче!

Овчар с кучето си от великотърновско 80г. на ХХв.

       Изследванията покозват, че за разлика от сега, овцевъдния поминък, е бил винаги един от най – важните, за народа ни. В много планински райони, е бил дори и основен. Той, е повсеместен и приоритетен, за всички епохи, територии и региони на етническото ни землище в исторически план. Давал е 50 % от храната, и 80% от облеклото на селянина.

       За българите са характерни три начина, за отглеждане на животните: стационарен, подвижен / трансхумантен/ и алпийски. А номадството е практикувано от власи / армъни/, юруци и най – късно появилите се на Балканите – каракачаните.

        Навсякъде и най – вече в равнините, е разпространен стационарния, със своите различни приоми на пашуване на стадата, с допълнителните дейности около зимното им изхранване, защита и реализиране на продукциятя.

        Не по - малко разпространен и важен за издигането и логистиката на възрожденския ни икономически, национален и културен подем, е и подвижния / траснхумантен/. По цялата наша земя са практикувани а в последствие и проучени подобни движения. Движението е в различни локализирани посоки от планински към равнинни или обратно местности, или от по – урбанизирани и с по – вече обработваеми земи, към по – слабо населени и с запазена природна среда. Не само българите от Родопите, са били тези, които са предвижвали стадата си, към топлите пасища на Беломорието и обратно. Други по – известни движения са: на овчарите от Средногорието към Тракия; овчарите от котленско, както и много скотовъди от целия Източен Балкан и особено еркечлиите от най – источните му предели и Добруджа; българите от някои планини в Македония към прилежащите им полета – Солунското, Егейя, Пелагония, Овчаполието и др. Както и от други наши планини към равнините на Южна и Северна България. Тази форма на организиране на едрото овцевъдство и козевъдство, е била пренесена от българските преселници, в края на XVIII и XIX век и в Бесарабия.

Куче от Средногорието, началото на ХХв.

 Алпийския, е характерен за отделни планински селища, където движенията на стадата става сезонно, от високопланинските пасища, към тези в котловините и обратно, в рамките на самата планина. Осигурява им се и допълнителна храна, за през зимата.

Семейство от с. Садово Котленско 1928г.В ляво лежи и овчарско куче пазача на дома.

       В края на ХIХ и началото на ХХвек, редица исторически събития у нас и в световен мащаб, както и редица обществено - икономически промени предопределелят съдбата на овчарския поминък на българите. Той, започва постепено, да запада и да губи своето основно значение, за живота ни. Една от важните причини, за западането на подвижното овцевъдство, което е и най – водещия и мощен фундамент на скотовъдството ни до тогава, е в установяването, на новите политически граници на Балканите, които разкъсват българската етничиска територия и така прекъсват тези движения. Не по – малка роля играе и ускореното развитие на земеделието. Оттогава, овчарството ни започва, да пее своята „лебедова песен”.

Куче в български двор на къща в Бесарабия 50г. на ХХв.

Днес, смело можем да кажем, че песента е свършила и същото се гърчи в предсмъртна агония. Половината от пастирите по селата днес, изключвайки собствениците, са или възрастни българи, или от ромски или друг накакъв произход. А много често това са хора, с нисък коефициент на интелигентност, дори са регистрирани и люде с ментални отклонения. Това е довело, до едно несправедливо, дори презрително отношение, както към самото овчарство, така и към думата овчар. В лексиката на съвременния българин, тя е синоним, за примитивен, прост, човек с груби обноски, елементарен човек и др.

Гръцки овчар с кучетата си в началото на ХХв.

       Въпреки днешните реалии и тенденции, установено и проучено от етнографската наука, е че абсолютно във всички етнографски райони, съществуват поразително еднакви овчарски атрибути, приоми, практики и традиции.

       Навсякъде има обори за добитъка / летни или зимни/, наричани: кошари, егреци, къшли, комари, слонове, сайи, пояти, търли и мн. др.

       Местата за паша на добитъка, в планини или равнини, са пасища, чаири, мери, совати, ливади, излази и др.

       Всички използват сигнални предмети, вързвани за вратовете на отделни индивиди от стадото, наричани: чанове, хлопки, тюмбелеци, траки, звънци, дзилове, тучове, клепачки, княмбала, яналийки, гломотари, дукати, чалмари, дюнлуци и др.

        Пособията за хващане, подкарване, лъчене на овцете и защита се наричат: геги, сопи, тояги, джумаги, криваци, карлиги и др.

        Навсякъде се вързват, предимно ковани железви нашйници с шипове, на вратовете на кучетата, за защита от захапванията на вълци и други кучета, наричани: апки, давници, гарди, шипци и др.

        Всички овчари носят тежки и топли наметки, наричани: яморлуци, опанджици, клашници, гуни, кожуси и др.

        Навсякъде има стърги / стронги/, доярници и мандри.

        Облеклото на овчарите, е сходно и естествено съобразено с белодрешната, или чернодрешната носия, за дадения район. Носят се различни видове калпаци / капи/, пояси, потури / беневреци /, навои / калцуни /, цървули / опинци / и др.

       Овчарите имат и овчарските си торби / вулии /, било тъкани или от кожа, в които носят, своята храна, както и тази за кучетата, бъкелчета или мяхове за вода и др.

       На кръста имат кожени колани, наречени силяси / силяхи /, в които слагат освен оръжията си, още и тютюн, кесии с пари и ред други дребни, но важни потреби.

       Навсякъде се използват магарета или коне, за пренос на големи потреби, или продукциата от овцете.

       И естествено, всички използват големите овчарски кучета, местна популация и селекция, наричани във времето с имена, като: овчарски, пастирски, звероборци, вълкодави / вълчаци, вълчари /, чобански, мечи кучета, балканджийски, селски и др. Във всички наши ширини ги кръщават с имена, не само които са свързани с българската лексика, но най – много с такива, от турско – татарската. Срещат се даже и някои прабългарски имена. Най – често това са имената: Балкан, Каран, Бачо, Мурза, Мечо, Шаро, Мурджо, Суран, Гривчо, Балан, Вълчо, Караман, Карабаш, Араб, Кинджа, Чакал, Чобан, Балабан, Шабан и много др.

       Освен, че полагат грижи, за своите пазачи / хранене, лекуване и други/, овчарите са се стремили, да подържат в поколенията им, освен работните им качества, но също така и една породна визия, постигната, чрез народната селекция. Има, обаче и странни и дори порочни практики, прилагани спрямо четирилапите си гардовете. Такива са кастрирането на някои екземпляри, купирането / рязането на ушите и даже понякога и на опашките /, горенето, на чалото между очите, въртенето / къпането, тричането/, на кучетата, на Песи понеделник и др. Самите скотовъди и до днес нямат адекватно обяснение, за вършеното, и според доводите им, оценяваме, че става въпрос, за елементарност и гола инерция. Теориите, за това са различни, от по – добра чуваемост, през зазлобяване, или стимулиране на имунната система на организма, до превенция против бяс и други болести.

       Купирането на ушите, е бивало, най – често на двете, но има райони в които се реже само едното. Независимо от това, има три типа естетическо оформяне, на одрязаното ухо. Първият, е почти от дъното. Втория, най – разпространения, е тип мечо ухо. А третия, е вълче ухо / остро изрязано /.

Младо куче в българските окопи по време на Първата световна война 1918г.

       Същите тези кучета, са и домашните пазители на домовете на българите. Разпространени са били повсеместно по селата.

       Ето какво е написал писателя Георги Райчев в разказа „Вълчето”, по истенски случай, отнасящ се за селата в Тракия.

...” Малко бяха още нивите, но затова пък стадата – многобройни. Нощем полето огласяше ек от звънци и лай на рунтави овчарски кучета.

       Други бяха и хората – едри, снажни, тромави. Зиме и лете на главите си носеха черни кожени калпаци. В яките си ръце държаха дебели дрянови криваци, със самородни дървени топки на дебелия край и желязна гега на другия.”...

Български войници с куче 1944г.

Или писателя юрист Веселин Вълчанов, роден 1927г. в с. Русаля близо до Павликени – велекотърновско, в разказа „ Селските кучета”.

        ...” Някога по селата имаше много кучета. Всяка къща и всеки двор си имаше куче, а понякога не само по едно, а и по повече. Те обаче се различаваха от днешните си събратя / б.м. 60 – 70г на ХХв./, които ги разхождат на каишка по градините и улиците на градовете. Те бяха едри и силни кучета, макар да бяха дръгливи и недохранени, но можеха да надвият човек, особено ако е по – слаб и незнае как да се пази.”...

Наши граничари с каски 1915г.

Наши граничари 30г. на ХХв. Кучето е мечо купиране на ушите.

Граничари от 1906г.

        Те са придружителите и охранителите, на обозите и лазаретите на армиятя ни. Много от същите, обаче са фотографирани и край лагерите и позициите на чуждите войски, воюващи срещу ни, за част от нашите изконни територии. Това са предимно гладни животни отделяйки се от стадата отглеждани, в близост до фронтовете, които естествено са били примамени, от наличието на храна покрай лагерите на войниците.

Наше куче край френски войници, на Македонския фронт 1917г.

Пак наше куче, край войници от колониите на воюващите срещу нас страни от Антантата.

       През 50 – 60г. на миналото столетие, новата социалистическа власт, направи много, за да наложи една нова естетическа визия, на съвременния граничар. Това обикновено е образа, на войник с нова българска униформа, но с отличителни знаци, въоръжение /картечен пистолет шпагин или автомат калашников/ и атрибути, по съветски модел и вече, новото правоухо немско / източноевропейско/ куче. Така е нарушена и зачерктната, една вековна традиция, а имено родните овчарски кучата, да продължават  да бъдат,  най – верните помощниците на българския граничар.

       Преди тази тотална подмяна, в породата на четериногите ни граничари, обикновено изборът на водачите, на служебните кучета, се отреждал, на тези войници, които преди службата си, са практикували овчарлъка, независимо от кой край на родината ни, са били те. Защото, имено, те са имали, най – много вземане – даване с овчарските кучета.

Картина на И. Мърквичка

Днес, някои любители използват съвсем инертно, а други изцяло умишлено и преднамерено, неправилния псевдоним на породата – „каракачанско”. Неведнъж са изтъквани много факти, защо кучето ни в своята същтност и история, не е  каракачанско. Тази квалификация, е започнала, да навлиза в езика ни и  постепенно, се е утвърждавала, вървейки паралелно, с истинското име овчарско, през първата половина на ХХв. Днес става същото, уви! Но, това не е прецедент, хората стихийно употребяват и много други понятия, с погрешни адрес и посока. Например, мнозина свързват автомата „ калашников”, единствено с името на конструктора Михаил Калашников и неговото конструкторско бюро. Но малцина знаят, че в основата му стои немската автоватична пушка „Штурмгевер” от 1944г. Така нареченото турско кафе, не е турско, а е от Сирия и вобще от / Арабия/. Арабските цифри, не са арабски, а идват от Индия. Руснаците нямат друга дума, за чушка или пипер, освен – болгарский перец / пипер/, а всички знаят от къде идват в Европа тези зеленчуци. Всички казват, че Светите братя Кирил и Методий, са ни написали азбуката, но в реалност техния ученик Климент Охридски създава кирилицата. Те сътворяват неизползваната вече – Глаголица. Има, доста мого други примери, за погрешното възприятие на много неща, от людете. 

Типичното остро купиране, на ушите / вълчо ухо/.

На снимката кучето Бела на антибългарски настроения и вечно борештият се против България, сръбски войвода Коста Печанец.

Мечо ухо.

 Днес, в продължение, на по – вече от 20години, мнозина българи положихме кански усилия, преодолявахме страхонти незгоди и правехме дори и невъзможното, за да може  – Българското овчарско куче, да бъде съхранено, проучено и възстановено, по всички български краища. Дали, обаче, това може да се направи и с изпялото лебедовата си песен българско овчарство? Дали, ще можем да сторим усилия подобно кучето и за овцевъдството, и като птицата феникс, да го възродим из пепелта? Едва ли...

Овчар със стадо и три кучета от Добруджа, в началото на ХХв.

Овчари от Скопско 1916г.

Николай Тодоров

гр. Силистра