Да отворим старите албуми

     Въвлечени в динамиката на ежедневието си днес, с цел оцеляване, ние трудно можем да отделим време за историко – дименсионална връзка с родовата ни памет и така, да изпълним с духовно - национален порив съзнанието си. 

       Понякога, се случва почти случайно да отворим старите албуми на предците си, и без да щем в тях, да попаднем на забравени снимки, в които има засвидетелствани наши овчарски кучета придружаващи стадата, на дядовци и бащи, такива които са помощници във военната им служба или пък да ги видим в ролята си като пазачи на дома им, по семейните фотографии. Тогава започваме да проглеждаме бавно и също толкова бавно да осъзнаваме, колко много овчарското ни куче е било неизменна и постоянна величина в българското етнопространство.

      При някои, обаче се получава интересен парадокс, във възприятието им. Въпреки гореказаното, те попадат в капана на клишираното име налагано в обществото, от група „просветени киноложки елити”, и започват да го наричат необусновано – „каракачанско”. Това става след като същите биват заливани със странни епистемологични парадигми обусловени от тенденциозно, инерционно и преднамерено заменяне на фактите и това естествено води до голямо противоречие относно същноста му. Получава се един теоритико етнологистичен сблъсък. Отам,  се стига и до срив в националното единение сред киноложката общественост.

      В латералните умове Светът е устроен биполярно, а при тази мощна неолиберална инвазия на чужди послания и влияния контрапункт на националните ни интереси, в добавка с криворазбран патриотизъм и лимити в съзнанието и мисълта, кучето ни се превръща в нелепа заигравка на тъжни дихотомийни фантазьори отрязващи и ликвидиращи българското му бъдеще.

      Категорично, кучето ни, не е плод на селекция на етноса каракачани! Подобно на българският народ, овчарското ни куче е един исторически феномен наложил се във вековете на Балканите генетичен лупо – молосоиден субстрат.

На Добруджанската граница 40г. на ХХв. Д краката му се валят кучка и младо кутре.

Куче в краката на военни в шуменско през 20г. на ХХв.

Стадо с куче в Балкана.

Жители на с. Караисен Търновско, община Павликени 30г. на ХХв. В края лежи наше куче. 

Плевенското село Николаево 30г. на миналия век, в дъното лежи наше куче.

Ловен надзирател от Берковския Балкан с младото си овчарско куче 50г. на ХХв.

Ретуширана - оцветена снимка на семейство от с. Чупрене  Видинско, с кучето Майор 40г. на ХХв.

Български войници и офицери с куче по улиците на Скопие 1917 -18г.

Ретуширана - оцветена снимка / детайл /, на овчари от Родопите 20г. на ХХв. Сред тях има и сиво овчарско куче.

Граничари с куче в Родопите 50г. на ХХв.

Граждани на разходка около неизвестно село в Тракия, се снимат обградили магарето и на фона на стадото на овчарче. Вежда се и кучето му.

Селянин в потрес след природно бедствие поразило къщата му в с. Папазлии / днес Поповица /, Пловдивско 1928г. Виждат се някои спасили се животни, като кучето му. Снимката е от сайта " Изгубена България".

Овчар със стадо и куче от с. Доситеево Хасковско 1956г. на ХХв. Снимката / детайл /, е от фото сайта на Тодор Славчев.

Овчар със стадо и две овчарски кучета, на паша в землището на с. Голам Дервент Елховско началото на ХХв.

Неизвестно къде и кога?

Куче пие вода от коритото на чешма в Поморие 30г. на ХХв.

Малко чужди снимки от Други Балкански страни, за "контраст", ако някой открие такъв...

Австроунгарски войници в Сърбия 1917г., с току що родило се теленце. Там се навърта и овчарски пес, за да докопа плацентата.

Гръцки харамии и овчар с две кучета, в края на 19в.

 Кошара от Северна Гърция с налягали около нея няколко овчарски псета.

Румънски овчари с кучета 1982г.

Власи от Пиротско - Сърбия с интересно кучле.

Румънски овчар с куче край колибата си 1917 -18г.

Николай Тодоров

гр. Силистра

Етюди от миналото

     Публикуваме още една поредица от стари снимки, с наши овчарски кучета, от различни краища на страната. Това е поредното свидетелство, за историческата връзка между овчарското куче и нашия народ.

Поповската ловна дружина върнала се от хайка за вълци през 1957г. Сред ловните кучета се вижда и едно овчарско куче.

В Габровският Балкан край с. Златари. 30 - 40 г. на ХХв. В десният край един от мъжете е прегърнал наше куче.

Овчар със стадо и кучета 80г. на ХХв., предполагаемо в Централна Стара планина?

Войник от с. Селановци, край гр. Оряхово 1915г. Ретуширана / оцветена/ снимка.

Духовата музика на 3 Бдински полк във Видин през 1896г. Интересно голо и доста едро куче в центъра на композицията. Кучето не е ловно или от породата дог.

В двора на някой от манастирите, средата на ХХв.?

Наш граничар през 30г. на миналия век, неизвестно къде?

Местността "Песи дол". 50г. на ХХв. Софийско. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите.

Командирът на Първи конен полк, с наше куче и котка върху фуражката си.

Хора от с. Келеджидере Асеновградско с наше куче в краката, през първата половина на ХХв.

Граничари от Родопите в Смолянския район от началото на ХХв., с две кучета. Едното младо в ляво а другото едро легнало в краката зад войника в дясно.

Семейство от с. Куртово Конаре 30 - 40г. на миналия век, с агънца и малко кутре от породата с рязани уши.

Български войници от началото на ХХв. неизвестно къде, с интересно куче край тях, може би женско и бременно?

Селяни с магаре и куче за дърва над с. Енина, Казанлъшко 1906г.

Овчар с едро куче, незнайно кога и къде?

Граничен 7 пост  "Добрич" 40г. на ХХв. Неизвестно къде? Има с. Добрич Хасковско близо до Димитров град. Може и да е край гр. Добрич? Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите.

Български обоз из Одринска Тракия през Балканската война. Покрай обоза патрулира и шарено куче. 

Българи с файтони из Одринските села 1912 - 13г. В дъното се вижда стадо говеда и овчарско куче.

Граничари от с. Куртово Конаре преди Балканската война с наше куче и малко кутре.

Някои от същите граничари с друго куче.

Николай Тодоров
гр. Силистра

ПОРОДИТЕ ОВЦЕ В БЪЛГАРИЯ И ТЕХНИТЕ ПАЗАЧИ - ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА

 Млад овчар 50г. на ХХ в., от с. Дебрене Варненско / днес Добричко /. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите!

     За породите овце у нас, може да се кажат няколко основни неща.

    На първо място, че по всички родни краища има оформени породи, плод на народната селекция и с пряка зависимост от изменчивоста получена от климатичните особенности на дадения район. Второ, в основата на породообразуването лежи генофонда на двете примитивни форми характерни за Югоизтока - „цакел” и „цигай”, а при някои от породите и други типове попаднали по нашите земи във вековете – Аваси, Меринос, породи от Западна Европа, степни примитивни или селекционирани форми и др. Трето, по всички краища стадата се охраняват от местни овчарски кучета от расата на лупо – молосоидният тип доминиращ във вековете на Балканите.

Моряк - граничар край Варна 1924 - 1925г. Снимката е от фонда на Военно морски музей гр. Варна!

    В следващите редове, ще направим един бърз преглед само на породите местни овце, без да изпадаме в подробности  и да описваме характерните породни белези, качествата и видът им, и без да прилагаме снимки. Снимките, както се вижда, са само с присъствието на нашите овчарски кучета от различни краища на родината ни. Няма да засягаме и породи, плод на късна и целенасочена селекция, създавани чрез различни кръстоски с други придобили известност чужди породи и хибриди.

Младо куче в Разградско село 50г. на миналия век.

Породи от Северна България:

    За Добруджа няма да се повтаряме, тъй като в по -стари теми, вече сме засегнали породността на овцете там.

    По отношение на Лудогорието / Делиормана /,  проблема с породността на местните овчи отродия не е подробно проучен. От етнографията знаем, обаче, че в областа са отгрлеждани примитивни овце с груба и полугруба вълна и с червеникав до тъмно кафяв, или такива със сив цвят.

     Медно червената шуметска овца, е характерна освен за района на гр. Шумен, но също е разпространена и в Търговищко, Поповско, Разградско и в някои райони на Добруджа. Според най – новите изследвания тя спада към цакелния тип, но има и явните белези на цигая. 

Търновско 30г. на ХХв.

      В Източният Балкан е разпространена породата „Котленска овца”. Нейния ареал на разпространение е Котленско, Сливенско, районите на под и Предбалкана и планинските предели до морето. Тя е от цакелен тип. В породобразуването й, най – вероятно има и намеса на цигай?

     Свищовската овца, е разпространена в районите на Свищов, Никопол, поречията на реките Янтра и Росица преминаващи през областите на Търновско и Дряновско. Тя е абсолютен Цакел.

    Плевенската черноглава овца, е най – едрата овца в България. Тя е плод на народна селекция при смесването на формите цакел и цигай. През социалистическия строй е работено целенасочено върху селекцията й за постигането на по - добри качества и размери. Тогава са създадени множество племенни стада. Ареала й на разпространение е бил в Плевенско, равнинните части но Врачанско и част от Ловешко. Днес е гледана от стопани по всички равнинни райони на отечеството.

Тричане / въртене, къпане/, на кучета в с. Долни Дъбник Плевенско 1925г. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите!

Овчар текезесар от Ловешко 60г. на миналия век.

     Средностаропланинска овца. Тя е от цакелен тип. Разпространена е в централния Старопланински масив в районите на Троян, Априлци, Севлиевско, части от Габровско и др.

     Тетевенска овца. Селекцията й е от смесване на цакелни и цигайски типове. Ареала й е районите около Тетевен, Рибарица, Черни Вит, Голям извор, Галата и др.

     Реплаянска овца. Тя е цакелен тип. Разпространена е в районите на Монтана, Белоградчик, Свети Николско, Чипровско, селата Репляна, Долни Лом, Върбово, Пропопинци, Стакевци и др.

Офицери с куче във Видинско 1916г.

     Западностаропланинска овца. Плод на кръстоски от цакелни и цигайски типове. Разпространена е от двете страни на Западна Стара планина в областите Монтана, Враца, Берковица, Вършец, Софийско в районите на Своге, Трън, Брезник, Годеч, Сливница, Драгоман и др.

    Пиротска овца. Създадена от смесване на двете форми. Разпространена е в района на Пиротско и Димитровградско в днешна Сърбия.

Офицери от застава край връх Ком - Берковския Балкан началото на ХХв. Виждат се две кучета. Главния офицер е от гр. Разград. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите!

Породи от Южна България:

Граничари от района на Малко Търново 1924г.

    Брезнишка овца. Смес между двете изходни форми. Разпространението й е в районите на Перник, Брезник, Кюстендил и др.

    Елин Пелинска / Софийска /. Получена е чрез кръстоски мажду двете форми. С ареал – равнинните части на Софийско в Елин Пелин, Нови хан, Иваняне, Равно поле, Враждебна и мн. др.

     Дъбенска овца. Цакелен тип. С ареал – Карлово, Дъбене, поречието на река Стряма, Климент, Сушица и други селища в района.

Войници с малко кутре от породата, предполагаемо или от Ямболско, или Пловдивско?

    Копривщенска овца. Носи белезите на формите цакел и цигай. Разпространена е в районите на Копривщица, Пирдоп, Панагюрище, Клисура и други места из Средна гора.

     Вакла Маришка. Порода едра овца плод на народна селекция, между местни отродия и чужди породни типове. Разпристранена е по поречието на река Марица и в други части на Тракийското поле – Пловдивско, Пазарджишко и др.

     Бяла Маришка. Подобно на Ваклата Маришка.

Кучето Марко с водача си от втора погранична рота, от границата с Турция в началото на ХХв. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите!

    Среднородопска овца. Цакел, а разпространението й е в централния Родопски масив, но се среща и в останалите дялове на планината.

Каракачанин с кон и куче в Гърция, от корица на гръцка книга за каракачани.

    Старозагорска бяла. Едра полска овца плод на народна селекция от смес между местни и чужди отродия. Разпространена в областа Загоре – Старозагорско, Сливенско, Ямболско и др.

     Карнобатска овца. Родствена с породата Медно червена шуменска. Разпространена на юг от Източния Балкан, в районите на Карнобат, Айтос и др.

Граничен пост " Слава", 40г. на ХХв., предполага се на Турската граница ? Виждат се две кучета, наше овчарско и м. би немско? Снимката е закупена от Държавна агенция на архивите!

     Сакарска овца. Цакелна форма. Разпространена в, и около планините Странджа и Сакар.

     Странджанска овца. Цакелна овца, характерна за района на планината Странджа.

     Говори се за съществуването и на други породи овце, като Риломанастирската, Панагюрската и др. Тук, обаче трябва да се произнесат специалистите! 

На излет край Чирпан. В началото на миналия век.

     Що се отнася, за т.н. „каракачанска овца”, трябва да уточним, че тук не става въпрос за отделна порода овце, а, че това е един от многото синоними, на най – примитивната и чиста форма на породата „Цакел”!

Овчар със стадо и куче от с. Клисура в Средна гора. Снимката е от края на 19в., от музея на гр. Клисура.

От фикция към реализация

    При тази криза на духа и девълвации на националното усещане, спекулациите с породноста на този тип овца, планинският кон и нашето овчарско куче, които тенденциозно и лекомислено, се вадят от реалния исторически пъзел и се напъхват, с много показност и кански напъни, от различни ненаучни креатури, при етноса каракачани, с което се търсят може би известни комерчески девиации или себеправедни протуберансни пориви на Аза, ни задължават, да осветлим с доза истинност проблема.

Майката на Беловския Мурад. Възможно е да е допусната грешка, в съпътстващата информация за снимката, защото кучето, като чели е мъжко?

     Без да се приповтаряме, по отношение на  произхода и етногенезиса на каракачанския етнос, само ще припомним, че езиковедите определят каракачанския говор към северните диалекти на навогръцкия език. За тяхната етническа самоиндентификация е характерна тристепеност: след като се определят, като каракачани или по някога със собствения етноним „власи”, те уточняват, че са гърци, защото майчиният им език е гръцкият, при това смятат себе си за „най – чисти гърци”; накрая допълват, че са „български”, „сръбски” или други каракачани, защото живеят само в някои части от България или в др. страни на Балканите, където са родени децата им, те самите, а не рядко и дедите им. Оттук става ясно, че този етнос, не се припознава към българската национална диаспора на полуострова, а към гръцката такава. Тоест чужд на българщината.

Граничари от Смолянско преди Балканската война. Снимката е закупена от Даржавната агенция на архивите!

      Ние не отричаме факта, че в периода на своето номадство по нашите земи приключил в средата на ХХ век, каракачаните са водели същите форми автохтонни домашни живонти. Те са последните номади на Балканите, / много преди тях са го правили известните власи и юруци/, при които логично се запазват в по – чист вид тези животни, отколкото това може да се случи при основното / българското/ население у нас и Балканите. Това, не означава, обаче че тези примитивни животни са плод на тяхно творение. Те са част от битието и на останалите / уседналите/ народи. 

Старец с лула и куче от Софийско, началото на ХХв. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите!

Ето и редове от христоматийния труд на един от най – големите наши учени от 30г. на ХХ век, проф. Хлебаров.

    „Овцата Цакел / Ovis Sterpcizeros /, е същинската местна овца, на Югоизточна Европа и Унгария, гдето тя се явява, като една стара автохтонна раса. Кръстосана с други овчи отродия и раси, тя представлява толкова разновидности, че е трудно да се каже где точно почва и где свършва овцата Цакел, още повече, че тази овца е разпространена в цяла Югоизточна Европа, Унгария, Румъния, Молдова, Югословия, България / в това число и Македония/, Турция и част от Русия –  от  Бесарабия, и Северен Кавказ, през Донска до Тумбовска губерния и е известна с различни наименования; в Унгария – Рачка, в Румъния – Цуркана, Югославия – Пременка, Русия – Донска, Франция – Ларзак.”

    В България нямаме еднонационално народностно име, а множество имена, според диалекти, визия, местообитание и други, като; Черновълнеста, Каракачанска, Влашка, Грубовлакнеста, Планинска, Балканджийска, Свищовска, Овчеполска, Букьовска и др.

    Някои от нашите изследователи са употребявали частично, но и доста недалновидно и така са фиксирали като обединяващо всички названия име квалификацията „ каракачански”, за овцете и коня. С което са направили някаква връзка между древност и съхранение в по - чист вид на популацията им във времето, а може би и като реверанс към етноса. И ако този акт на наименуване на породата Цакел от подобни изследователи в каракачанска може да се търси някаква спорна, но леко доловима закономерност, то не така стоят нещата с овчарското ни куче.

Българи от Македония с биволски впряг и овчарско куче около 1918г.

      Отричаме, категорично, обаче и то подкрепено с ред доказателства, името на българската порода овчарско куче да носи името на един малък анахроничен за историята и настоящето ни, етнос, чиито кучета са взели само частично участие при формирането на нашето овчарско куче, и то на много по – късен етап при финализирането на формирането му. 

      Каракачаните са номадствали и в други държави на Балканите, притежатели на национални породи кучета от същата „раса”, които са имали връзка с кучетата на каракачаните и същите са оказвали някакво влияние върху тяхното формиране, но никоя страна не е нарекла националната си порода „ каракачанско куче”.

    Името „каракачанско куче”, не само, че не е фактологически и исторически точно, но е и вредно за българската кауза. То кореспондира и и се припокрива с чуждо етническо пространство. Оказва се също и пръта в колелото на българската кинология и в работата за развитието на националната ни порода.

Николай Тодоров

гр. Силистра

1.