ЕГРЕКА

понеделник, 25 август 2014 г.

Размисли без страсти

Повече от двадесет години подред, спекулациите с името „Каракачанско куче”, тровят съзнанието на част от Българското общество! Неговите корифеи и застъпници, непрестанно, настървено и с тъпоумно постоянство, въпреки фактите, манипулативно огласят ефира на родното земно пространство, с медните чанови звуци на стадата си от чернорунни овце, в прекия и преносен смисъл! Украсявайки извадения от контекста, и плесвайки го на показ, като гербова марка не български оксимурон – „каракачанско”, по разни книжлета, брошурки и календари, минавайки през клипчета и филмчета, и стигайки до различни скотовъдни събори, те усърдно рекламират своите доктринерски неистини, въвлекли в омагьосания кръг на канските си напъни и редица научни и ненаучни креатури, и нищо не подозиращи институции, като своеобразен лобистки гръб за порочната си дейност. В допълнение, търсят признание на всякакво административно и киноложко ниво, както у нас, така и в чужбина, там където лесно могат да заблудят неведомите. Един Бог знае причините за това им отричащо българското, начинание?

Каракачанки и куче в Годечкият район, през 30г. на ХХв. Снимката е от личния фонд на етнографът Христо Вакарелски, съхраняван във Държавната агенция на архивите.

Гръцки танкисти и младо овчарско куче 40г. на ХХв.

Грък с кучетата си от средата на миналия век.

Две влашки кучета 40г. на ХХв.

Деца с кутре в Сърбия 50г. на ХХв.

Дори, да осъзнават някак си грешната посока на своята дейност, при наличието на толкова много оборващи ги факти, те няма как да проявят сила и да си признаят грешката, понеже ще се компрометират като кинолози. Остава им да продължават да задълбават навътре в нещото, което е нищо! Ще продължат да патриотарстват и да създават неверни теории за същността на кучето ни и да ги промотират пред обществото.

Марка с лика на румънски овчар, със своето куче.

Разградската управа на излет около града през 1935г., в краката на управниците лежи наше куче. Снимката е закупена от Държантата агенция на архивите.

Търновско началота на ХХв.

От с. Самоводене Търновско първата половина на ХХв. До момчето, най - вероятно се вижда главата на черно куче?

Мелницата на Кара Иванов в Червен бряг 1901г. В краката на работника лежи наше куче. Снимката е закупена от ДАА.

Лошото в случая е, че така, с този преиначен патриотизъм, подвеждат и част от хора не четящи и с по – нисък потенциал на мисълта, що не познават фактите , но понякога и люде с високо ниво на интелекта се поддават на тези инсинуации! Това, като причинно следствена връзка пък води, до разнобой сред кинолозите и става пречка за сериозната работа в селекцията на местните кон, овца и особено куче и ни държи в застой, вече твърде назад от нашите съседи! Каракачанският псевдоним е късен и съответно, вече доста вреден за българското усещане! Няма причина да наричаме породите си каракачански, защото този етно псевдоним автоматично ги прави не български! Никоя съседна нам държава, не прави това!

Граничари с кучетата си от застава между Малко Търново и Елхово, в периода 1947 - 1950г.

Неизвестно къде в България, през първата половина на ХХв? До плета се вижда гърбът на сравнително голо едро куче.Снимката е от личният архив на Христо Вакарелски съхраняван от ДАА.

Български войници на Южния фронт с малки кутрета.

Български овчар от Шар планина. Снимката е от фонда на Хр. Вакарелски, съхраняван във ДАА.

Български офицери с черно куче на Южния фронт.

Конят, е местен планински тип на Балканите. Овцата, е най – примитивната форма на породата „цакел”, участваща в основата на множество местни породи и отродия на полуострова! А, кучето ни, морфологически, е едно лупо – молосоидно животно! Те са част от битието и поминъка на народите на Балканите. Всички теории за каракачанската им същност, са абсолютни глупости и изкривени полуистини, обслужващи нечии интереси?!

Пладнуващо стадо от с. Гурково Казанлъшко през 1932г. В левият ъгъл под червеното тикче, лежи кучето. Снимката е предоставена с любезното съдействие на работещите в секция животновъдство към музея по земеделие на Селскостопанската академия в гр. София.

Български зенитчици 40г. на ХХв. В десния ъгъл се вижда наше куче.

Българското животновъдство / овцевъдство/, подобно на българския етнос, е един катализатор на различни скотовъдни похвати , прийоми и традиция на множеството субстрати от племена и народи живяли тук. А, това са:

1. Пред тракийски субстракт.

2. Тракийски / през този период има силно скитско влияние/.

3. Славянски.

4. Прабългарски.

5. На номадите – печенеги, кумани и узи.

6. Турски / юрушки/.

7. Влиянието и на местните номади власи и по – късните каракачани.

Войници в чиито краката стои малко кутре от породата с видимите белези на кангала.

Овчарче със своето куче с черна муцуна и уши, белези също малко характерен и разпространен сред нашите кучета, но не и изключен.

Български войници с наше куче с рязани уши 40г. на ХХв.

Младо куче тича около шейна в Делиормана 30г. на миналия век.

Всички тези фактори натрупват и оформят скотовъдните традиции по тези земи! Животните са едни и същи! Процесите на породообразуване и финализиране на формирането им, са доста дълги и пропорционални навсякъде из Балканите.

Вторачването само в последните номади – каракачаните, и с търсенето на пряката им връзка с древността, да се покаже колко нещо е по – древно и автохтонно и съответно, е и по – съвършено, и с това, да се получават дивиденти, е твърде грешно и късащо с българското! Залитащите в това русло, влизат в една въртележка сложена в клетката на мишката, която влиза вътре, все бяга към родното сиренце и все неможе да го достигне!

Интересно, защо някои се окомерят само в каракачаните номади? Какво да кажем за много по – ранно известните власи / аромъни/? Нима те не са съществували на Балканите? Нима, те не са имали такива кучета? Нима, те не могат да имат претенцията името на овчарското куче, да носи тяхното етноназвание? А, къде да денем юруците с техните кучета, голяма част от тях сходни с кангала и акбаша? /Много от нашите кучета носят белезите им! Други наши, пък носят частична прилика и с други породи, като космена покривка, визия в отделни компоненти и цвят!/ А, най – вече цял един народ – Българският, на който единият солиден и основен поминък е именно животновъдството? Първи държавотворен народ по тези ширини, фактор в историографията на Балканите?

Българският народ е този който е наследник, не само на своята си изконна древност, но и на тракийската такава. Там, в българската история трябва да търсим корена на нещата, а не при етноса каракачани, който не е български!

Граничен пост при с. Кестенджик 1924г. Снимката е закупена от Държавната агенция на архивите.

По жътва. Неизвестно къде през първата половина на ХХв. Кучето е младо и с белезите на кангала.

В, другата крайност, при хората осъзнали българската същност на родната ни порода овчарско куче, пък текат обичайните за нас процеси, „Кой да води бащина дружина” или „ Ха да видим сега, чие магаре / куче/,е по – мъжко”?

Докъде ли сме я докарали, през тези години, като работа с нашата порода овчарско куче? Ако, се обърнем към бащата на социологията руския евреин живял в Нюйорк – психолога Ейбрахам Маслоу и неговата пирамида на човешките потребности и развитие и заместим написаното в компонентите й, с някои от нашите действия и стремежи, ще ни стане ясно.

Едро голо куче в краката на селяни от с. Говедарци в периода 1931 - 1940г. Снимката е закупена от ДАА.

Граничари от пост № 5 при 1/15 граничен подучастък и наше куче с белезите на кангала 1942г. на ХХв.

1. В, най- ниското ниво на съответната пирамида, лежат най – стабилните и задължителни процеси, на задоволяване на първичните човешки нужди от вода, храна, сън и др.

2. По нагоре лежи сигурността, спокойствието, установения дом, мястото в живота и др.

3. Следва принадлежността, връзки и контакти, приятели, семейството и др. До тук, се простират потребностите на голяма част от обикновените хора или т.н. плебс!

4. След това отгоре стои самооценката, уважение, самоуважение, оценка от другите, тоест определено постигнатото и осъзнато в живота.

5. И, на върхът стои развитието, натрупване на знания, отношението към изкуството, стремеж и достигане на познанието, достигане на върховете в човешката мисъл и отношения.

Ето, обаче какво става, като заместим нещата в пирамидата!

Овчар от с. Шияковци Софийско през 1931г. Снимката е предоставена от Земеделския музей при Селскостопанска академия гр. София.

1. Най – ниското стъпало е заето от индивидуалния първосигнален стремеж на кинолога да притежава индивиди от породата. Да ги храни, ползва, да им се радва и др.

2. Следващата стъпка е да намери спокойствие в личната развъдна дейност, място, пазар, реклама и др.

3. Следва, съпричастност от близки и семейство, принадлежност към идея, развитие на някаква клубна дейност, установяване на повече контакти, натрупване на опит и др.

И комай нещата стигат до тук?

Но, я да видим по натам?

4. Малцина се стремят да достигнат по – горните нива. Може би се сремят, но само на единици се отдава. Кинолозите може би си мислят, че са достигнали до ниво в което някой ще ги оцени и признае творческата им мисъл, или постиженията им в полза българските национални интереси. За съжаление, трябва да се замислим, при някои те въобще дали са български?

5. А, колцина са тези които са потърсили и намерили познанието? Колко от тях, са успели да го предадат на останалите?

Май, тези нива ще си и останат дълго недостижими за нашата родна кинология? В крайна сметка видимо е, че сме достигнали само до нивото покривано от плебса! Оказваме се едни киноложки плебеи...

Николай Тодоров
гр. Силистра

четвъртък, 21 август 2014 г.

БЪЛГАРСКИТЕ ОВЧАРСКИ КУЧЕТА В БГ ФИЛМИТЕ

Представяме снимки с наши кучета извадени от няколко култови български филма. Има и още подобни, кучета в тях, но те, както и кучетата използвани в други филми, които не сме представили тук, са твърде навътре в кадъра и не се виждат добре. Избрали сме по - ясно различимите. Във филми като : " Аспарух"; " Време разделно"; " Спомен за близначката" и други, кучетата освен, че са далечно - неясни, но и са в нощни и други сцени.

Кадри от филма "Привързаният балон" от 1967г. Случващото става във Врачанският край.

От филма " Краят на песента" , от 1971г. Историята на помака Ибрям Али, случваща се в Родопите.

От филма" Цар и генерал", от 1965г. Разглежда сложните взаимоотношения между цар Борис III и известен генерал комунист.

От филма " Последно лято", от 1973г. Отнася се за Севорозападна България. Най - вероятно показва потопяването на родното село на Йордан Радичков Калиманица, под водите на бъдещият язовир Стедено Буче, над гр. Монтана?

От филма " Записки по българските въстания", от 1976г. Сцените са от овчаруването на Захари Стоянов в Добруджа.

От филма " Сватбите на Йоан Асен", от 1975г. Исорически, представящ събитията около царуването на българският цар Асен II.

От филма " Боянският майстор", от 1980г. Свързан с изографисването на известната Боянска църква, край София.

От филма " Време разделно", от 1987г. Показва пагубните времена за българите от Родопа планина, при един от опитите на турците да ги помохамеданчат.

От филма " Заплахата", от 1989г.Филм - критика срещу недъзите на социалистическият строй.

От филма " Златният век", от 1984г. Сцената пресъздава влизането на главният герой Ханко в двора на местен болярин, някъде из Стараопланинсике дебри?

От филма " Капитан Петко войвода", от 1981г. Биографичен филм, за живота и делото на известния Капитан Петко Киряков в Родопите.

От филма " Хайка за вълци", от 2000г. Сниман в Троянският край, и пресъздава случващото се в Добруджа през 40г. на ХХв.

От филма " Мера според мера", от 1981г. Разглежда национално освободителното движение на българите в Македония.

От филма " Зима", от 1980г. Филма интерпретира и компилира в едно, няколко разказа от творчеството на Йордан Йовков, за Добруджа, и основно разказа " Борба до смърт".

Николай Тодоров

гр. Силистра

събота, 12 юли 2014 г.

Да отворим старите албуми

Въвлечени в динамиката на ежедневието си днес, с цел оцеляване, ние трудно можем да отделим време за историко – дименсионална връзка с родовата ни памет и така, да изпълним с духовно - национален порив съзнанието си.

Понякога, се случва почти случайно да отворим старите албуми на предците си, и без да щем в тях, да попаднем на забравени снимки, в които има засвидетелствани наши овчарски кучета придружаващи стадата, на дядовци и бащи, такива които са помощници във военната им служба или пък да ги видим в ролята си като пазачи на дома им, по семейните фотографии. Тогава започваме да проглеждаме бавно и също толкова бавно да осъзнаваме, колко много овчарското ни куче е било неизменна и постоянна величина в българското етнопространство.

При някои, обаче се получава интересен парадокс, във възприятието им. Въпреки гореказаното, те попадат в капана на клишираното име налагано в обществото, от група „просветени киноложки елити”, и започват да го наричат необусновано – „каракачанско”. Това става след като същите биват заливани със странни епистемологични парадигми обусловени от тенденциозно, инерционно и преднамерено заменяне на фактите и това естествено води до голямо противоречие относно същноста му. Получава се един теоритико етнологистичен сблъсък. Отам, се стига и до срив в националното единение сред киноложката общественост.

В латералните умове Светът е устроен биполярно, а при тази мощна неолиберална инвазия на чужди послания и влияния контрапункт на националните ни интереси, в добавка с криворазбран патриотизъм и лимити в съзнанието и мисълта, кучето ни се превръща в нелепа заигравка на тъжни дихотомийни фантазьори отрязващи и ликвидиращи българското му бъдеще.

Категорично, кучето ни, не е плод на селекция на етноса каракачани! Подобно на българският народ, овчарското ни куче е един исторически феномен наложил се във вековете на Балканите генетичен лупо – молосоиден субстрат.

На Добруджанската граница 40г. на ХХв. Д краката му се валят кучка и младо кутре.

Куче в краката на военни в шуменско през 20г. на ХХв.

Стадо с куче в Балкана.

Жители на с. Караисен Търновско, община Павликени 30г. на ХХв. В края лежи наше куче.

Плевенското село Николаево 30г. на миналия век, в дъното лежи наше куче.

Ловен надзирател от Берковския Балкан с младото си овчарско куче 50г. на ХХв.

Ретуширана - оцветена снимка на семейство от с. Чупрене Видинско, с кучето Майор 40г. на ХХв.

Български войници и офицери с куче по улиците на Скопие 1917 -18г.

Ретуширана - оцветена снимка / детайл /, на овчари от Родопите 20г. на ХХв. Сред тях има и сиво овчарско куче.

Граничари с куче в Родопите 50г. на ХХв.

Граждани на разходка около неизвестно село в Тракия, се снимат обградили магарето и на фона на стадото на овчарче. Вежда се и кучето му.

Селянин в потрес след природно бедствие поразило къщата му в с. Папазлии / днес Поповица /, Пловдивско 1928г. Виждат се някои спасили се животни, като кучето му. Снимката е от сайта " Изгубена България".