ЕГРЕКА

петък, 15 юли 2016 г.

ПУШКИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГВАРДЕЙЦИ

В няколко материала по разни сайтове в нета, и в периодичния печат, ни се съобщава, че пушките на нашите гвардейци от носене на службата няколко десетилетия подред, вече били в лошо състояние / раздрънкани / и поради това министерството искало да закупи известен брой такива, с цел подмяната на старите. За което естествено, щели да бъдат дадени стотици хиляди левове. Обсъждат се и качествата на съответните пушкала, сравняват се и с утвърдилите се в световен мащаб марки, като АК 47 и други автоматични щурмови винтовки / тоест автомати / и прочие. Разглеждат се и въпроси от рода, дали не е по уместно да бъдат заменени именно с "Калашников"? От коя чужбина, обаче трябва да бъдат закупени въпросните пушки, не става ясно? При днешния политически курс на управление на милата ни татковина, не ще да е от Русия със сигурност, макар, че парите са си пари и са над политични средства, така че, защо пък не... Може би от Румъния, Украйна или Бог знае откъде? Възниква въпроса, ние толкова ли сме я закъсали, че нямаме на склад резервни? Дали това не е поредният журналистически блъф, или пък самата истина, за сега остава загадка?

Въпросната СКС "Симонов", но по - нов вариант от използваната от нашите гвардейци днес. Тази е от 50г. на миналия век.

За какви, обаче пушки става въпрос? Това са 10 зарядните автоматични пушки от епохата на СССР - СКС Симонов, произведени и използвани в самия край на Втората световна война. В реалност нашите войници са ги използвали твърде за кратко и ограничено в края на 40 и началото на 50 години на миналия век, като предимно са били на въоръжение в някои незначителни подразделения, за мащабите на тогавашната ни армия. С тях нашата армия не е водила нито война, нито дори и една битка! За периода на соца е ясно тяхното натрапване в гвардията ни! Интересно е обаче, защо и на кого искаме да се подмажем и докажем днес, че и след повече от 20 години демокрация продължаваме да поставяме в ръцете на гвардейците ни същите съветски пуцала, към които не струи никаква емоционална и национална зависимост и връзка?

Български войници началото на 50 г на ХХ век, с СКС - си.

Пушката на въоръжение в Българската царска армия - "Щаер - Манлихер" М95, изнесла българската бойна слава в три войни за национално обединение.

Не е ли време вместо да търсим из чужбините и да пилеем парите на данъкоплатеца, за този модел, да го заменим с пушката / карабината /, която е оставила най – сериозния отпечатък върху съзнанието на народа ни, а именно „Щаер - Манлихер обр. 1895г.”, с което да възстановим традицията на старите гвардейци преди 09.09 1944г. Именно това е оръжието което най – заслужава да бъде наречено с гордост гвардейско и дори с главна буква "Българско"!

Български картечари на "Македонския фронт", с тежки австрийски картечници "Шварцлозе" с водно охлаждане, и вероятно най - в дясно фреска трофейна картечница "Хочкис"? Поради липса на леко автоматично и леко картечно въоръжение, нашите войници често прибягват до услугите на чуждото трофейно противниково френско и английско такова.

Това е оръжието което ни е служило по бранните поля на три войни – Балканска включая и Междусъюзническа, Първата и Втората Световни войни! С малки изключения на използване на други видове пушки или други модели на фирмата "Манлихер" / гръцки, румънски, италиански и др /, това е оръжието и на всички Националноосвободителни движения у нас: ВМРО, ВТРО, ВДРО, ВЗРО и др. Е, да не забравим и т.н. партизанско движение. Това е и оръжието на селските караули, полските и горските пазачи, кметската стража, охраната на ТКЗС - та и заводи! Нямало е по – разпространено оръжие у нас от Манлихерата / Манлихерката /, както ласкаво я е нарекъл народа.

Българи от освободена Добруджа през 1916г., изпратени на Южния / Македонския / фронт. Това са така наречените щурмови групи, за нападение на чуждите позиции, с което се е целяло отхвърляне на врага от тях. Въоръжени с по няколко бомби - бухалки и торби за тях, пистолети Парабел и с неизменните Манлихери.

Български щурмоваци и други войници от Североизточна Б/я, включително и от Добруджа. Сред тях е и единият от председателите на ВДРО Иван Хаджииванов.

Френски пушки и пистолети. Пушка Лебел и разновидности на Бертие.

Французи прочиствайки превзетите български окопи, подкарват с помощта на куче български пленник.

Както споменахме вече, това оръжие е издържало проверката на времето през войните за национално обединение, и най – вече е показало своя блясък през така важната за Европа - Първа световна война, дала рефлекса върху съвремието. Втората световна е просто следствие от нея. Нашият войник с Манлихерка в ръка и няколко ръчни гранати с дръжки, е устоял позициите при защитата на отечеството, срещу, французите с пушки и карабини, като "Мас", "Лебел", "Бертиер", да не говорим за оръдейното, автоматичното и картечното му въоръжение превъзхождащо с нива и в пъти нашето.
Устоял е и на немските "Маузер" използвани от сърбите, италианските манлихери "Каркано", Гръцките и Румънските манлихерови модификации, английските "Ли Ендфил", руските "Мосин – Наган" и др.

Главният войвода в Добруджанската националноосвободителна организация ВДРО Стефан Боздуганов в четническа униформа с боен поясок / закрит патрондаш /на кръста, пистолет "Щаер - Манлихер" и италианска шест зарядна манлихерова карабина - "Каркано", със згъваем под цевта щик.

Италянска манлихерова карабина - "Каркано", със згъваем под цевта щик.

Друг важен войвода във ВДРО Стайко Колев в четническа униформа с поясок на кръста, бомби - бухалки на реверите / на кожените презрамки през раменете, отличителна черта на добруджанските комити от останалите /, с пистолет "парабел" и нашенска манлихерова карабина.

Картина от фонда на музея на Македонската история и идентичност в Скопие. Четници на ВМРО с манлихеровите си карабини и пушки воглаве с български офицер, атакуват английски и френски позиции. Интересно е, че на фона на изоставените от днешните "македонци", на произвола на съдбата и природните стихии и дори унищожавани от самите тях, гробове на българските войници из днешната им територия, но пък старателно поддържаните френски, английски, сръбски и гръцки гробници, плюс брътвежите им за българския окупатор и опитите да прекъснат всяка макар и бегла връзка с българското си национално съзнание, се сътворила тая картина? И като я гледат, нашите братя от Повардарието, що не се плеснат у челото и да си зададат въпроса! Що щат тези чисти "македонци", техни деди и търчат подир бугарскиот офицер окупатор, да тепат френците и ингилизите, на които днес поддържат перфектно гробовете, оти са се биеле спроти бугарите нашественици у "Македонската" земя?

Войводата от ВТРО Руси Андонов с двама четници край с. Долно луково Ивайловградско 1929г., въоръжени с поясоци, пистолети и бомби на кръста и естествено с манлихери.

Чета на воеводата на ВМРО а после и на ВЗРО Евтим Полски.

Но стига факти. Нека държавните ни мъже и отговорни фактори в самото министерство, ако случайно прочетат това писание, да мислят, върху тази възможност, а не да действат по инерция, или според партийни повели или други видове интереси и обстоятелства! Няма начин да не са останали по военните или МВР складове достатъчно на брой единици от това оръжие?!

Карабина разновидност на немската "Маузер".

Друг вид карабина на италианската "Каркано".

Английската пушка Лий Енфилд. Тя е със сменяем пълнител отдолу.

Използвани в нашата армия от горе на долу: пушка и карабина "Манлихер" и карабина "Маузер" модел от 24г.

Френска карабина "Мас"

Използвана в Румънската армия пушка "Манлихер" обр. 1893г., с калибър 6 мм. на патрона.

Типичното въоръжение на четниците : карабини, най - вече "Манлихер", но и Маузер и др. модели, пистолети, предимно "Парабел" и бомби с дръжки тип "Бухалки".

Руската пушка "Мосин - Наган", наричана с имена като: "Винтовка", "Мосинка", "Трилинейка" и др.

Самата наша пушка / карабина /, е много по – изящна като визия в сравнение с много от подобните на нея чужди такива. Далеч по автентично и приятно би стояла тя, в ръцете на българският гвардеец, отколкото недодялания на вид съветски хибрид / ни пушка, ни автомат /, използван днес. Сега е момента да действаме рационално – емоционално и възстановим традиционните ценности.

Примерна възстановка на четническа униформа на ВДРО към която неизменно е зачислена и Манлихеровата карабина. Униформата е представена и в други предходни публикации по съответната тема.

Автор: Николай Тодоров
гр. Силистра

неделя, 8 май 2016 г.

КОМИТАДЖИЙСКИ СПОМЕНИ

За националноосвободителното дело на добруджанските българи срещу румънските окупатори на областта в периода 1919 – 1940 г., се знаеха ограничени по обем факти и то от твърде малка част от обществото. Да не говорим за това, че през отминалия тоталитарен период по идеологически причини истината за него бе изкривявана и подменяна, а неудобните факти бяха потулени в забвение. Чак тогава в преиначеният си вид, историята се поднасяше на хората! Всичко предателско и безродно бе възхвалявано и толерирано, а всичко национално отговорно създадено от по – голяма част от нейните дейци, бе демонизирано, посочено и заклеймено като анти народно и бе заметено под килима на историята, а в много случаи дори унищожено.

Възстановка на четническа униформа и въоръжение.

Днес на фона на все по - вече излизащите факти за това движение, е необходимо да му направим една кратка историческа сублиматна ретроспекция. То се дели на следните етапи:

1. Етап, е така наречения „стихиен” / отпор породен от недоволството от чуждата окупация / и варира от 1919 до 1923г. Това е периода на спонтанно организиране и навлизане на чети в Добруджа съставени от добруджански бежанци, живеещи в свободното отечество, в селата които са в близост до новата граница. Съставянето и организирането им е по чист хайдушки принцип. В годините 1919 и 1920 четите влизат в битки срещу съглашенските подразделения в областта. След това срещу новите й господари - румънците и покровителстваните от тях банди съставени от румънци, власи – арумъни, цигани и турци, както и от не малко български разбойници, които са били като инструмент в налагането на денационализаторска им политика провеждана в Добруджа. Тогава именно се и правят опити този стихиен отпор срещу нашествениците, да бъде канализиран и подчинен изцяло на националната кауза, а комунистическата партия, от своя страна опитва да внедри свои кадри в редиците на движението. През 1922г. е направен първия сериозен опит за това, като някои дейци от ВДС и дружество „Добруджа”, привличайки някои изявени войводи на чети създават организацията „Черна ръка”.

С бомба - бухалка в ръка и със знамето на ВДРО през рамо.

2. Етап, е свързан изцяло със създаването на ВДРО през 9 – 19 юни 1923г., чиято дейност се ръководи от ЦК в който влизат както националисти, така и някои комунисти, до фактическото прекратяване на дейността й след възвръщането на Южна Добруджа към България, през 1940г. Този етап се дели на няколко основни дяла, а нейният ЦК претърпява някои промени през годините.

- От 1923 до 1925/1926г. Това е етап на организирано устройство на Добруджанската нелегална организация и разгръщане на нейната практическа революционна дейност на фона на непрекъснато ескалиращо противостояние между десницата и левицата в нейния ЦК и в структурите й по места.

- Следва етап обхващащ времето от втората половина на 20 – те години до началото на 30 - те години. Той е обвързан със създаването на дублиращата комунистическа организация ДРО през 1925г., която използва част от четническият апарат на ВДРО в лицето на сбор от лявоориентирани дейци, чрез които да извършва пропагандна четническа дейност в интерес на антибългарските интернационални идеи по постановки спуснати от Коминтерна и от Съветското разузнаване. Това е и периода, в който поради сложната международна политическа обстановка и усложненията за България предизвикани от Староселския инцидент от 1926г. ВДРО преориентира своята тактическа линия на намаляване активността на своите пропагандни четнически действия и засилване на позициите й в легалното Добруджанско движение.

- През първата половина на 30 години следва етап, в който отново настъпва известна промяна в тактиката на ВДРО. Кооптира се нов ЦК, чрез който се подновява отново активната пропаганда на четите в Добруджа, като едновременно с това продължава налагането й в легалното емигрантско движение на добруджанци и се активизира борбата й срещу левицата. Случват се и някои братоубийства в двете посоки.

- След Деветнадесетомайския преврат от 1934г. Четническите действия на революционните организации у нас са сериозно и решително препятствани. За няколко години структурите на ВДРО преминават в латентно състояние. През 1936г. организацията понася поредния удар, когато правителството закрива дори и легалното дружество „Добруджа”, което се трансформира в чисто просветно такова. Но и през този период организацията предизвиква интереса на разузнавателните служби на някои от великите сили / Съветския съюз и Германия /.

- От есента на 1938г. до окончателното възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940г., се очертава етап на тясно обвързване на ВДРО с българското военно разузнаване. Това обстоятелство изиграва много положителна роля за повдигане на националния дух на българите в областта и за успешното осъществяване на мирната териториална ревизия от страна на българската държава.

По скалите на Добруджанските диви гористи суходолия, по които са се движели и укривали четите на организацията. За разлика от сега, някога / по него време /, в Добруджа е имало от 2 до 3 пъти по - големи и обширни гори, отколкото сегашното им състояние. Някои и по - големи гори са били Каракуз над 100 х. дкр., гората Ирихисар, Батовата, Боблата, Шафкана, Братила, гористите суходолия - Малък и Голям Табан, Малък и Голям Канагьол, Сухата река и други техни разклонения. По - малки, но също сериозни по обем гори като: Кокърджата, Дюзормана, Казъл - боруна, Токмокьойската, Илирията, Сунгура и мн. др.

Такъв нов изворен материал за движението, са спомените на един от дейците на ВДРО, Съби Тонелов / Тонев, Тонеолу /, от Алфатар наричан Добруджанеца, който през 1926г. влиза в редовете на лявата ДРО и се изявява като неин четник. Същия е отразен в предходни материали по темата, представен е и със снимка. Спомените му не са издавани, а са написани на тетрадка през 1989 - 90г. на миналия век. Лично са подарени на краеведа от гр. Алфатар учителя Михаил Гавазов. Те разкриват някои неизвестни факти за движението до сега. Ще се постараем да преразкажем накратко само някои по – значими от тях, които могат да осветлят истината. Естествено някои по – възмутими негови и въобще на левите дейци деяния логично не са споменати изобщо в тях!

Автора разказва, че през 1923г. влиза във връзка с чета която бивакувала в голямата гора Каракуз в близост до Алфатар Силистренско. Тръгва с нея. Заселва се в гр. Исперих и се влива в редовете на ВДРО. Влиза във връзка с войводата Петър Енчев много известен по това време комита също алфатарец.

През 1924г. заедно с Енчев с каруца е трябвало да отидат до Балбунар / днес гр. Кубрат /, за да вземат войводата и член на ЦК на ВДРО Дочо Михайлов и да го превозят до различни села близост до границата където са ядрата на добруджанските бежанци. Там в щаба на 20 пограничен участък намират Дочо, Върбан Петров, Никола Кемилев, Слави Алексиев и други членове на ЦК, които ходят по селата и разгласяват целта и задачите на организацията сред людете. Забраняват на хората живущи в пограничните райони всякакви безразборни и своеволни преминавания на границата по какъвто и да е повод, и работят тясно с пограничните власти. Описва облеклото / униформата /, на Дочо, който носел хубави дрехи – куртка, панталон с бричове, каскет, военна пелерина и дълги кожени обувки – гамаши. Минават през Завет, Брестовене и други села и стигат до Дживел / днес Никола Козлево Шуменско/. Навсякъде по селата се правят пунктови събрания и се изнасят речи. Казва, че ВДРО е създадено с помощта на тогавашното правителство / Цанковото /, което я подпомагало с финанси и с оръжие. Сочи Дочо и Върбан Петров като комунисти внедрени в организацията, като казва, че Петров живее в София и поддържа преки връзки с БКП, чрез Коста Янков. Посочва, че партията възлага на двамата комунисти да създадат комунистически групи в организацията, които да са й в услуга при нужда.

Описва своята комунистическа дейност във ВДРО и извън нейните структури. Арестуван е за това и се измъква от попадане в затвора, като успява да манипулира единия от председателине на ВДРО Иван Хаджииванов, че е изключително предан на организацията, афиширайки връзките си с Петър Енчев и че няма нищо общо с комунистите. Говори за недоверието между членовете на двете крила на движението по време на съвместната им дейност.

Споменава, че през 1924г. на няколко пъти Дочо минавал с чети в Добруджа, но с него преминавал и Стефан Боздуганов, който докладвал на ЦК, какво са правили и вършели там. Докладвал, е как Дочо се е срещал с хора от Румънската комунистическа партия РКП и как извършвал комунистическа пропаганда. Споменава, че Дочо започва да се движи с охрана от четници под опасност от ликвидиране и най – вече за да се пази от Боздуганов.

През 1925г. когато комунистическите членове вътре и извън ВДРО, са подгонени по ЗЗД, полицейския началник от гр. Разград Киро Димитров изпраща Петър Енчев да доведе Дочо от Дживел, за да бъде арестуван и подведен под отговорност за комунистическа дейност. Енчев взема с него и Тонев плюс един полицай. В Дживел намират Боздуганов и други четници, които се подготвят да преследват бандата на Курдоолу, тъй като властта не можела да се справи с този проблем и възложила това на Добруджанската пара военна организация. Преди това стигайки до съседното село Тодор Икономово предупреждават Дочо, чрез ятак - куриер за предстоящия негов арест, и били спокойни, че стигайки в Дживел Михайлов няма да се появи, но той изненадващо ги чакал на края на селото. Споделя, че полицаите и местните власти разпознавали членовете водачи на ВДРО и често им козирували когато са се срещали с тях, това сторил и придружаващия ги полицай, като видял войводата. В Исперих Дочо е поет от конвоиращи го полицаи към Разград, но дава бележка на Тонелов, която той трябвало да предаде на Кемилев, който в това време уж бил във Варна. / По други данни Дочо е отишъл при Боздуганов, който го обезоръжил и предал на полицията/, къде точно е истината? Казва за Кемилев, че същият е знаел за връзката на Дочо и Петров с ЦК на БКП и че нямало да допусне тяхното арестуване. На 16 април с.г. обаче става атентата в църквата Св. Неделя в София от членове на БКП, в която е ранен и Кемилев. Така се разбира, че Кемилев няма да им помогне и трябва да чакат процеса.

Споменава, че Димитър Дончев – Доктора успява да избяга от арестувалите го / той е освободен от негови четници в престрелка със стражарите и турците от селския караул който го придружавали /. Същия през 1925г. докато Дочо е в затвора скитал постоянно с чета между Добруджа и България. Казва, че от ВДРО му обещават реабилитация пред властите и още го имат за свой войвода, той се възползвал от това, но не отстъпил от идеите си.

Интересно е самоволното предаване на Дочо? Най – вероятно е разчитал, че ареста му ще е формален и че Кемилев като обвързан с БКП и съответно като парламентьор в Народното събрание, ще го освободи, но уви това не става? /Именно при този арест той издава цялата схема на създаването на комфракциите в организацията и региона/. Така след процес гледан от военен съд Дочо, Петров и мн. др. добруджанци - левичари попадат за една година в затвора в Русе.

Описва, че след излизането на Дочо от затвора / автора явно не е коректен в годината, тъй като говори за 1925 или 1926г. а може би дори и е неточен в случката, най – вероятно смесва няколко случки и ситуации /, той и други алфатарци заедно с Дочо пристигат в Исперих да се подготвят заедно с други леви четници за навлизане в Добруджа. Стягат се, в униформи с цървули, навои и въоръжение. Там заварват, обаче С. Боздуганов, С. Алексиев и други четници да се подготвят също за навлизане в Добруджа. Сред тях е и алфатареца Кольо Георгиев – Петака с който Тонев е съквартирант в Исперих. Казва му че Дочо вече е на свобода и също подготвя чета за Добруджа и Петака тръгва с тях. Четниците левичари стигат до Дживел и от там навлизат в областта. Така започва вече четническата му дейност, като четник на ДРО. Описва подробно едно от навлизанията на чета от повече от 20 човека в Добруджа. В това описание има някои интересни акценти за странната дейност която лявата ДРО опитва да провежда сред българите в Добруджа..

Навлизайки в Добруджа четата се движи през големи и по – малки гори, ливади и обработваеми места и стига до голяма гора край с. Сукуйджук / днес Върбино Силистренско/, там се разделя на две чети, като с Д. Дончев – Доктора тръгват по посока Тервелско всички четници които са от този район и от Добричко, а с Дочо всички които са от Силистренско. Споделя, че Добруджа е наводнена с наскоро заселени колонисти арумъни / тогава наричани македонци/, които са въоръжавани и поддържани от румънската власт, за борба против българските комити. Четата на Дочо тръгва посока към Алфатар, а там край кошарите на ятака Димитър Господжаков намират един арумънин, който бил нает за чобанин от него, тъй като овчарите му българи били емигрирали в Българско. Пощадяват го и той не гъква пред властите. Пребивават доста време в Алфатар при различни ятаци, и често правят пропагандни събрания с хората от организацията, които трябва вече да подкрепят новата лява ДРО и да изоставят националната ВДРО. Бивакуват и в Каракузката гора. На няколко пъти пращат куриери с писма до Силистра и получават такива обратно. Ходят до околните села Бабук, Срацимир, Кочина и др. където правят събрания с членовете на организацията да ги убеждават да изоставят ВДРО и да се включват в техните редици. Опитват да внушават, че България не е в състояние да реши проблема с Добруджа и това може да направи само СССР. Описва подробно как ятаците / споменава имената им/, са ги хранили, превозвали с каруци, перели дрехите им и др. Сред тях е и най – колоритната ятачка баба Драгана Колева / мъжката Драгана родена в с. Гюргенджик днес Попкралево, но женена в Алфатар /. Казва, че ятаците им многократно са им пекли агнета, но за да не натоварват с това само едни и същи семейства, решават да ощетят и други овчари с много овце. Уточнява, че властите са наредили вечер всички стада да се прибират в селата, за да няма комитите какво да ядат. С Кольо Петака тръгват за агне, но откровено подчертава, че овчарите с много овце държат и много кучета и там е невъзможно да влязат. Та затова открадват едно шиле от една бедна вдовица, което им пече Баба Драгана. Любопитно е че при едно пунктово събрание в едни кошари край с. Срацимир, където е трябвало да има хора от околните села Бабук, Караорман / днес Смилец / и др. и на които е трябвало да се пропагандира в полза за ДРО, се явяват само 3 – 4 човека.

От т.н. „подвизи”, най – добре описва престоя им в Попкралевската мелница притежание по това време на Колю Бабаджанов. / С тази вметка трябва да уточним, че същата мелница по – рано в началото на века, е била придобита като зестра при брак от първия български авиатор летял със своето „Летало” преди братя Райд, из околните баири. Това е офицера от Търново Хараламби Джамджиев внук на създателя на „Велчовата завера” Велчо Джамджията. Той бил интерниран от Фердинанд в този далечен край, като пограничан офицер /.

Срещу мелницата имало и хан. В него Дочо говори с хората от околните села, Алифак / днес Главан /, Гюргенджик /днес Попкралево /, Пандаклий / днес Васил Левски / и др., за оказване на подкрепа на ДРО а не на ВДРО и пропагандира за тотална ориентация към СССР. След което ги чака богата гощавка в мелницата, с печено прасенце и други вкусотии. Престояват няколко дни на втория етаж на мелницата, пращат писма по куриери към различни села и Силистра, които пък им носят цигари и други продукти и потреби от града. Един ден идват много власи - арумъни от селата Караорман, Алифак и други, да чакат ред на мелницата. Настаняват се на изкарани маси на теферич в хана фронтално срещу нея и започват да ядат и пият, а по някое време и да стрелят, че всички били въоръжени. Това уплашило четниците криещи се на втория етаж на мелницата, които по думите на автора „се видели в чудо”. Интересно е как въоръжени четници с пушки, пистолети и бомби, са се уплашили, от нищо неподозиращите за съществуването им пияни власи, и вместо да ги подпукат изненадващо те на свой ред и бързо да ги ликвидират, но май в това се и изразява великата дейност на героите от ДРО? Бабаджанов ги успокоил, че това е редовно явление тук. През следващите дни поканват търговеца деец на ВДРО и народен представител от българското малцинство в Румънския парламент Кирил Манолов от Силистра при тях. В личен разговор Дочо се опитва да го въвлече към лявата организация, но това май не хваща дикиш. След това четниците отново стигат до Алфатар, а от там по получено писмо от Доктора двете чети се срещат в гората между селата Улуклий / днес Кутловица Силистренско/ и Екинджик /днес Посев /. Получават информация, че четите на ВДРО сноват покрай границата за да ги ликвидират при връщане на Българска територия. Дочо казал, че тук е по – безопасно и остават още известно време в Добруджа. След това описва връщането им в България и неговата гледна точка по убийството на Дочо и тримата четници, което не е по – различно от общоприетото. Споменава, обаче че именно К. Манолов е един от хората членове на ВДРО, които са ходили при министър председателя Андрей Ляпчев, да поискат да бъдат взети мерки срещу Дочо, че бил скитал из Добруджа и се опитвал да комунизира населението. За което Манолов бил направен околийски началник на гр. Лом. А след това станал и посланик в нашето посолство в Анкара. Самият ятак Кольо Бабаджанов собственика на мелницата, след като се освобождава Добруджа забягва с румънците в Румъния. Явно толкова е националното чувство на някои хора? До тук свършват и неговите спомени!

По друга информация, през следващите години същия, заедно с други леви дейци на ДРО участва в разгръщането на комунистическата дейност в Делиормана. Участва и в четнически акции в Добруджа сформирани от ДРО, с хора като Боян Михнев и други. След освобождението се завръща в Алфатар.

Снимка от личния архив на четника Йордан Гергицов от с. Сребърна Силистренско, на която са се фотографирали бивши четници от четите на Дочо Михайлов и Димитър Дончев, както и други дейци на лявата ДРО. Повечето от тях са били преди това и в редовете на ВДРО. Бившите четници са в светлите униформи с навоите и цървулите най - отзад и седналите отпред. Снимката е от профила на с. Сребърна във facebook.

Николай Тодоров

гр. Силистра

петък, 6 май 2016 г.

ЕТЮДИ ОТ МИНАЛОТО II

Български войници с куче през Първата Световна война.

Македонски българи на теферич от пределите на днешната "държава" с това име, през 60-те години на ХХв.

Наши граничари неизвестно къде?

Младо куче от породата 40 - 50 г. на миналия век в Рила.

Граничар с куче от застава край Доспат 1927г.

1939г.

Куче от породата вързано в сянката на хижа в Рила 40 - 50 те години на ХХв.

Кавалерист 30г. на ХХв. в левия ъгъл клечи наше овчарско куче.

Две жени с кучета от породата през 40-те години на миналия век, неизвестно, обаче къде.

Селянин с децата си и овчарското си куче пред овчарника в дома си. Неизвестно къде?

Наш офицер с куче на заставата край с. Сараджа / днес Росица Добричко /.

Наш овчар неизвестно?

Куче на пирамидката на връх в Рила 50 - те години на ХХв.

Шарпланинец собственост на албанци в Македония в с. Седларево през 50 - 60г. на миналия век.

Село Сараджа в Добруджа 1928г.

Хора строящи мост край с. Широко поле Кърджалийско през 1928г. В левия край и наше куче.

Овчарско семейство от с. Мандрица Ивайловградско през 1990г.

Автор:

Николай Тодоров

Силистра

неделя, 27 март 2016 г.

РАЗМИСЛИ ПОРОДЕНИ ОТ ЕДНА ФОТОИЗЛОЖБА

На 23 март в регионалната силистренска библиотека Партений Павлович, бе открита фото изложба под надслов „ Гласове от Русе за Добруджа”, създадена от регионалния исторически музей в Русе и с активното съдействие и пряко участие на лицата Валентин Събков, Любомир Златев и Иван Хаджииванов, които са се заели с нелеката задача, да възродят спомена за героите от Вътрешната Добруджанска революционна организация ВДРО, която се явява главен фактор в борбата на добруджанци за свобода, срещу румънското господство над областта, в периода 1919г.- 1940г. Главен „виновник” за събитието лично поканил организаторите, е популярния лидер в местния клуб „Традиция” Валентин Петков.

Валентин Събков и Иван Хаджииванов - внук по време на изложбата.

Постерите със снимки обхващат ретроспективно целият период от падането на Добруджа под румънско владичество през 1913, минават през временното й освобождение в периода 1916 – 1919г. и реокупацията й от румънците след края на Първата Световна война, до самото й освобождение през 1940г. Голяма част от постерите представят историята и дейността на съюза „Добруджа”, Висшия Добруджански съвет / ВДС / и разбира се революционната организация ВДРО. На откриването й кратки слова държаха известния учител по история в града, с отношение по темата Тодор Николаев, човека който е издирил много нови документи за ВДРО из чуждите архиви отличаващи се със своя ограничен достъп до тях - Валентин Събков и внука и съименник на един от прецедателите на организацията Иван Хаджииванов.

Валентин Петков

Естествено това е само една от формите за популяризирането на истината за ВДРО сред хората, тъй като през социализма над нея тегнеше конюнктурна тенденциозност и нарочно налагано забвение, а историята й бе изопачавана и нагло подменяна. За герои бях обявени и пробутвани само шепа люде от нейните редици. Това бяха нейни членове, които след 1925г. стават отцепници и създават новата коминтерновска организация ДРО. Същите бяха припознати за носителите на най – чистите комунистически идеи, с което бяха удобни на системата, която чрез тяхната гибел издигайки ги на пиедестал, опитваше да налага социалистически морал сред масите.

Тодор Николаев пред постера със снимките на ЦК на ВДРО

Eестествено подобен тип патриотична изява е страхотна, но не е достатъчна! Темата трябва да достигне до съзнанието на по широк кръг от хора и особено важно е да докосне сърцата на младото поколение! Дори книгите които са написани / невероятни трудове/ и които ще се напишат, няма да постигнат очаквания ефект, макар и да останат във времето като един сериозен и обективен исторически фундамент на познанието.

На първо място, трябва да се преборим за това на всяка цена темата за национално - революционните организации и борбите на българите от края на XIX

и първата половина на XX век, да влязат в учебниците по история, поне като един отделен урок, поне! Като примерена урочна единица той трябва да засегне и съдържа следните точки:

1. да е за историята на ВМОРО/ВМРО.

2. да е за ВДРО/ДРО.

3. за ВТРО.

4. за ВЗРО- Въртоп.

5. за разбойническите чети припознати и привлечени към идеите на комунизма и анархизма от периода 1924 – 1925г. Тези точки, естествено трябва да бъдат богато илюстровани със съответните снимки, документи и репродукции.

Недовършена картина от автора "ВДРО чета в акция"

Второ, трябва да се развенчае личността на Дочо Михайлов и неговите последователи – комуниста Димитър Дончев – Доктора и не комуниста, но пък деец на лявата ДРО – Петър Вичев , най – преднамерено и доктринерски налагани като едва ли не единствените спасители на народа и покривани през социализма с облика на национални апостоли и борци за чиста и свята свобода! Паметникът на същия, трябва да слезе на по – нисък постамент, някъде в Дунавския парк на град Силистра, а на неговото място да се издигне друг, на който да бъдат отразени имената и образите на редица други истински герои от движението! Особено имена свързани със Силистренския край, като: Слави Алексиев, Стефан Боздуганов, Аспарух Айдемирски, Никола Йонков, Петър Енчев, Марин Йорданов, Иван Маринополски, Стефан Симеонов и мн. др. Противоречива е личността на комуниста Михайлов, който явно се е лутал между истинските национални идеи бушували в сърцето му и доктрините спускани му от Коминтерна, БКП и РКП?! Противоречива и явно слугинска на чужди интереси е и дейността му. Сприхавия характер и неподчинението му, кара съпартийците му да го топят пред Московските им господари! Завист и комплексарщина пък го противопоставят на съидейниците му от ВДРО. Именно от Москва е поръчана и неговата ликвидация, факт! То да беше само един Дочо в България, с мед да го помажеш, но то май, че във всеки наш град има по един подобен паметник на ляв функционер, ремсист или партизанин с противоречива дейност в „Името на народа”! Да не говорим за факта, че паметниците на чуждите войски в някои градове, стърчат доста по – грандиозно и снажно отколкото тези на нашите национални герои, свити в ъгъла като наритано кутре! Защо ли? В много хора у нас, за съжаление витае нихилизмът и чуждопоклонничеството или най – малко възприемането на клишета по отношение на националното чувство. Мнозина пък въобще нямат отношение към националната си идентичност, уви. Други пък я пречупват през личните си изгоди или през подчинение на чужди влияния и вредни идейни течения. Българите сме винаги русо, американо, германо или други фили и фоби, но никога БЪЛГАРОФИЛИ! Един от немалкото примери и може би един от най – безобидните на фона на другите, е как част от българите възприемат същността и името на националната си порода овчарско куче, като го наричат с не българското чуждо име „каракачанско”! Но да се върнем на темата!

Друг метод, е написването на популярни, малки по обем, богато илюстровани брошури и книжлета, които да не натежават като четиво на обикновените хора, които в същността си са практици и се занимават изключително с прагматични неща, натиснати от злободневието на суетата на делника и оцеляването си. Там информацията трябва да е силно резюмирана, леко поднесена, но убедителна и да звучи популярно и разбираемо за тях! Тъй като заситената с документалистика книжнина натежава и даже може да ги отегчи! По лесно се възприемат митове и легенди!

Друго, много важно нещо, е да сме силно обективни, за да не стани така, че разрушавайки едни митологеми остатък от тоталитарния режим, да започнем да създаваме нови!

Много важно, е и дори задължително, създаването на някакви клубове или сдружения с абсолютно не стопанска цел, по подобие, или пък които да са част от т.н. клубове „Традиция”, в които да участват млади ентусиасти. Същите, чрез възстановяването на примерни четнически униформи и използвайки обезопасени автентични оръжия, да напомнят периодично на обществото за онези славни дни от историята на нашите деди. А това става, като се възродят или организират походи по стъпките на комитите из добруджанските гори, докато все още ги има, да се поставят почетни караули пред паметници и места свързани с историята на ВДРО, както и възстановки на битки и др.

Автора с примерна четническа униформа съдържаща каскет, войнишка куртка, войнишки панталон с лек брич, навои с черни върви и цървули, три здвоени паласки, кожени презрамки, кобур за Парабел, с бутафорен такъв, фенерче, карабина Манлихер - обезопасена / не стреляща /, бомби - бухалки правени от дървен материал по размер, манерка, и нож за Манлихера, които в случая не се виждат.

Трябва да припомним, че от всички национални движения, имено само ВДРО частично оправдава своето съществуване, тъй като чрез своите регистрирани над 1000 четнически акции в окупираната област, успява да поддържа пред лицето на международната общественост Българският национален проблем – Добруджа отворен, както и да устоява буден българският дух сред хората в нея и така да стимулира усилията на редица наши правителства да се занимават с този проблем, и в крайна сметка българските политици в колаборация с великите сили да успеят да възвърнат поне южната й част към отечеството. И това да се превърне в един от върховете в новата ни политическа история!