ПОКЛОННИЦИ НА ИЛЮЗИИ

Наш граничар с куче.

В малка статия тип съобщение от 1938г. написана в Щутгард, от д-р Х.Б. Петерс живял в България през 30-те години на ХХ в., описва как е видял, обикаляйки по каракачанските станове и българските селски дворове и кошари, и дори сам отглеждал наши овчарски кучета, които условно е нарекъл „каракачански”! Тези негови писания са прегърнати за основен фактологически фундамент и концептуална поанта от някои корифеи и поддръжници на идеята за каракачанската същност на нашето овчарско куче. Естествено статията в преиначен вид чрез тенденциозен превод, плюс няколко чисто литературни интерпретации върху името на овчарското ни куче, в пакет, доста време бяха поднасяни и то с много пополистки и с фанфарен апломб на обществото, като меродавна историческа истина. Благодарение на умела медийна и всякакъв вид друга пропаганда, както и на добре изградена система от наивни развъдчици и помагачи в министерства, университети и други институции, овчарските кучета, които векове наред са охранявали стадата и имота на българите по цялото ни землище, повече от две десетилетия време се насаждат в главите на нищо неподозиращите тази илюзорна неистина обикновени хора, като „каракачански”!

Немски войници сред българи в Бесарабия.

Български овчари от Родопите връщащи се от Беломорието.

След прочитане на статията, се вижда, че първоначално автора обръща вниманието на читателя, към нещо много важно, ставащо на Балканите, а именно, че балканските народи в стремежа си да догонват и да се съизмерват с Европа разрушават своите отколешни традиции по отношение на животновъдството. Тоест, вече тече необратим процес на масов внос на по – продуктивни племенни породи животни от Европа, които изместват или се смесват до неузнаваемост с местните традиционни примитивни форми, което ще доведе до тяхното повсеместно замелезяване или до изчезването им! Това се отнася и до местните овчарски кучета. Като автора закупува две кучета, от българи / мъжко и женско / и сам отглежда, в Софийския зоопарк.

Девойки с малко кутре.

Шарпланинец от Македонския край.

Второ много важно нещо, е че Петерс за първи път се среща с тези кучета край каракачански станове в Родопите. Трябва да припомним, че по същото време в другите Балкански държави текат процеси на преустановяването на номадския начин на живот на тези етноси / каракачани, арумъни/. У нас това става едва в края на 50-те г. на века. Това и други фактори няма как да не влияят на преценката на автора относно същността на овчарското ни куче.

Жени с кутрета в Лозенска планина.

Граничари с куче, неизвестно?

Споделя, че каракачаните са идентични с друг по – стар етнос - арумъните.  Уточняваме, че арумъните номадстващи у нас и на Балканите, в този период са доста малко, тъй като една малка част от тях са се влели в българския етнос или в другите християнски народности на полуострова, а повечето от тях след 1919г., са напуснали своите обиталища по Северна Гърция, Вардарска, Егейска и Пиринска Македония бягайки от натиска на гърците за масовото им погърчване и са се заселили в Румъния, която ги припознава за свой стар дакийски елемент и води сериозна пропаганда за привличането им. Около 100 000х от тях през 20-те и 30-те години на ХХв, са населени като колонисти в заробената от Румъния Южна Добруджа. През 1940г. по Крайовския договор са изселени от там и са заменени с около 65 000х. българи от Северна Добруджа. Юруците номади отдавна ги няма, а при българите извършващи процеса на т.н. мъжки трансхуманс / движение на стадата /, той е прекратен постепенно след освобождението. Тоест, в периода единствените чисти номади, които впечатляват с чергарския колорит на битието си и могат да се похвалят със сравнително по – чиста популация от местни животни от останалите, остават каракачаните.

Морски граничари с куче и цивилни край Ахтопол.

Млад мъж и куче край конски впряг в шейна, неизвестно?

Дупнишко 1961г.

Споделя и нещо много важно! Че ареалът на разпространение на овчарското куче поне по него време, е освен в Родопите, но и във всички централно балкански планини и въобще там където се отглеждат грубовълнестите / цакелни / и дългоопашатите овце цигай. Тоест, това включва не само нашите планини, но и много полупланински и равнинни територии у нас. Уточняваме, че почти всички местни породи у нас са на базата на тези два типа примитивни овце.

Хора с куче от породата на корт в София през 30-те години на ХХв.

Текезесарски овчари / според една от информациите /, от каракачански произход?

Албанец със своето куче.

Наш граничар с куче близо до гр. Доспат края на 30-те години на ХХв.

Изглед над Копривщица 60-те години на миналия век.

Друго важно нещо, което казва автора, че независимо от този голям ареал на разпространение на кучето, той искал да го назове / забележете / съвсем условно, „каракачанско”, на името на номадите при които е видял за първи път тези красиви животни в чист некръстосан вид. И още, тъй като именно името на номадите за него прави връзката със свободно придвижване, а не ограничението и обвързването с конкретен район. Тоест наименование по формулата: „номадство – повсеместност”, а не „конкретност и пренебрегване на другите райони”! И още един негов довод, че все пак и в България някои го наричат с каракачанскиия псевдоним.

Дете с дворно куче в София през 30 - 40г. на ХХв.

Куче в селски двор, неизвестно?

Румънски овчари в Карпатите.

Млад овчар от с. Граф Игнатиево Пловдивско през 30 - те години на ХХв.

Неизвестно?

Прави описание и опит за стандартизация, която няма нищо общо с много от сегашните, за нищо не ставащи безхарактерни плимотроци гиганти представяни по изложбите и на БОК / Българско овчарско куче/ или КК / Каракачанско куче / и т.н. Което е въпрос на друг разговор.

Граничен патрул с куче, неизвестно?

Деца със стадо овце, сред които / дясно на снимката /, се вижда и овчарско куче.

Споделя, че неговите надзорници / слуги, хазяи, охрана / имат такива кучета по село, а много от приятелите му в София ги държат като охрана на къщите и вилите им в планината. Друго важно което наблюдава и е характерно за периода, е че в равнините на България породата е слабо разпространена. Това е съвсем логично, тъй като във времето по тези части на страната ни земеделието постепенно е започнало да набира връх и тотално да измества животновъдството като поминък, а така овчарските кучета стават излишни. Измират, замелезяват се с непородни екземпляри, кръстоските с чужди породи са факт и е все по – трудно е да се намерят места със запазени популации от чистокръвни овчарски кучета там.

Власи / аромъни /в Македония в Леринско.

Младеж с куче в селски двор, неизвестно?

Споменава, че се е запознал с киноложките материали на Стефаниц / създателя на Немското овчарско куче/, който е пътешествал из Балканите и България, по време на Първата световна война и е описвал нашите кучета, но те не са изпълнени с подробна и точна информация. Уточняваме, че Стефаниц се е интересувал предимно от екземпляри които по форма и визия стоят по – близо до лупоидния / вълче подобен / тип животни.

Младеж с куче от с. Поромило, днес погълнато от гр. Пловдив.

Като изключим частта в която наблюдава взаимоотношенията на отглежданите от него кучета „Кара” и „Качан”, с други отгледани с тях диви животни от рода на кучето /лисица, чакал, вълк /, накрая той причислява като характеристика кучето ни вече наречено „каракачанско”, към групата на овчарските кучета. И го кръщава като отделна порода с обобщеното име Канис Фамилиарис Балканикус.

Въпросните Кара и Качан отгледани от Петерс.

Германски войници на Македонския фронт с малки кутрета от породата през 1917г.

Млади мъже и овчарско куче, неизвестно?

Това не е нашият първи анализ на статията на Петерс! Анализирали сме я по някои форуми преди време, с което сме оборили смешните доводи за каракачанска същност на овчарското ни куче. Подобни изобличаващи неистината анализи на статията, са правили зооинжинер Николай Атанасов, историка Иван Бъчваров и др.

Българско семейство от Македония с кучето си.

Наш овчар със стадо и куче, неизвестно?

Нашето овчарско куче не е каракачанско творение! То като расов тип е плод на хилядолетни натрупвания на догообразен / молосоиден / генофонд от кучета по нашите ширини, както и на селекцията и подбора на поколения наред овчари по Балканите и респективно по Българските земи. Да се свързва кучето ни изцяло с каракачанският етнос е смешно и извън всяка научно обоснована логика. Наименованието „каракачанско”, е едно от всичките му имена, / ново име от началото на ХХв./,  за използването  на което има своите обясними обективни и субективни причини. Употребата на това наименование, обаче, автоматично зачерква българската му същност и захвърля нашата порода в чуждо етническо / гръцко / пространство! Каракачаните са припознати за гръцки етнос! Това име, като обединително, няма как да  препокрие големи части от кучешката популация у нас днес, тъй като днешната популация възстановена по територията ни, е изключително на база от запазени екземпляри дошли от българските овчари в планините! Това е валидно дори и за ония времена, в които тези номади са мигрирали през земите ни, тъй като каракачанските миграции са се ограничавали само до определени райони на страната ни и Балканите! Каракачаните са били последните чисти номади, притежатели на сравнително по - чисти екземпляри в сравнение с множеството хора от местното население занимаващо се със скотовъдство, в определени райони, което влияе в съзнанието на незапознатите в миналото и днес! Стигало се е и дори до отрицанието му като българска порода и даденост и съответно, до подлагането му на масово унищожение по т.н. противобесни кампании през 60 и 70-те години на ХХв. Но защо днес, при наличието, вече на толкова много факти за българската му принадлежност, някой иска да на всяка цена да наложи именно етническото не българско име, не е ясно? Като толкова иска някой националната му порода да носи чуждо етническо наименование, защо са пренебрегнати арумъните / власи, цинцари / например? Те са били много по – известни в миналото и са се движели в много по - големи номадски маси от хора, сравнение с каракачаните! Те плътно са заселвали големи пространства в планините на Северна Гърция! Въпреки това гърците наричат породите по земята си със собственото си етническо име, а не с имената на каракачани или на власи!

Наши овчари с овце и куче. Най - вероятно Рила планина, според релефа на хребетите?

Кучето ни е видно и неоспоримо – овчарско, факт! То не води, нито подкарва стадото, а само го охранява! Името Българско, сме го сложили последните няколко десетилетия, тъй като единствено то може да бъде обединително за българската идея в цялата ни страна. Само то може да направи неделимата връзка между националната порода и народа ни! Така както са сторили всички балкански народи със своите овчарски кучета!

Овчари, с кучета, неизвестно?

автор: Н. Тодоров

гр. Силистра

ПУШКИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГВАРДЕЙЦИ

В няколко материала по разни сайтове в нета, и в периодичния печат, ни се съобщава, че пушките на нашите гвардейци от носене на службата няколко десетилетия подред, вече били в лошо състояние / раздрънкани / и поради това министерството искало да закупи известен брой такива, с цел подмяната на старите. За което естествено, щели да бъдат дадени стотици хиляди левове. Обсъждат се и качествата на съответните пушкала, сравняват се и с утвърдилите се в световен мащаб марки, като АК 47 и други автоматични щурмови винтовки / тоест автомати / и прочие. Разглеждат се и въпроси от рода, дали не е по уместно да бъдат заменени именно с "Калашников"? От коя чужбина, обаче трябва да бъдат закупени въпросните пушки, не става ясно? При днешния политически курс на управление на милата ни татковина, не ще да е от Русия със сигурност, макар, че парите са си пари и са над политични средства, така че, защо пък не... Може би от Румъния, Украйна или Бог знае откъде? Възниква въпроса, ние толкова ли сме я закъсали, че нямаме на склад резервни? Дали това не е поредният журналистически блъф, или пък самата истина, за сега остава загадка?

Въпросната СКС "Симонов", но по - нов вариант от използваната от нашите гвардейци днес. Тази е от 50г. на миналия век.

За какви, обаче пушки става въпрос? Това са 10 зарядните автоматични пушки от епохата на СССР - СКС Симонов, произведени и използвани в самия край на Втората световна война. В реалност нашите войници са ги използвали твърде за кратко и ограничено в края на 40 и началото на 50 години на миналия век, като предимно са били на въоръжение в някои незначителни подразделения, за мащабите на тогавашната ни армия. С тях нашата армия не е водила нито война, нито дори и една битка! За периода на соца е ясно тяхното натрапване в гвардията ни! Интересно е обаче, защо и на кого искаме да се подмажем и докажем днес, че и след повече от 20 години демокрация продължаваме да поставяме в ръцете на гвардейците ни същите съветски пуцала, към които не струи никаква емоционална и национална зависимост и връзка? 

Български войници началото на 50 г на ХХ век, с СКС - си.

Пушката на въоръжение в Българската царска армия - "Щаер - Манлихер" М95, изнесла българската бойна слава в три войни за национално обединение.

Не е ли време вместо да търсим из чужбините и да пилеем парите на данъкоплатеца, за този модел, да го заменим с пушката / карабината /, която е оставила  най – сериозния отпечатък върху съзнанието на народа ни, а именно „Щаер - Манлихер обр. 1895г.”, с което да възстановим традицията на старите гвардейци преди 09.09 1944г. Именно това е оръжието което най – заслужава да бъде наречено  с гордост гвардейско и дори с главна буква "Българско"!

Български картечари на "Македонския фронт", с тежки австрийски картечници "Шварцлозе" с водно охлаждане, и вероятно най - в дясно фреска трофейна картечница "Хочкис"? Поради липса на леко автоматично и леко картечно въоръжение, нашите войници често прибягват до услугите на чуждото трофейно противниково френско и английско такова.

Това е оръжието което ни е служило по бранните поля на три войни – Балканска включая и Междусъюзническа, Първата и Втората Световни войни! С малки изключения на използване на други видове пушки или други модели на фирмата "Манлихер" / гръцки, румънски, италиански и др /, това е оръжието и на всички Националноосвободителни движения у нас: ВМРО, ВТРО, ВДРО, ВЗРО и др. Е, да не забравим и т.н. партизанско движение. Това е и оръжието на селските караули, полските и горските пазачи, кметската стража, охраната на ТКЗС - та и заводи! Нямало е по – разпространено оръжие у нас от Манлихерата / Манлихерката /, както ласкаво я е нарекъл народа.

Българи от освободена Добруджа през 1916г., изпратени на Южния / Македонския / фронт. Това са така наречените щурмови групи, за нападение на чуждите позиции, с което се е целяло отхвърляне на врага от тях. Въоръжени с по няколко бомби - бухалки и торби за тях, пистолети Парабел и с неизменните Манлихери.

Български щурмоваци и други войници от Североизточна Б/я, включително и от Добруджа. Сред тях е и единият от председателите на ВДРО Иван Хаджииванов.

Френски пушки и пистолети. Пушка Лебел и разновидности на Бертие.

Французи прочиствайки превзетите български окопи, подкарват с помощта на куче български пленник.

Както споменахме вече, това оръжие е издържало проверката на времето през войните за национално обединение, и най – вече е показало своя блясък през така важната за Европа - Първа световна война, дала рефлекса върху съвремието. Втората световна е просто следствие от нея. Нашият войник с Манлихерка в ръка и няколко ръчни гранати с дръжки, е устоял позициите при защитата на отечеството, срещу, французите с пушки и карабини, като "Мас", "Лебел", "Бертиер", да не говорим за оръдейното, автоматичното и картечното му въоръжение превъзхождащо с нива и в пъти нашето. 
Устоял е и на немските "Маузер" използвани от сърбите, италианските манлихери "Каркано", Гръцките и Румънските манлихерови модификации, английските "Ли Ендфил", руските "Мосин – Наган" и др.

Главният войвода в Добруджанската националноосвободителна организация ВДРО Стефан Боздуганов в четническа униформа с боен поясок / закрит патрондаш /на кръста, пистолет "Щаер - Манлихер" и италианска шест зарядна манлихерова карабина - "Каркано", със згъваем под цевта щик.

Италянска манлихерова карабина - "Каркано", със згъваем под цевта щик.

Друг важен войвода във ВДРО Стайко Колев в четническа униформа с поясок на кръста, бомби - бухалки на реверите / на кожените презрамки през раменете, отличителна черта на добруджанските комити от останалите /, с пистолет "парабел" и нашенска манлихерова карабина.

Картина от фонда на музея на Македонската история и идентичност в Скопие. Четници на ВМРО с манлихеровите си карабини и пушки воглаве с български офицер, атакуват английски и френски позиции. Интересно е, че на фона на изоставените от днешните "македонци", на произвола на съдбата и природните стихии и дори унищожавани от самите тях, гробове на българските войници из днешната им територия, но пък старателно поддържаните френски, английски, сръбски и гръцки гробници, плюс брътвежите им за българския окупатор и опитите да прекъснат всяка макар и бегла връзка с българското си национално съзнание, се сътворила тая картина? И като я гледат, нашите братя от Повардарието, що не се плеснат у челото и да си зададат въпроса! Що щат тези чисти "македонци", техни деди и търчат подир бугарскиот офицер окупатор, да тепат френците и ингилизите, на които днес поддържат перфектно гробовете, оти са се биеле спроти бугарите нашественици у "Македонската" земя?

Войводата от ВТРО Руси Андонов с двама четници край с. Долно луково Ивайловградско 1929г., въоръжени с поясоци, пистолети и бомби на кръста и естествено с манлихери.

Чета на воеводата на ВМРО а после и на ВЗРО Евтим Полски.

Но стига факти. Нека държавните ни мъже и отговорни фактори в самото министерство, ако случайно прочетат това писание, да мислят, върху тази възможност, а не да действат по инерция, или според партийни повели или други видове интереси и обстоятелства! Няма начин да не са останали по военните или МВР складове достатъчно на брой единици от това оръжие?!

Карабина разновидност на немската "Маузер".

Друг вид карабина на италианската "Каркано".

Английската пушка Лий Енфилд. Тя е със сменяем пълнител отдолу.

Използвани в нашата армия от горе на долу: пушка и карабина "Манлихер" и карабина "Маузер" модел от 24г.

Френска карабина "Мас"

.

Използвана в Румънската армия пушка "Манлихер" обр. 1893г., с калибър 6 мм. на патрона.

Типичното въоръжение на четниците : карабини, най - вече "Манлихер", но и Маузер и др. модели, пистолети, предимно "Парабел" и бомби с дръжки тип "Бухалки".

Руската пушка "Мосин - Наган", наричана с имена като:  "Винтовка", "Мосинка", "Трилинейка" и др.

Самата наша пушка / карабина /, е много по – изящна като визия в сравнение с много от подобните на нея чужди такива. Далеч по автентично и приятно би стояла тя, в ръцете на българският гвардеец, отколкото недодялания на вид съветски хибрид / ни пушка, ни автомат /, използван днес. Сега е момента да действаме рационално – емоционално и възстановим традиционните ценности. 

Примерна възстановка на четническа униформа на ВДРО към която неизменно е зачислена и Манлихеровата карабина. Униформата е представена и в други предходни публикации по съответната тема.

Автор: Николай Тодоров
гр. Силистра

КОМИТАДЖИЙСКИ СПОМЕНИ

За националноосвободителното дело на добруджанските българи срещу румънските окупатори на областта в периода 1919 – 1940 г., се знаеха ограничени по обем факти и то от твърде малка част от обществото. Да не говорим за това, че през отминалия тоталитарен период по идеологически причини истината за него бе изкривявана и подменяна, а неудобните факти бяха потулени в забвение. Чак тогава в преиначеният си вид, историята се поднасяше на хората! Всичко предателско и безродно бе възхвалявано и толерирано, а всичко национално отговорно създадено от по – голяма част от нейните дейци, бе демонизирано, посочено и заклеймено като анти народно и бе заметено под килима на историята, а в много случаи дори унищожено.

Възстановка на четническа униформа и въоръжение.

Днес на фона на все по - вече излизащите факти за това движение, е необходимо да му направим една кратка историческа сублиматна ретроспекция. То се дели на следните етапи:

1.    Етап, е така наречения „стихиен” / отпор породен от недоволството от чуждата окупация / и варира от 1919 до 1923г. Това е периода на спонтанно организиране и навлизане на чети в Добруджа съставени от добруджански бежанци, живеещи в свободното отечество, в селата които са в близост до новата граница. Съставянето и организирането им е по чист хайдушки принцип. В годините 1919 и 1920 четите влизат в битки срещу съглашенските подразделения в областта. След това срещу новите й господари - румънците и покровителстваните от тях банди съставени от румънци, власи – арумъни, цигани и турци, както и от не малко български разбойници, които са били като инструмент в налагането на денационализаторска им политика провеждана в Добруджа. Тогава именно се и правят опити този стихиен отпор срещу нашествениците, да бъде канализиран и подчинен изцяло на националната кауза, а комунистическата партия, от своя страна опитва да внедри свои кадри в редиците на движението. През 1922г. е направен първия сериозен опит за това, като някои дейци от ВДС и дружество „Добруджа”, привличайки някои изявени войводи на чети създават организацията „Черна ръка”.

С бомба - бухалка в ръка и със знамето на ВДРО през рамо.

2.    Етап, е свързан изцяло със създаването на ВДРО през 9 – 19 юни 1923г., чиято дейност се ръководи от ЦК в който влизат както националисти, така и някои комунисти, до фактическото прекратяване на дейността й след възвръщането на Южна Добруджа към България, през 1940г. Този етап се дели на няколко основни дяла, а нейният ЦК претърпява някои промени през годините.

-         От 1923 до 1925/1926г. Това е етап на организирано устройство на Добруджанската нелегална организация и разгръщане на нейната практическа революционна дейност на фона на непрекъснато ескалиращо противостояние между десницата и левицата в нейния ЦК и в структурите й по места.

-         Следва етап обхващащ времето от втората половина на 20 – те  години до началото на 30 - те години. Той е обвързан със създаването на дублиращата комунистическа организация ДРО през 1925г., която използва част от четническият апарат на ВДРО в лицето на сбор от лявоориентирани дейци, чрез които да извършва пропагандна четническа дейност в интерес на антибългарските интернационални идеи по постановки спуснати от Коминтерна и от Съветското разузнаване. Това е и периода, в който поради сложната международна политическа обстановка и усложненията за България предизвикани от Староселския инцидент от 1926г. ВДРО преориентира своята тактическа линия на намаляване активността на своите пропагандни четнически действия  и засилване на позициите й в легалното Добруджанско движение.

-         През първата половина на 30 години следва етап, в който отново настъпва известна промяна в тактиката на ВДРО. Кооптира се нов ЦК, чрез който се подновява отново активната пропаганда на четите в Добруджа, като едновременно с това продължава налагането й в легалното емигрантско движение на добруджанци и се активизира борбата й срещу левицата. Случват се и някои братоубийства в двете посоки.

-         След Деветнадесетомайския преврат от 1934г. Четническите действия на революционните организации у нас са сериозно и решително препятствани. За няколко години структурите на ВДРО преминават в латентно състояние. През 1936г. организацията понася поредния удар, когато правителството закрива дори и легалното дружество „Добруджа”, което се трансформира в чисто просветно такова. Но и през този период организацията предизвиква интереса на разузнавателните служби на някои от великите сили / Съветския съюз и Германия /.

-         От есента на 1938г. до окончателното възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940г., се очертава етап на тясно обвързване на ВДРО с българското военно разузнаване. Това обстоятелство изиграва много положителна роля за повдигане на националния дух на българите в областта и за успешното осъществяване на мирната териториална ревизия от страна на българската държава.

По скалите на Добруджанските диви гористи суходолия, по които са се движели и укривали четите на организацията. За разлика от сега, някога / по него време /, в Добруджа е имало от 2 до 3 пъти по - големи и обширни гори, отколкото сегашното им състояние. Някои и по - големи гори са били Каракуз над 100 х. дкр., гората Ирихисар, Батовата, Боблата, Шафкана, Братила, гористите суходолия - Малък и Голям Табан, Малък и Голям Канагьол, Сухата река и други техни разклонения. По - малки, но също сериозни по обем гори като: Кокърджата, Дюзормана, Казъл - боруна, Токмокьойската, Илирията, Сунгура и мн. др.

Такъв нов изворен материал за движението, са спомените на един от дейците на ВДРО, Съби Тонелов / Тонев, Тонеолу /, от Алфатар наричан Добруджанеца, който през 1926г. влиза в редовете на лявата ДРО и се изявява като неин четник. Същия е отразен в предходни материали по темата, представен е и със снимка. Спомените му не са издавани, а са написани на тетрадка през 1989 - 90г. на миналия век. Лично са подарени на краеведа от гр. Алфатар учителя Михаил Гавазов. Те разкриват някои неизвестни факти за движението до сега. Ще се постараем да преразкажем накратко само някои по – значими от тях, които могат да осветлят истината. Естествено някои по – възмутими негови и въобще на левите дейци деяния логично не са споменати изобщо в тях!

Автора разказва, че през 1923г. влиза във връзка с чета която бивакувала в голямата гора Каракуз в близост до Алфатар Силистренско. Тръгва с нея. Заселва се в гр. Исперих и се влива в редовете на ВДРО. Влиза във връзка с войводата Петър Енчев много известен по това време комита също алфатарец.

През 1924г. заедно с Енчев с каруца е трябвало да отидат до Балбунар / днес гр. Кубрат /, за да вземат войводата и член на ЦК на ВДРО Дочо Михайлов и да го превозят до различни села близост до границата където са ядрата на добруджанските бежанци. Там в щаба на 20 пограничен участък намират Дочо, Върбан Петров, Никола Кемилев, Слави Алексиев и други членове на ЦК, които ходят по селата и разгласяват целта и задачите на организацията сред людете. Забраняват на хората живущи в пограничните райони всякакви безразборни и своеволни преминавания на границата по какъвто и да е повод, и работят тясно с пограничните власти. Описва облеклото / униформата /, на Дочо, който носел хубави дрехи – куртка, панталон с бричове, каскет, военна пелерина и дълги кожени обувки – гамаши. Минават през Завет, Брестовене и други села и стигат до Дживел / днес Никола Козлево Шуменско/. Навсякъде по селата се правят пунктови събрания и се изнасят речи. Казва, че ВДРО е създадено с помощта на тогавашното правителство / Цанковото /, което я подпомагало с финанси и с оръжие. Сочи Дочо и Върбан Петров като комунисти внедрени в организацията, като казва, че Петров живее в София и поддържа преки връзки с БКП, чрез Коста Янков. Посочва, че партията възлага на двамата комунисти да създадат комунистически групи в организацията, които да са й в услуга при нужда.

Описва своята комунистическа дейност във ВДРО и извън нейните структури. Арестуван е за това и се измъква от попадане в затвора, като успява да манипулира единия от председателине на ВДРО Иван Хаджииванов, че е изключително предан на организацията, афиширайки връзките си с Петър Енчев и че няма нищо общо с комунистите. Говори за недоверието между членовете на двете крила на движението по време на съвместната им дейност.

Споменава, че през 1924г. на няколко пъти Дочо минавал с чети в Добруджа, но с него преминавал и Стефан Боздуганов, който докладвал на ЦК, какво са правили и вършели там. Докладвал, е как Дочо се е срещал с хора от Румънската комунистическа партия РКП и как извършвал комунистическа пропаганда. Споменава, че Дочо започва да се движи с охрана от четници под опасност от ликвидиране и най – вече за да се пази от Боздуганов.

През 1925г. когато комунистическите членове вътре и извън ВДРО, са подгонени по ЗЗД, полицейския началник от гр. Разград Киро Димитров изпраща Петър Енчев да доведе Дочо от Дживел, за да бъде арестуван и подведен под отговорност за комунистическа дейност. Енчев взема с него и Тонев плюс един полицай. В Дживел намират Боздуганов и други четници, които се подготвят да преследват бандата на Курдоолу, тъй като властта не можела да се справи с този проблем и възложила това на Добруджанската пара военна организация. Преди това стигайки до съседното село Тодор Икономово предупреждават Дочо, чрез ятак - куриер за предстоящия негов арест, и били спокойни, че стигайки в Дживел Михайлов няма да се появи, но той изненадващо ги чакал на края на селото. Споделя, че полицаите и местните власти разпознавали членовете водачи на ВДРО и често им козирували когато са се срещали с тях, това сторил и придружаващия ги полицай, като видял войводата. В Исперих Дочо е поет от конвоиращи го полицаи към Разград, но дава бележка на Тонелов, която той трябвало да предаде на Кемилев, който в това време уж бил във Варна. / По други данни Дочо е отишъл при Боздуганов, който го обезоръжил и предал на полицията/, къде точно е истината? Казва за Кемилев, че същият е знаел за връзката на Дочо и Петров с ЦК на БКП и че нямало да допусне тяхното арестуване. На 16 април с.г. обаче става атентата в църквата Св. Неделя в София от членове на БКП, в която е ранен и Кемилев. Така се разбира, че Кемилев няма да им помогне и трябва да чакат процеса.

Споменава, че Димитър Дончев – Доктора успява да избяга от арестувалите го / той е освободен от негови четници в престрелка със стражарите и турците от селския караул който го придружавали /. Същия през 1925г. докато Дочо е в затвора скитал постоянно с чета между Добруджа и България. Казва, че от ВДРО му обещават реабилитация пред властите и още го имат за свой войвода, той се възползвал от това, но не отстъпил от идеите си.

Интересно е самоволното предаване на Дочо? Най – вероятно е разчитал, че ареста му ще е формален и че Кемилев като обвързан с БКП и съответно като парламентьор в Народното събрание, ще го освободи, но уви това не става? /Именно при този арест той издава цялата схема на създаването на комфракциите в организацията и региона/. Така след процес гледан от военен съд Дочо, Петров и мн. др. добруджанци - левичари попадат за една година в затвора в Русе.

Описва, че след излизането на Дочо от затвора / автора явно не е коректен в годината, тъй като говори за 1925 или 1926г. а може би дори и е неточен в случката, най – вероятно смесва няколко случки и ситуации /, той и други алфатарци заедно с Дочо  пристигат в Исперих да се подготвят заедно с други леви четници за навлизане в Добруджа. Стягат се, в униформи с цървули, навои и въоръжение. Там заварват, обаче С. Боздуганов, С. Алексиев и други четници да се подготвят също за навлизане в Добруджа. Сред тях е и алфатареца Кольо Георгиев – Петака с който Тонев е съквартирант в Исперих. Казва му че Дочо вече е на свобода и също подготвя чета за Добруджа и Петака тръгва с тях. Четниците левичари стигат до Дживел и от там навлизат в областта. Така започва вече четническата му дейност, като четник на ДРО. Описва подробно едно от навлизанията на чета от повече от 20 човека в Добруджа.  В това описание има някои интересни акценти за странната дейност която лявата ДРО опитва да провежда сред българите в Добруджа..

Навлизайки в Добруджа четата се движи през големи и по – малки гори, ливади и обработваеми места и стига до голяма гора край с. Сукуйджук / днес Върбино Силистренско/, там се разделя на две чети, като с Д. Дончев – Доктора тръгват по посока Тервелско всички четници които са от този район и от Добричко, а с Дочо всички които са от Силистренско. Споделя, че Добруджа е наводнена с наскоро заселени колонисти арумъни / тогава наричани македонци/, които са въоръжавани и поддържани от румънската власт, за борба против българските комити. Четата на Дочо  тръгва посока към Алфатар, а там край кошарите на ятака Димитър Господжаков намират един арумънин, който бил нает за чобанин от него, тъй като овчарите му българи били емигрирали в Българско. Пощадяват го и той не гъква пред властите. Пребивават доста време в Алфатар при различни ятаци, и често правят пропагандни събрания с хората от организацията, които трябва вече да подкрепят новата лява ДРО и да изоставят националната ВДРО. Бивакуват и в Каракузката гора. На няколко пъти пращат куриери с писма до Силистра и получават такива обратно. Ходят до околните села Бабук, Срацимир, Кочина и др. където правят събрания с членовете на организацията да ги убеждават да изоставят ВДРО и да се включват в техните редици. Опитват да внушават, че България не е в състояние да реши проблема с Добруджа и това може да направи само СССР. Описва подробно как ятаците / споменава имената им/, са ги хранили, превозвали с каруци, перели дрехите им и др. Сред тях е и най – колоритната ятачка баба Драгана Колева / мъжката Драгана родена в с. Гюргенджик днес Попкралево, но женена в Алфатар /. Казва, че ятаците им многократно са им  пекли агнета, но за да не натоварват с това само едни и същи семейства, решават да ощетят и други овчари с много овце. Уточнява, че властите са наредили вечер всички стада да се прибират в селата, за да няма комитите какво да ядат. С Кольо Петака тръгват за агне, но откровено подчертава, че овчарите с много овце държат и много кучета и там е невъзможно да влязат. Та затова открадват едно шиле от една бедна вдовица, което им пече Баба Драгана. Любопитно е че при едно пунктово събрание в едни кошари край с. Срацимир, където е трябвало да има хора от околните села Бабук, Караорман / днес Смилец / и др. и на които е трябвало да се пропагандира в полза за ДРО, се явяват само 3 – 4 човека.

От т.н. „подвизи”, най – добре описва престоя им в Попкралевската мелница притежание по това време на Колю Бабаджанов. / С тази вметка трябва да уточним, че същата мелница по – рано в началото на века, е била придобита като зестра при брак от първия български авиатор летял със своето „Летало” преди братя Райд, из околните баири. Това е офицера от Търново Хараламби Джамджиев внук на създателя на „Велчовата завера” Велчо Джамджията. Той бил интерниран от Фердинанд в този далечен край, като пограничан офицер /.

Срещу мелницата имало и хан. В него Дочо говори с хората от околните села, Алифак / днес Главан /, Гюргенджик /днес Попкралево /, Пандаклий / днес Васил Левски / и др., за оказване на подкрепа на ДРО а не на ВДРО и пропагандира за тотална ориентация към СССР. След което ги чака богата гощавка в мелницата, с печено прасенце и други вкусотии. Престояват няколко дни на втория етаж на мелницата, пращат писма по куриери към различни села и Силистра, които пък им носят цигари и други  продукти и потреби от града. Един ден идват много власи - арумъни от селата Караорман, Алифак и други, да чакат ред на мелницата.  Настаняват се на изкарани маси на теферич в хана фронтално срещу нея и започват да ядат и пият, а по някое време и да стрелят, че всички били въоръжени. Това уплашило четниците криещи се на втория етаж на мелницата, които по думите на автора „се видели в чудо”. Интересно е как въоръжени четници с пушки, пистолети и бомби, са се уплашили, от нищо неподозиращите за съществуването им пияни власи, и вместо да ги подпукат изненадващо те на свой ред и бързо да ги ликвидират, но май в това се и изразява великата дейност на героите от ДРО? Бабаджанов ги успокоил, че това  е редовно явление тук. През следващите дни поканват търговеца деец на ВДРО и народен представител от българското малцинство в Румънския парламент  Кирил Манолов от Силистра при тях. В личен разговор  Дочо се опитва да го въвлече  към лявата организация, но това май не хваща дикиш. След това четниците отново стигат до Алфатар, а от там по получено писмо от Доктора двете чети се срещат в гората между селата Улуклий / днес Кутловица Силистренско/ и  Екинджик /днес Посев /. Получават информация, че четите на ВДРО сноват покрай границата за да ги ликвидират при връщане на Българска територия. Дочо казал, че тук е по – безопасно и остават още известно време в Добруджа. След това описва връщането им в България и неговата гледна точка по убийството на Дочо и тримата четници, което не е по – различно от общоприетото. Споменава, обаче че именно К. Манолов е един от хората членове на ВДРО, които са ходили при министър председателя Андрей Ляпчев, да поискат да бъдат взети мерки срещу Дочо, че бил скитал из Добруджа и се опитвал да комунизира населението. За което Манолов бил направен околийски началник на гр. Лом. А след това станал и посланик в нашето посолство в Анкара. Самият ятак Кольо Бабаджанов собственика на мелницата, след като се освобождава Добруджа забягва с румънците в Румъния. Явно толкова е националното чувство на някои хора? До тук свършват и неговите спомени!

По друга информация, през следващите години същия, заедно с други леви дейци на ДРО участва в разгръщането на комунистическата дейност в Делиормана. Участва и в четнически акции в Добруджа сформирани от ДРО, с хора като Боян Михнев и други. След освобождението се завръща в Алфатар.

Снимка от личния архив на четника Йордан Гергицов от с. Сребърна Силистренско, на която са се фотографирали бивши четници от четите на Дочо Михайлов и Димитър Дончев, както и други дейци на лявата ДРО. Повечето от тях са били преди това и в редовете на ВДРО. Бившите четници са в светлите униформи с навоите и цървулите най - отзад и седналите отпред. Снимката е от профила на с. Сребърна във facebook.

Николай Тодоров

гр. Силистра

ЕТЮДИ ОТ МИНАЛОТО II

Български войници с куче през Първата Световна война.

Македонски българи на теферич от пределите на днешната "държава" с това име, през 60-те години на ХХв.

Наши граничари неизвестно къде?

Младо куче от породата 40 - 50 г. на миналия век в Рила.

Граничар с куче от застава край Доспат 1927г.

1939г.

Куче от породата вързано в сянката на хижа в Рила 40 - 50 те години на ХХв.

Кавалерист 30г. на ХХв. в левия ъгъл клечи наше овчарско куче.

Две жени с кучета от породата през 40-те години на миналия век, неизвестно, обаче къде.

Селянин с децата си и овчарското си куче пред овчарника в дома си. Неизвестно къде?

Наш офицер с куче на заставата край с. Сараджа / днес Росица Добричко /.

Наш овчар  неизвестно?

Куче на пирамидката на връх в Рила 50 - те години на ХХв.

Шарпланинец собственост на албанци в Македония в с. Седларево през 50 - 60г. на миналия век.

Село Сараджа в Добруджа 1928г.

Хора строящи мост край с. Широко поле Кърджалийско през 1928г. В левия край и наше куче.

Овчарско семейство от с. Мандрица Ивайловградско през 1990г.

Автор:

Николай Тодоров

Силистра