С ИМЕТО БЪЛГАРСКО IV

Промотираме поредното представяне на наши овчарски кучета по стари снимки, от различни краища на България. Те обаче отнова са или увредени, или с малка резолюция и липсваща информация, или самите животни са фотографирани в дълбочина или пък са частично попаднали в обектива и трудно можем да им се насладим както подобава. 

Обучение по бой с нож на моряци във Варна. Вижда се и наше куче, зад единия от моряците.

Лежащо куче в двора на селска къща в хасковско.

Чифлик, хора и работен добитък. В десния край лежи наше куче. Неизвестно къде?

Жени на коне и наше куче в десния край на снимката?

Наш граничар и куче, неизвестно къде? Силно увредена снимка.

Овчар със стадо и куче от с. Яково благоевградско.

Дряновския манастир в началото на ХХв. Виждат се и две кучета на преден план.

Овчари, куче и стадо, неизвестно 40 / 50 - те години на ХХв. Архив РИМ при БАН.

Неизвестно у над? В левия край наше младо куче.

Край град Неврокоп / Гоце Делчев/.

Духова музика на някое село от северозапада и куче сякаш в негатив.

Воловари, волове и кече от Хисаря. 

наши военни с куче в левия кряй на снимката.

Неизвестно село, шарено куче в десния край на снимката?

Хора и куче в Рила планина.

Работници в тютюнев склад в град Горна Джумая / Благоевград/, и куче в десния край на снимката.

Хора и наше куче в левия край на снимката, неизвестно? 

Хора и куче в София началото на ХХв.

Търговци на добитък / джамбази/ от Горна Оряховица и куче в левия край на снимката, през първата половина на ХХв.

Хора и куче край селско стопанска машина в района на Стралджа 1928г.

Според информацията накъде в България 1907г. Кучето лежи в дълбоката бразда, зад орача.

Куче на площад в гр. Тутракан силистренско.

Черно куче край кланница в с. Брегово видинско 30 - те години на ХХв.

Вършитба, неизвестно къде? Под каруцата на сянка лежи наше овчарско куче.

Хора и черно куче, варненско. Началото на ХХв.

Множество хора на мост в Сандански в началото на ХХв. Под моста в ляво на снимката се виждат и две кучета. Снимката е от турските архиви.

Наш овчар, стадо и куче, неизвестно къде? Архив на РИМ при БАН.

Вършитба град Мездра врачанско 1925г. На седалката на трактора стои наше куче.

Детайл от снимка на вършитба в с. Конак търговищко.

Наш овчар със стадо овце и куче от шоплука.

Деца в село от Източна Тракия и наше куче в дъното на снимката 1929г.

Две овчарски кучета в десния край на снимката в град Елхово.

На преден план наше шарено куче с. Варвара.

Доста едро куче в дясно от центъра на снимката. Строителство на ЖП линията Търново - Трявна - Борущица.

Наш овчар, със стадо и лежащо куче над град Казанлък, през първата половина на ХХв.

Ловна дружинка от град Петрич с ловни и едно едро овчарско куче в десния край на снимката.

Най - вероятно двама работници от воденицата и три  кучета. Село Ново село, днес квартал на Сливен.

АВТОР: Н. Тодоров

гр. Силистра

 

С ИМЕТО БЪЛГАРСКО III

Ако някой човек прочете написаното в уикипедия, относно нашето овчарско куче, ще се зачуди, защото ще разбере, че в България има цели две породи такива кучета. И ако той няма представа, за истината за същноста на кучето ни / а такава нямат мнозинството люде в нашето общество, за съжаление/, ще бъде озадачен и още по – вече объркан, от колокото е! Ако пък е човек който все пак има макар и бегла предства, за нещата, ще остане изумен и изненадан от тази вездесъща неистина и дивотия прочетена там.

Какво пише в информацията дадена за т.н. „каракачанско куче”, или в тази за Българско овчарско куче там? Някой тенденциозно е написал, или безхаберно е преписал от нечия измислена киноложка енциклопедия, твърдения, които не отговарят на истината.

Първо, че „каракачанското куче” , е древна порода овчарско куче, и второ, че Българското овчарско куче е нова порода, която няма нищо общо с овцевъдството, а е домашно куче и пазач на двора и че е правена на базата на „каракачанското куче”.

От краткото резюме казано до тук възникват и редица въпроси. Какви са били кучетата на българите, че и на народите на Балканите, преди да се появи етноса на каракачаните имено с това си късно дадено им име? Дали избщо пък са  имали овчарски кучета? Как така едното е древно, а другото съвремено, като имат едно потекло? Как Българското овчарско куче, е на базата на „древното” овчарско, но не е свързано с овцевъдството? Имали разлики по които да се различават двете породи? Какви са били кучетата на други номадски етноси съществували на полуострова. И техните ли кучета са каракачански, или що са? Кои са каракачаните, че толкова някой иска да им се зачита етническото име по отношение национални породи животни? Как така има овчарски кучета в райони където никога не са битували каракачани, и тези кучета какви ще да са, и много други.

Как да реагира на това човек? Или трябва да се изсмее пренебрeжително , на тази откровена лъжа или да вземе да поправи информацията и да каже истината.

Първо, няма две породи овчарски кучета, има една!

Второ, названията Българско овчарско куче и „каракачанско куче”, са само две имена дадени на едно и също овчарско куче у нас. Това са само имена, не породи. И тези имена са новодадени на това животно, като влизат в употреба едва през ХХв.

Трето, нашето овчарско куче в различните исторически периоди е носело различни имена, но те са свързани с потребността и визията му и не могат да го определят, като общобългарска национална порода.

Името „каракачанско куче”, е натоварено с етническа обремененост и се явява като противоречие на националния характер на породата. Каракачанския етнос е признат от учените и от световната общественост, за гръцки. А ние говорим за българска порода.

Името Българско овчарско куче, е името което, е най – подходящо, като обединяващо, за всички етноси у нас, които гледат такива кучета. Отдава се уважение към основния етнос в отечеството ни. Така правят всички околни нам държави със своите кучета.

ОВЧАРСКИ КУЧЕТА ОТ СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ

Граничари с куче на Добруджанската граница.

Граничари от пограничен пост на границата с Добруджа край Балбунар / днес гр. Кубрат/ разградско.

Младо семейство и овчарско куче от град Завет разградско 50 /60 - те години на миналия век.

Овчар с куче и кооперативно стадо овце в района на Разград 1959г.

Куче пред стъпалата на прага на къща в село Иваново шуменско 40 - те години на ХХв.

Овчарско куче лежи върху руините на Плиска.

Войници с младо куче на пост на нос Емине 1943г.

Чифлик с мандра в Горна оряховица 1928г.

Овчар със стадо и кучета в тетевенския район.

Куче в двора на фабрика в района на Габрово.

Тричане / въртене, люляне, къпане /, на овчарски кучета в село Долни Дъбник плевенско, 1925г.

Хора и наше куче във Врачанско.

Куче от село Галатин врачанско, детайл.

Овчарско куче от Западна Стара планина.

Чешма за водопой на добитъка в село Дреновец видинско 1936г.

Овчар с куче и стадо в мъглата между селата Извор и Александрово видинско, 30 - те години на ХХв.

Куче в Брегово видинско 30 - те години на ХХв.

НАШИ ОВЧАРСКИ КУЧЕТА В ДРУГИ РАЙОНИ НА СТРАНАТА И ТАКИВА  НЕИЗВЕСТНО В КОИ КРАИЩА НА БЪЛГАРИЯ

Семейство с наше куче, неизвестно?

Хора и наше куче, неизвестно, 1933г?

Градско семейство с наше куче, неизвестно, през 1914г.

Семейство с наше куче по време на жътва, неизвестно?

 Семейство с наше куче, неизвестно?

Български офицер с кон и овчарско куче, неизвестно къде у нас, през 1902г.

Добричлия служещ в Пета Дунавска дивизия на Южния фронт в Македония 1917г.

Куче в Родопите, детайл от снимка.

Български туристи в района на Сестримо началото на ХХв.

Каракачанка с куче в някой от градовете в Подбалкана.

Наше овчарско куче сред хора в Горна Джумая / Благоевград/ 1925г.

Овчар с куче и кооперативно стадо в района на Ямбол 1986г.

 

АВТОР: Н. Тодоров

гр. Силистра

БЪЛГАРСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Накратко в резюме, Йордан Йовков е един от най - знаковите наши писатели от периода на новата ни история. Макар да е роден в лоното на Източния Балкан, е наречен „певеца на Добруджа”. Защо е така ли? Трябва да припомним на читателите, че в периода от втората половина на ХVIII, Х IX и началото на ХХ век, /до началото на т.н. войни за национално обединение/, голяма част от мъжкото население на Източна Стара планина слиза в Добруджа за да пашува и отглежда по трансхумантен начин хиляди глави дребен рогат добитък. Мнозина от тях в определен период остават да живеят имено в северните или южните Добруджански предели. Там се заселват не само балканджии, но и люде от ръвнините на сливенско, ямболско, новозагорско, старозагорско и други места. Знае се, че по този път са се озовали в Добруджа редица известни хора, като няколко войводи с името Стоян от сливенско и котленско, Стоил войвода, от новозагорско, овчарувал там, Георги Мамарчев от Котел /не е овчарувал, а по революционни причини, който става и управител на Силистра в определен исторически период/, Захари Стоянов от село Медвен овчарувал там, Стефан Караджа от ямболско, Димитър Ганев / част от ръководството на ЦК на БКП/ от село Градец, баша му притежавал голямо стадо овце. Такава е съдбата и на редица други персони. Там слиза да отглежда стадо и бащата на Йовков от Жеравна.

Една част от съзнателните години на твореца, са имено в Добруджа. И някак си тази имено българска земя ляга на сърцето му. Не случаен е факта, че Йовков има само един цикъл от разкази за родния му Балкан, „Старопланински легенди”. Голяма част от произведенията му са за Добруджа.  Йовков се изевява и като един от големите ни писатели анималисти. Има няколко емблематични разказа в които споменава за нашите овчарски кучета. А в други разкази ги споменава фрагментарно. Ще представим някои цитати от подобни разкази.

РАЗКАЗИ ЗА РОДНИЯ ИЗТОЧЕН БАЛКАН

Овчарчета с куче някъде по района на Твърдица Източния Балкан..

Град Котел.

Овчарско куче пред къща в с. Комарево Карнобатско.

Разказа "Кошута"

"Той не се отчайваше и тръгваше отново. Намери овчарчетата и ги попита за кошутата, а те като гледаха пушката на рамото му и сключените му вежди, мълчаха и вдигаха рамене. Кучетата им се спущаха върху него, но никой не отиваше да го отбрани."

"Постолови воденици"

"Марин не го поглеждаше / пръча/ , нито мислеше да го прибере. След като пи още веднъж и дваж вода, той метна на рамо гегата си и сподирен от кучетата си, тръгна нагоре към габъра, където едвам се дочуваха звънците на козите му."

"През чумаво"

"Никой от многобройната челяд на хаджията не се виждаше из двора, големите анадолски кучета на се и помръднаха на синджирите си."

РАЗКАЗИ ЗА ГРАНИЧАРИ

1. Първия разказ е за Българо - сръбската граница.

2. Втория е за границата ни някога минаваща по Беломорието и поста на който е служил писателя.

Наши граничари с куче на пост "Македония", в района на гр. Сандански.

Граничар с кучето си на пост край с. Златарево 1930г.

"Граничари"

Изведнъж откъм върха се зачу кучешки лай и те се вслушаха. Лаеха техните кучета Паша и Юда,които бяха отишли с патрула. Граничарите, също като ловците, разбират кучешкия лай, като жив език: те знаят кога е на дивеч и дори какъв е. Кога е свой, кога е чужд човек, върви ли, или седи някъде на едно място. Най-после - кога тоя лай е само от весело настроение, от случайно подушени дири или е проста закачка с някоя костенурка.

        Оттатък върха сега ясно се чуваше тежкият и силен бас на Паша, гневен, но още въздържан. По-слабо, и от време на време, се чуваше и тънкият лай на Юда, ленив и сух като кашлица. Войниците се спогледаха мълчеливо и се разбраха. Борис грабна пушката си, преметна ремъка, ножът блесна в дъжда. Бързо и леко той тръгна към върха.

"Случайни гости"

Погледнах през прозореца: това беше рибарят, подгонен от кучетата. Ханджар беше се спрял на прага и лаеше сърдито, вятърът обръщаше ушите му, изправяше дългата му козина и от това той изглеждаше още по-наежен и страшен.
        От поста излезе годеницата и безстрашно тръгна навън. Исках да извикам на войниците, но видях, че кучето замлъкна н завъртя опашка. Момичето излезе, хвърли нещо и на връщане дори се реши да помилва тоя страшен звяр. Всичко това ме зачуди много: Хан-джар бе свирепо и зло куче и мъчно се привързваше към когото и да е. Калин също наблюдаваше тая сцена.
        - И кучетата нищо не й думат - каза той.

Орачи в Северна Гърция и овчарско куче.

РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА

Наши граничари с куче на Българо - румънската граница 1911г.

"Балкан"

 Двете от тия кучета, Войвода и Мишка, са обикновени овчарки. Мишка, най-дребната от тях, има всички добродетели и всички пороци на своя пол. Тя е бяла и чиста като сняг, грациозна е, с тънки и деликатни членове, пъргава и всякога весела. Лесно и скоро се сприятелява с когото и да е, има широки познанства, умилква се най-доверчиво и ласкаво, като котка. Но заедно с това тя крие в себе си и немалко коварство. Докато кротко и търпеливо се оставя на децата да й дърпат ушите, да я възсядат като кон, да си играят, както искат, в същото време тя ловко и съвсем предпазливо, за да ги не ухапе, отнема хляба от ръцете им. Неусетно и тихо, като лисица, тя влиза посред бял ден в курниците и яде полозите, вмъква се в избите и с една поразителна вещина отхлюпва сандъци, гърнета и тенекии. Всяка една нейна разходка из селото се завършва с голям вик, олелия и клетви. Но Мишка пристига в кръчмата на Къня при войниците, притиска се ласкаво до тях и изглежда все така спокойна и невинна.
        Войвода е голямо и силно куче. Но то няма ни едно от тия качества, които би следвало да има, ако се съди по твърде претенциозното му име. Това е неодялан и тромав простак, безобиден и добродушен до тъпоумие. Но изглежда, че той е доволен и от себе си, и от другите, опашката му всякога стърчи нагоре като пръчка, изпълнява службата си добросъвестно, но без горещина и увлечение. В село Войвода не прави пакости, допуща охотно познанството на всеки срещнат човек, но всякога с такова лениво и тъпо равнодушие, че съмнително е всяко съзнателно участие и интимност.
        Съвсем друг е Балкан. Това е най-голямото и най-красивото от войнишките кучета. Едно наистина рядко и великолепно животно. Продълговатата малка и хубава глава, умерено дебелата муцуна, силно развитите гърди, високите и силни нозе, черната, дълга, гъста и мека почти като коприна козина,

Румънски овчар с куче Тулчански район.

Овчарски учета и крави в Добруджа.

"Борба до смърт"

 

 Анадолецът, или Пашата, както му казваха още, беше най-хубавото куче на Петра. То беше голямо, черно, с дълга космата опашка и с увиснали уши, каквито са ушите и козината на каракачанското куче. Анадолецът не приличаше на другите кучета. Преди всичко, самият му вървеж беше особен. Обикновено, кучетата, когато са добре разположени, вървят на ситен тръс, с вирната и завъртяна на кравай опашка. Анадолецът крачеше бавно, като мечка, гледаше надолу и от движението при ходенето главата му се поклащаше ту наляво, ту надясно. Погледът му беше самоуверен, горд. Другите кучета често се умилкваха около Петра или си играеха едно с друго и тогаз очите им весело светеха и около раззиналите им уста се явяваха бръчки, тъй че изглеждаше, като да се смеят. Анадолецът се държеше настрана, нежности не знаеше, беше сериозен и недостъпен.

 

Българо - румънската граница.

Стадо на водопой в Добруджа. Виждат се и две овчарски кучета сред овцете.

"Скитник"

Това куче беше тяхно, на чифлика, но отпреди месец и повече се изгуби и едвам сега се завърна. Не твърде голямо, жълто, с дълга космата опашка, по която бяха се налепили тръни и бутрак, то нито беше хубаво, нито беше яко. Гладно беше, това се виждаше, и докато чичо Митуш, който винаги си пипаше бавно, му отчупеше хапка, то го гледаше тъй напрегнато, че захващаше да завърта главата си и да гледа с едно око, веднаж с дясното, после с лявото.
        - Е, хубаво ли беше там, дето си бил, а?-продължаваше да го хока чичо Митуш. - Даваха ли ти хляб? Такъв хубав хляб не си виждал ти... Тояга си виждал. Бой се пада на тебе, бой, бегачо, фармасонино...
        Подхвърлената хапка кучето я ловеше още във въздуха - изведнаж, изведнаж също тъй стискаше след туй челюстите си, като че не то, а друг някой беше изял хляба. И пак захващаше да върти очи и да чака.

Това куче (тъй си мислеше по-нататък чичо Митуш) беше много особено. Другите кучета - а те бяха много в чифлика - пазеха къщата, пазеха добитъка, знаеха господаря си, знаеха също тъй, че са слуги. Жълтото куче, може да се каже, живееше за себе си - да му е добре, да е сито, да ходи, дето си иска, да прави каквото си иска. Много обичаше да пътува.

 Чичо Митуш излезе пак пред дама и потърси с очи кучето. Другите кучета - Лефтер, Петрика, Джюли, Калпазан - бяха го усетили вече и докато едни не го и поглеждаха, други идеха да го душат. Срещу всяко едно от тях жълтото куче се слагаше принизено, умилкваше се, въртеше опашка, лижеше ги по муцуните, като че ги целуваше. Като мина покрай воловете, жълтото куче завъртя опашка и на тях, а когато насреща му загрухтя шопарът, то се заумилква и около него.
        - Прави здрасти с всички - каза Аго, който също беше дошел и наедно о чича Митуша гледаше кучето.

Като се връщаше, без да знае дали воловете са намерени, залутан в тъмнината, уморен, отчаян, той чу кучешки лай и докато се усети, три големи кучета - от тях едното беше белезникаво и в тъмнината се виждаше като светло петно - се спуснаха отгоре му и насмалко да го ухапят. Най-стръвно се спущаше отгоре му белезникавото куче.
        - Стой! Кой си? - чу се троснато силен глас и в тъмннната изскочиха две черни сенки и два ножа лъснаха, натъкнатн на пушките. Бяха двама войници.
        - Къде? Ще бягаш през границата, а?
        - Кой ще бяга?... Каква граница... Че аз си търся воловете... Каква граница...
        - Не разправяй много. Върви напред! Кой си ти?
        - Воловете си търся бре, момчета. Аз съм от хаджи Петровия чифлик. Аз съм Митуш, Митуш... Войниците погледнаха отблизо и познаха чича Митуша. Без да усети, той беше се озовал на границата. Все пак войниците го откараха на поста. Разпитаха го, поприказваха, разбраха се. Чичо Митуш дори яде от гозбата им, когато войниците се храниха. Едно жълто куче надничаше от вратата и чакаше да му дадат нещо.
        - Я! Нашето куче! - извика чичо Митуш. - Кога е дошло? Туй куче е наше.
        Как ваше? То си е наше - каза един войник.
        Жълтото куче позна чича Митуша, зарадвасе, завъртя опашка.
        - Ето, позна ме - каза чичо Митуш. - Жълтурко, какво правиш бе, Жълтурко?
        Чичо Митуш разправи историята на жълтото куче, разправи и за някои негови подвизи. Накрай, сред смеха на войниците, той каза:

Българо - румънската граница 30 - те години на ХХв..

Граничари на българо - румънската граница.

"Младите господари"

"Във въздуха светна, като че ли пламна огън, прогърмя. Захари забърза към дама. Големи кучета с възбърната козина от вятъра го срешнаха и уж го познаваха, а го гледаха с гневни очи и глухо ръмжаха."

"Грехът на Иван Белин"

" Преди малко бялата вълчица, която беше виждал и друг път, върхлетя пак върху стадото му. Не направи пакост, защото кучетата я усетиха и прогониха, но Иван Белин още стои и гледа подире й. Тя е вече далеч. Посред полето се виждат кучетата, които се връщат. Тук - таме между бурените се зачерняват гърбовете им или стърчат стегнато завитите им опашки, с дълга разчесана на две страни козина, като щраусови пера." 

"НЕСПОЛУКА"

"Под краката на Татар Христа изтрещя сух клон. Тозчас откъм двора лавна куче, след него второ, трето.

- Клекни. Клекни. - зашепна Консула.Но кучетата ги усетиха, заградиха ги и залах по - стръвно. Дигна се страшна врява."

Наши граничари в Добруджа преди Балканската война.

Бежанци българи от Северна Добруджа в Южна, на влакова композиция с куче, посрешнати вече на свободната българска територия 1940г.

" По жицата"

" Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил току - така при него, а го гони някаква беда. Затуй той се ядоса на кучетата, нахока ги и погледна селянина;"

"Свирач на флейта"

" Насреща между къщите и оградите, вън от селото се показа стадо - двайсетина овце, след тях овчарчето с островърх калпак и голяма торба през рамо, а по - назад кучетата. Детето свиреше със свирка."

"Два врага"

" Рахни чобана освен това, имаше кучета като мечки, имаше си и пушката."... "Страшният звяр като че беше преминал оттука бавно, лениво, без да се бои от кучетата, без да мисли и за плячка."

"Вълчицата"

"Една вечер на свечеряване, вълчицата се нахвърли неочаквано на стадото и грабна една овца- грабна я пред очите на Давидка. ... Давитко завика - кучетата бяха останали нейде назад - дигна кривака, но овцете пак се урнаха подплашени, той помисли, че има и други вълци, а в туй време вълчицата се изгуби в тъмницата с овцата." 

Румънско чокойско семейство с две овчарски кучета и слуги българи в Калиакра / може би окръг Калиакра/ 1940г.

"Нощен гост"

" Изведнъж залаяха кучетата.Залаяха, но скоро замлъкнаха, като джафнаха още веднъж - дваж, лениво и пресечено, както правят, когато престанат да лаят и лягат на земята. Овчарите се зачудиха. Кой може да мине тъй между кучетата? Свой човек ли е? Да не е Весил? Да не би пък да си е дошъл господарят? В същото време зашляпаха стъпки, идеше човек, дойде и се спря до плета." ...  " - Бе приятелю - каза Давидко, - ти какви магии правиш на кучетата? Защо не те лаят кучетата? Ти май не се чест човек." ...  

" Давидко и Петър овчаря, се стягаха, туряха във вулиите си хляб и по една бяла буца сирене. Чичо Митуш напълни каменното корито със суроватка, а Давидко изкрещя: едно през друго, тичешката, кучетата надойдоха и залокаха суроватката. След туй Бачо и Мурза, най - големите кучета, се здавиха. Имаше десетина кучета, които като се облизваха и въртяха гневни, кървясали очи, ходеха насам - нататък. Алипия беше между тях и те нищо не му казваха.

- Бе тебе още ли не са те изяли кучетата? - смееше се Давидко - зелени очи имаш ти, шмекер си..."

Овчари от Ковачна в Молдова, овчаруващи в Добруджа в началото на ХХв.

АВТОР: Н. Тодоров

гр. Силистра