Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 3

Пернишко 30г. на ХХв.

Текстове от Южнобългарските предели:

    „ Петте ни едри овчарски кучета с големи глави и рунтави опашки бяха винаги при стадото. Неро стоеше в къщи. ...”

   Из „ Неро”, от Добри Жотев. Отнася се с. Радуй в Шопския край.

   „ ...Кучето се надигна. То беше едро като магаре. Овчарска порода с бакърен косъм и дълга опашка, която повлече по тревите. На шията имаше железен гердан с остри шипове. Очите му блестяха големи и умни. ...

   Вълкът повторно повлякъл овцата и поел към Кортенската гора. Каракачаните го съзрели, вдигнали врява и пуснали песовете подире му. Видели моето куче да тича пред другите. Когато стигнал гората, вълкът хлътнал в нея и моя Страшник подире му. Другите кучета не посмели да влязат навътре. ...”

   Из „ Вълча пътека”, от Ангел каралийчев. Отнася се за Шопския край.

Малко кутре от породата в Македонския край 1918г

.

 „ ...Ослуша се и гласът му отново проеча над снежната стихия: „ Белко – о – о – о!” Иззад високата могилка изкочи едро овчарско куче, помая се минута – две и с големи скокове притича насреща. От отворената му уста излизаше топла пара...

   - Ами кой е по – добър – Белко или Караман? Ти дядо това ми кажи -  настояваше внукът и много му се искаше да чуе, че е „ Белко”.  ...”

   Из „ На кошарата”, от Кирил Апостолов. Отнася се за район на Пирин.

В ляво и в дъното се виждат наши кучета.

„ ...Наближих нашата колиба и осемте вълка ме пресрешнаха.

   Имахме едно куче Балкан. То взе да лае. Я тръгнах с него да ги прогоня, а овцете ги натирих към колибата. Затворих се и взех да паля огъня. Кучето е младо, ново, още непатило от вълци и само във вратата на колибата се завира. ...

   По – богатите овчари държаха по много кучета. Мъжки и женски. ...

   Но , трябва да имаш много брашно, за да храниш по няколко кучета. Ние бяхме бедни и купувахме по едно младо куче, че бяха най – евтини...”

   Из „ Облизаната попара”, Разказала Мария Драгова от с. Гостун Благоевградско в Западните Родопи. Записал Спас Попов, издал Николай Хайтов.

Деца с куче в Рила над с. Говедарци 50г. на миналия век.

   „ ... – На, виж тоя герой! Грамаден, дори страшен пес, врат като на два коча, козината рунтава, ни черна, ни кафява, също като на мечка, ушите и те изрязани, щръкнали като на вълк, а изпусна шилето! По – добре да не го бях извеждал на езерото...”

   Из „ Шюкрю и Караман”, от Асен Христофоров. Отнася се за Рила планина.

Ка тина на З. Бояджиев с овчари от Средногорието.

    „ ...Защото Караман му беше истински другар. Друг в къщата си нямаше. Жена му, Бог да я прости, се помина преди години, децата му бяха в големия град, а той вече пенсиониран, кукуваше в къщата, където беше преминал живота му. ...

-         Какво знаеш ти Карамане? Нищо! Само ме гледаш предано

толкова време! Като баща си, като дядо си. ...”

   Из „ Кучешки ден”, от Цветан Чалъков. Отнася се за Пазарджишко от южните склонове на Средна гора.

Овчари от с. Калугерене 70г. на миналия век.

   „ ...От време – на време те излизаха да нахранят овцете и да пораздвижат големият овчарски пес Жарко, който единствен не се плашеше от студения вятър и много рядко се прибираше на завет сред овцете. ...”

   Из „ Вълкът”, от Антон Михайлов. Отнася се за Тракия.

  

Снимка от Пловдивско 30 г. на ХХв.

   „ ...Шаро беше вярно куче и не се отдалечаваше от кошарата. В това снежно време обикаляше наоколо, ходеше с овцете до Гушов кладенец, когато пускаха овцете на водопой, пиеше вода и след тях са връщаше на кошарата. Другото куче, Гривчо, беше младо и се учеше на занаята от Шаро. ...”

   Из „ Вълчицата”, от Килил Момчилов. За района на Източна Тракия.

Гроничар от Родопите между Балканските и Първата световна война.

   „ Имахме куче – Катерин. Младо, много апетитно вълците да гони. Гласът му – цяла бурия: каже ли „ ав, ав”, гората се тресеше и ехтеше. Беше с дебела вратина, бързо на ход, леко в ушите, като че не спеше! А пък да видиш каква накеркелена опашка имаше! ...”

   Из „ Катерин”, от „ Диви разкази”, на Николай Хайтов. За Родопите.

Самия край на 19 век родопски овчари.

   „ ...Нарекох го Балабан. На третата година стана голямо куче – главата му наголема, краката му станаха диреци, гърдите му се разшириха, козината му бе рунтава като на мечка. А бялата ивица през главата и гърба го правеше, още по налето и гиздаво. Куче да ти продума и да ти наплни душата! То ми бе дете, брат и другар, не даваше пиле да приближи стадото ми! ...”

   Из „ Балабан”, от Константин Канев. За Родопите.



    "... Изправен сред кучешкия кръг, напоен със звучна тревога, Йордан огледа простора, разлюлян от вълчия рев; огледа и мeстноста... Той проследи и звука, понесал се на високи вълни и определи безпогрешко, че вълците задминават хълма...
    Кучетата със сдържано ръмжене взеха да напират към билото. Той ги спря и те се въртяха с димящи муцуни в задавен лай. Вълчите звуци промушваха пряко нагоре здрача и той сякаш съзря зверовете, наклякали в снега и обтегнали глави към небето. Пусна кучетата и те се спуснаха с нажежено джавкане към песента на кавалите... Йордан започна да насърчава с викове кучетата. Гласовете им звънливи, като клепала, се носеха полегато срещу вълчия вой, изстрелван високо към луната. ..."

     Из  новелата " Булевард" от книгата " Южняци", на Димитър Вълев. За с. Аланово Елховско.

Граничари 1917г.

 „ ...Кюмюрджи наистина приличаше на кюмюрджия, както някъде наричат миньорите и коминочистачите. Гърбът му беше покрит с черна, но не лъскава козина. Страните, гушата и краката му се белееха, ала и това не бе чисто бял косъм. ...

   Кюмюрджи ходеше с овцете по горските поляни. Като гледаше от майка си – старата зла кучка, - младото куче погваше прасетата и докато не ги прогонеше далеч от овцете, не ги оставяше. ...”

   Из „ Кюмюрджи”, от Борис Крумов. За района на Странджа.

От блога на Тодор Славчев. Овчарят Георги със стадо и куче през 50г. на ХХв. в Айтоско.

   „ ...Славно куче беше Караман. Едро като мечка, космато. Всичко разбираше. Само думи нямаше, за да каже какво мисли и какво е решил да прави. Но и без думи, само по очите, по влажната муцуна и по махането на рунтавата кафява опашка ние разбирахме какво иска да каже Караман. ...”

   Из „ Караман”, на Паулина Станчева. За района на Южното Причерноморше.

    В резюме можем да установим, че литературните произведения  от миналия век, показват множество факти, за наличието, използваемоста и общия вид на нашето овчарско куче. То освен, че е разпространено по всички български краища, е служило вярно не само на овчари и пастири, но и на всички останали селяни. Използваните еднакви имена повсеместно / най – често слагани според визията на самото куче/,  средата в която обитава и служи на човека, както и кратките описания на общия му вид от всички писатели, говорят, за една завършена консолидация на типа овчарски кучета у нас.

Николай Тодоров

Гр. Силистра

Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 2

Снимка от Габровско с две кучета от началото на миналия век.

Текстове за кучета от Северна България

Централна Северна и Северозападна Б - я

   „ ...Някога по селата имеше много кучета. Всяка къща и всеки двор си имаше куче, а понякога не само по едно, а и по повече. Те обаче се различаваха от днешните си събратя, които се разхождат на каишка по градините и улиците на градовете. Те бяха едри и силни кучета, макар и да бяха дръгливи и недохранени, но можеха да надвият човек, особено ако по слаб или незнае как да се пази. ...”

   Из „ Селските кучета”, от Веселин Атанасов. Отнася се за с. Русаля край Павликени – В. Търновско.

  

    „  ...Поглеждам към Гривчо. Той ме гледа и тупа опашката си о земята. На гъба козината му е черна, а по корема и краката бяла.

    - Гривчо, ще дойдеш ли с мен да търсим Бистра /б.м.- крава /?

 Не иска да дойде. Лежи си на сянка и ме гледа, клепнал уши надолу и върти рунтавата си опашка. Много го е домързяло. ...”

   Из „ Неволя”, от Цвятко Йовчев. Отася се за Габровско.

 

Жълтаво куче край стадо в Троянския Балкан 1981 - 82г.

   „ ...Надвечер свличахме стадата от Белинска присойка към Сенец. Стадото вече преваляше баира. Наближаваше даямите. Аз с Караман – кучето де – се смъкнах надоло под Сенец. ...

    Докато се сетя, Караман – както си го знаех – изръмжа еднаж, че като се хопна... А долу мечката метна глава: погледна. Караман се стъписа: присви опашка. Мечка е това, не е шега. А мечката това и гледа – хвърли се насреща, закатери се като котка над скалата... Караман – ама звяр куче беше и то! – като сключи зъби страх да те скове. А имаше един глас – дълбок, като че лае из бъчва – кънти... Хвърли се казвам Караман след мечката и аз, нали съм бутни – колиба, престраших се та по него. Уаа, уа! ...”

   Из „ Страшните истории на Катран Колю”, от Златко Сребров. Отнася се за района на Троянския Централен Балкан.

Картината от Димитрий Ковалевски рисувана през Руско - турската освободителна война, изобразява казашката щабквартира в едно плевенско село. Вижда се и пазача на къщата.

    „ ... Имах десетина крави и волове, около педесет овце и шест яки дорести коня. Най – често ратайчетата ги пасяха из ливадите, а пък аз и баба ви, тогава беше млада и пъргава, чистехме оборите, давахме им зоб, чешехме ги с железни гребени и те се отблагодаряваха, като раждаха здрави и едри добичета. За година – две те укрепваха, израстваха и някой пазарен ден ги повеждах към града за продан. Пътя до града минаваше през гората и аз винаги водех със себе си и кучката Фиданка. Тя припкаше весело пред коня ми, душеше непрекъснато и когато доловеше нобичаен шум, започваше да лае неспокойно. Тогава изваждах револвера си от пояса и бях готов да стрелям ...”

    Из „ Моят дядо”, от Цветана Маринова. За Плевенския край.

    „ ...Вгледах се – беше едро куче. Краката му бяха затънали в леда, а то напомняше лодчица, вклещена в него. Представих си как се е борило, за да се измъкне, но не е успяло и сега примирено очакваше гибелта си.

- Хей Мечо, какво ти стана?

Дойде ми на ум да го нарека Мечо, защото беше едро, приличаше на мече. ...”

   Из „ Мечо и аз”, от Петър Стъпов. Онася се за гр. Свищов.

   „ ...От сухото местенце под прозореца в бледния отблясък на светлината се надигна голямо рунтаво куче. Но не залая – почувства животното, че не съм враг, или пък и то си търсеше другар в тъмнината.

- Мечо... Мечо... Къци – къци – къци!

Кучето подуши влажния въздух и пристъпи в тъмното. Усетих топлата му муцуна в ръката си, но не я отдръпнах, а го погалих с другата ръка по ушите.

- О, кротичкия ми, добричкия ми пес! ...”

   Из романа „ Бялата пътека”, от Орлин Василев. Отася се за гр. Козлодуй.

   „ ...Наистина три лета ходи Витан овчар. Сутрин – кръстосал кратунка и торбичка през рамене, с кабаница на ръка, с тояга – отваряше кошарата и подкарваше стадото. Отстрани вървеше Гривчо и радостно мяташе в утрото рунтава опашка...”

   Из „ Ваклушка”, от Илия Волен. За Ловешкия край.

   „ ...Из храстите шаваше някое добиче, пеещите гласове на звънците сладко огласяха мирната околност, рунтавите овчарски кучета пресрещаха с еклив горски лай всеки чужд човек, всяко чуждо добиче. ...”

   Из „Вишо гледа напред”, от Илия Волен. Отнася се за Ловешкия район.

Караман и Мечо от Врачанско село, преди 35 -36г.

   „ ...Отдавна бяхме хвърлили око на къщата на дядо Банчо. Много сгодна беше, да се изкачим на покрива и да надникнем през комина. Не да крадем, нито да пакостим – просто бяхме надничали през един такъв комин, щеше ни се и в този.

    Такива едновременни къщи – землянки в село имаше само две – на Гъргор и на Дядо Банчо. Гъргоровата не беше интересна, защото беше достъпна – без ограда, без кучета / само един дръглив пес, който, като те види бяга в бодила/. Тя беше завладявана неведнъж. Дядо Банчовата беше по – интересна, кото по – недостъпна. Освен бодливата ограда, имаше и три рунтави кучета – същински мечки. На два пъти се опитахме да ги подкупим с качамак, но нищо не излезе: излапат качамака и пак налитат на нас. ...”

   Из „ Къща – Пръстеница”, от Пелин Велков. Отнася се за района около Бяла Слатина Врачанско.

   „ ...Навремето, кажи – речи всички кучета в село бяха от такъв сой. Чак от Гинци и Годеч, дето са отатък Балкана, идваха хората при Колето за някое кутре. Ами каракачаните! Някога те гледаха стотици овце. Влашките вълци на тумби на тумби минаваха през заледения Дунав и насмитаха стадата им. Нужна си беше сила да излиза насреща им, да ги прогонва. И каракачаните я намериха при него. Така - близо педесет години. Много кутрета беше раздал той, много добрини беше сторил. Никога за пари...

    Всичко това беше отдавна минало. Стоката отиде в стопанството. За къщите кучетата станаха, комай, ненужни. До лани бяха десетина в село. Остана само Мурга. И тя – стара. Стара, а взе, че се окучи. ...”

   Из „ Две пенсии за Мурга”, от Никола Статков. Отнася се за с. Долна Бяла речка - Врачанско, в северните поли на Врачанския Балкан.

На връх Ком - Западна Стара планина, граничари с наше куче и туристи 1955г.

   „ ...Марчо е стражата на нашата къща, строг към непознати и чужди, а с нас децата си играе също като дете – надбягва се, бори се, само дето на прескочи кобила не умее да играе. Марчо е едър, рутав, козината му е черна и лъскава, само на нозете си има бели чорапчета. ...”

   Из „ Марчо”, от Йордан Радичков. Отнася се за с. Калиманица / несъществуващо днес/, Монтанско.

Овчари от Видинското село  Толовица през 1938г.

„ ...Върволица пъстри добичета водеше бяла горда крава, чиито хлопатар позвънваше, приглушено, като мъдро подканяне никой да не изостава. Отстрани ситнеха няколко гривесто – черни и сури кучета, улисани – ту избързваха, ту чучваха, за да дочакат стадото. Най – отзад шумяха воловарчетата, бяха пет – шест момчета. ...”

   Из „ Момче сред мъжете”, от Кирил Божилов. Отнася се за селата Арчар и Мали Дреновец Видинско.

Н. Тодоров
гр. Силистра

следва:

Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели

Снимка от Силистренско фото студио 20г. на ХХв.

     Цитатите изведени от произведенията на нашите писатели в настоящия материал, са от всички български краища. Северна България с Мизия, Делиормана и Добруджа, както и Южна България с Тракия, Родопите, Македония и др. Подбрани са само една малка част от множеството произведения на художествената ни литература по темата. Същото се отнася и за представените снимки. Те, както и текстовете, обяснимо защо, са основно от първата половина на миналия век. Това е времето на най – бурния подем, на нашата анималистична литература.

Търговищко началото на ХХв. /детайл/, младо куче в краката на учителките.

Текстове за кучета от Северна България

Североизточна Б - я

    „ ...Кучетата бяха изостанали зад стадата, като че ги мързеше да вървят. За една седмица бяха отслабнали и им се брояха ребрата, но следваха хората и добитъка.

    Очарите събраха стадата в една долчинка и се приготвиха да пренощуват. Неизмения огън беше запален. Някои препичаха сухия хляб на жеравата и лакомо го ядяха, без да го солят. Зад тях кучетата бяха наклякали и следяха всяка хапка на стопаните си. Накои от тях им хвърляха корички от сухия хляб и те ги хващаха във въздуха.

   Слез полунощ кучетата се разлаеха и по – сърцатите хукнаха да гонят нещо.

-         Вълк ще е. Моето само на вълци налита. Нищо друго неможе да го вдигне посред нощ. – рече Петър Дявола. ...”

   

    Из „ Арнаут”, на Иван Стоянов. Разказа се отнася за Силистренска Добруджа.

   „ ...Чичо Митуш напълни каменното корито със суроватка, а Давидко изкрещя: едно през друго, тичешката, кучетата надойдоха и залокаха суроватката. След туй Бачо и Мурза, най – големите кучета, се здавиха. Имаше десетина кучета, които, като се облизваха и въртяха гневни, кървясали очи, ходеха насам – нататък. Алипия беше между тях и те нищо не му казваха.

-         Бе тебе още ли не са те изяли кучетата? – смееше се Давидко. – Зелени очи имаш ти, шмекер си. ...”

Из „ Нощен гост”, на Йордан Йовков. Отнася се за Добричкия район.

Овчар с куче и стадо от с. Драгоево Шуменско - 1965г. Кучето е гуджук.

    „ ...Кучешкият лай се чу по – ясен и по – близък. В очите на вълка пробягна тревога, а Рачо трепна – беше лаят на Соломон. И после всичко се завъртя в някакъв див въртоп. Отначало се вкопчиха само Соломон и вълкът, но в ръмжащото кълбо се намеси  Рачо и махна с ножа. Вълкът тозчас се изви към него, а Соломон впи зъбите си в гърлото му. Хрушялите на гръкляна му изпращяха и звярът падна...”

    Из „ Варницата”, от Гео Донев. Отнася се за с. Йонково  Разградския район.


    "...Дочакахме залеза. От двете страни на поляната се задават два прашни облака. Най - напред пристига стадото на дядо Колю Гелмията, а после стадото на бай Нено Иванов. Овчарите подреждат стоката и после идват при нас.
     Шишето с ракията бавно обикаля малкия ни кръг. Овчарите говорят с нас, но един друг не се поглеждат. Зад всекиго лежат по две рунтави кучета. И те враждуват...
     - Какъв ми е зорът! Пропъждаш ми кучетата. С псувни ги пропъждаш. Мен за друго да ме пропъждаш няма да се докача, ама на куче... Кво ти правят моите кучета, да не ги храниш от твоята торба?...
    - Защото все ги насъскваш срещу моите кучета. Затуй ги пропъждам. То само с пропъждане няма да мине. Някой ден ша им светя маслото!
    - Ша им светиш маслото ти, ама аз пък твоето. За едно куче чиляк убивам еий. - Рече Колю. ...
   
    " Из "Гелми Колю", от Христо Поляков, пак за с. Йонково - Делиормана.

   

 "Делиормана", картина на художника Тадеуш Айдукевич от 1900г.

"... Със своето стадо водел голямо куче - вълкодав. Само хуквало подир глутниците. ...

Носели се приказки, че Балканът около Търговище бил пълен с шумкари. Селяните шушукали, че можели да се появят и по техните гори. ...

Изчезващите овце ставали все повече. Тогава селяните се сдружили. Ловците нарамили пушки, другите брадви. С тях водели едри овчарски кучета. Ходили из гората, бродили по вършака, но вълк не видели. Накрая намерили голямо огнище с разхвърлени овчи кости. ..."

Из " Легенда за партизаните", от Стоян Цонев. Отнася се за капанското с. Садина Поповско - Торговищки окръг.

    „ ...След него се юрне цялото стадо. Боран Стефан най – напред поглади югича, даде му къшей хляб. Бръкне в жълтата мешинена вулия, зашепи царевични зърна и ги пръсне над тежкоруните овци. Чак тогава едрите вълкодави, Черню и Сива, идат при него, свият опашки и лизнат ръката му. Овчаря никога не забравя верните си другари. За тях той носи царевично брашно в дисагите си. Повежда ги към саята, бутва вратичката на колибата и им забърква царевично каша в коритото. Черню и Сива го гледат отстрана и изгарят от нетърпение. После лакомо започват да ядат. ...”

   Из „ Боран Стефан”, от Иван Василев. Отнася се за с. Снежина Варненско.

Кулата с фара на нос Емине. Туристи от 1955г. В ляво от тях младо кутре от породата.

    „ ...Под стряхата на сянка лежеше старото овчарско куче Караман. Протегнало лапите си напред и сложило глава върху тях, то дремеше, надвито от старческа немощ. Някога Караман ходеше подир стадото на дяда Радоя. Вардеше овцете, гонеше вълците, които зиме обикаляха кошарата, давеше зайци и яребици. Гласът му люлееше Балкана. ...”

   Из „ Ако ти станеш куче”, от Ангел Каралийчев. Отнася се за Източния Балкан.

Съвременни представители на породата от най - източните предели на Балкана, селата Еркеч, Голица, Паничево, Горица и др. Автентични незамелезени и ненапомпани представители на расата.

Кучета от Котленския Балкан 80г. на миналия век.

Съвременен представител на породата, от Котленския край, също не засегнат от модната грандоманска акселерация на съвременните мераклии гледачи.

   „ ...Сюлейман прилича на младо бяло мече. Козината му е дълга и рунтава, като на овца през зимата. Но той не е паленце, а едро хубаво куче. ... Сюлейман лежи на двора зад градинката. Тати му хвърля кокал:

-         Сюлейман, на!

Сюлейман не помръдва. Изплезил език и едва диша в жегата.

   - Горкият – съжалява го мама. Тя винаги съжалява хората и животните. – Аз ще му смъкна козината да си отдъхне. Друго, толкова рунтаво куче като него не съм виждала.

   - Има едно черно в Чертовец – отвръща баба. – Като си хайляк и не те е страх, острижи го. ...”

    Из „ Сюлейман”, на Недялка Каралиева. Отнася се за гр. Лясковец В.Търновско.

Н. Тодоров

гр. Силистра

следва:

Боян Михнев като четник на ДРО.



 Група учители по стъпките на добруджанските революционери, във Воденската гора Исперихско. Заиграват се с 4 - 5 месечно куче дотърчало от близкостоящите кошари в района.

Други известни имена от ВДРО

     Други известни имена от ВДРО, а после и от лявото движение ДРО са: Димитър Ганев, роден в с. Градец, Котленско, овчарувал на стадото на баща си в Добруджа, в с. Хашладжа кьой /днес Присад/, Добричко. Имали са десетина овчарски кучета, пазачи на стадото.

    Все още в Добруджа явно не било залязло котленското подвижно овцевъдство, макар и съществуващо в крайно намалели параметри. Както пише тогавашният съвременник и общественник от гр. Тулча Христо Върбанов:

    „ Може да се каже без преувеличение, че добруджанският овчар беше източник на енергията, за една голяма чест от българския народ. Защото тези овчари, които бяха разпространени из цялата Добруджанска равнина, не бяха прости като онези, в оазисите на Мароко, или Алжир. Съвсем не! Добруджанският овчар беше човек, който знаеше да чете и пише. Това е много за епохата. Тези здрави мъже, въздържани и почтенни, бяха в по- голямата си част граждани, които през зимата се присъединяваха към своите семейства”.

     След овчаруването, Ганев е учил в гр. Сливен, после е бил учител. Като член на ДРО, БКП и РКП е развивал нелегална комунистическа дейност в Добруджа, за което лежи в затвора Дофтана с най-известния тогава румънски комунист Георги Георгиу Деж. След 1944 г. се издига на висши държавни постове в партията и политбюро на БКП.



Жеравненски овчари, които овчаруват в Добруджа. Снимката е от края на 19 век. пред тях лежи тъмно на цвят овчарско куче.

                    Известни са имената още на:

Добри Атанасов Янков - Орлов от с. Богданово, Добричко, убит през 1944 г. край с. Лесково, Добричко, като член и командир на  новосъздадената първа партизанска чета в Добруджа, кръстена на името на Велико Маринов.

Георги Димов Кроснев от гр. Добрич, юрист. Един от инициаторите за създаване на лявата ДРО и нейн учредител. Деец на БКП и РКП. Арестуван е, за нелегална комунистическа дейност и умира в затвора Жилава през 1937 г.,

Велико Маринов - Уурсу /Мечката/ от с. Чаир Харман /сега Генерал Колево/, Добричко, убит в престрелка с румънската полиция в гр. Кюстенджа през 1933 г.,

Борис Калчев Радев от гр. Силистра, убит от румънската жандармерия край Шабла през 1924 г., и много други.

Пост № 13 на границата с Румъния край Калиакра 1903г.. Вижда се почити бяло наше куче черни петна по главата.

    През 1940 г. по Крайовската спогодба, със съдействието на ръководителите на всички велики сили и най-вече с това на Хитлер, Южна Добруджа се връща на България. Българските войски влизат победоносно в областта и радостта на хората е неописуема. Въпреки това мнозинството не е удволетворено поради оставането на северната й част в румънски предели. Румъния обаче изиграва успешно своя влашки гамбит. За сметка на изтеглените натрапени колонисти в южните й предели по договорката тя ги разменя и населва в Северна Добруджа, а оттам изселва голяма част от българите и ги заселва в Южна Добруджа. Така постига двоен ефект: хем близо две десетилетия е ограбвала Южна Добруджа, хем сега тотално очиства Северна Добруджа от етническото българско присъствие и си отваря възможност да я румънизира спокойно. През 1940 г. спира и дейността на ВДРО. Естествено дейците на ДРО и левите организации продължават своята нелегална комунистическа дейност до 1944 г.

     След преврата на 9 септември 1944 г. мнозина от живите дейци на ВДРО са репресирани от новата власт. Някои излежават присъди, след което са реабилитирани, други изчезват при съмнителни обстоятелства, трети са убити. Така за повече от 45 години истината за ВДРО бе заличена...

Граничарите със своите кучета, от Исрерихския Делиорман, ще пазят новата граница край Силистренско.


КРАЙ

Н. Тодоров
гр. Силистра

ВЛАШКИ ГАМБИТ - 2

Дочо Михайлов в затвора 1925г.

Облекло, организация и въоръжение на четите

     

      Четите имат специално ушити военни униформи. Облеклото им е съставено от куртки и панталони, от сив до сиво зелен цвят, летни непромокаеми пелерини и зимни вълнени, подобни на яморлуци, специални шапки, подобни на такета, позволяват се военни български шапки, а може и калпаци, специални цървули с бели навои и черни върви за краката, някои са с военни ботуши. Всяка чета име знаме с герба на организацията.

     Въоръжението е с пушки, най-вече карабини „Манлихер”, бомби тип „Бухалки”, пистолети и револвери всякакви, най-много „Парабелум”, а също ножове и ками.

      Допълнителни средство са съответните раници и торби от кожа или плат, ремъци, паласки, патрондаши, сигнални пистолети и рогове, медицински чанти с хирургически инструменти и медикаменти.

     Четите имат устав и правилник.

Част от чета на ДРО

               По-известни румънски затвори

    

     Най-известният и строг тъмничен затвор е Дофтана, който парадоксално, но именно в годината на освобождението на Южна Добруджа, 1940, при едно земетресение е доста разрушен и мнозина затворници загиват. Сега е възстановен като музей. Други по-големи и известни затвори са: Вакърещ, Жилава, Сучеава, Арад, Думбравени и т. н., кръстени на съответните градове.

      За съжаление, както може и да се очаква, левите сили в организацията започват да изкривяват целита й за крайното освобождение на Добруджа и присъединяването й към Майка България и да се опитват да въвлекат организацията в полза на чужди интереси и свери на влияние. Това са комунистическите коминтерновски идеи за обща Балканска федерация или такива за присъединяването на областта като част от Съветска Русия и др. Те заработват директно с БКП, РКП и започват да обслужват нелегалните им канали за Европа и СССР. Самите леви лидери пребивават на обучение в пределите на Съветския съюз. За тази си дейност, както и за учестието им в Септемврийското вастание от 1923 г. някои от тях са арестувани и лежат в затворите. Някои, както казахме вече, са убити по време на въстанието, като Георги Чаков, Ради Енчев Перчамлиев от с. Кайнарджа и др.

   Други войводи и четите им, попаднали под влиянието на лявата идея като Кордоолу, както съощихме по горе, са убити при престрелки с българската полиция през 1925 г., а други от румънската жандармерия. Ръководството на организацията изцяло преминава в ръцете на десницата начело с Кямилев и Хаджииванов.Това премахва разкола, укрепва и стабилизира ВДРО.

   След като лявото крило не съумява да обсеби организацията за своите предателски цели то на високо партийно ниво взема решение да се създаде нова такава под комунистически диктат. Така през 1925 г. във Виена се създава новата ДРО /Добруджанско революционно движение/. В края на същата година левицата е изключена от организацията на ВДРО. В ЦК се свикват нови  водачи на чети. Към С. Боздуганов, К. Йонков и С. Колев се нареждат и войводите Петър Енчев, Киран Димитров и Димитър Русев. Освен срещу румънците, те се включват и в борбата срещу нелегалния апарат на БКП на българска територия.

     Една част от четниците, които са под влияние на левите идеи, оформят и основната чета на ДРО. Понякога четата се разделя на две или дори на по по-малки части от по 5-6 души за различните акции. Ето и основния й състав:

Димитър Дончев - Доктора с  четниците : Колю Георгиев - Петака, Георги Милушев Нейков и Гено Друмев.

Войводи:

Дочо Михайлов Драганов от с. Бабук, Силистренско. Той е от богато селско семейство. Баща му е притежавал над 120 дка земя, лозя, ливади, стадо от над 120 овце, коне и др. До 8-годишна възраст малкият Дочо пасял шилетата и когато трябвало да тръгне на училище, трудно се разделил с любимите си шилета и кучета от стадото. Получава добро образование и става учител в с. Ходжакьой /днес Нова Попина /, Силистренско. Участник в Първата световна война. Взема участие в Септемврийското въстание от 1923 г. Жизненият му път минава през комунистическите идеи и дейност. Убит е от българската полиция край с. Дживел /сега Никола Козлево/, Шуменско.

 Димитър Дончев Малчев - Доктора от с. Долен Добромир, Кюстендженско, Северна Добруджа. Израснал в средно заможно селско семейство с 50 - 60 дка земя, известен брой овце и коне. Участник в Първата световна война. Участник е и във въстанието от 1923 г. Прякора Доктора получил при един нелеп инцидент, когато намазал с някакъв мехлем подпухналите от вървене крака на един от четниците в четата на Рашко Чорбаджиев още когато движението е единно и те се възпалили още по-силно, тогава другарите му го нарекли „пишман доктора”. Оттам му остава прякора Доктора. През 1931 г. е арестуван от румънската Сигуранца в Букурещ. Като жител на Добруджа по етапен ред стига до силистренския затвор, където лежи и е резследван за дейността си. Румънците не намират сериозни доказателства за иредентизъм и комунизъм и решават да го екстрадират в България. С каруца го водят към границата, за да го предадат уж на българските власти. Преминавайки обаче през гората на с. Кочулар /сега Войново /, Силистренско, го пускат и му спретват прийома „опит за бягство”, като го убиват в гръб, след което стрелят на воля, за да кажат после, че са отразили опит на четници да го освободят.

Йордан Русев - Петре Борила от с. Базаргян или с.Драгалина /днес Искра/, Силистренско. Касиер на четата. От бедно семейство. Участва в Септемврийското въстание през 1923 г., както и в Испанската гражданска война. По време на нападението на Германия над СССР той е там в качеството си на емигрант и за обучение в партийните централи. Възложено му е като румънски гражданин, знаещ езика, да агитира и подготви за борбат против германците в дивизия „Тудор Владимиреско” попаднали в плен румънски войници, които като съюзници на германците участват на Източния фронт. След войната се развива по партийна линия и стига до върховен пост в политбюро в състава на РКП в СР Румъния.

Четници:

Йордан Гиргицов от с. Сребърна, Силистренско,

Гено Друмев от с. Смолница, Добричко,

Жеко Червенков от с. Гюллер /сега Алеково/, Силистренско,

Георги Милушев от с. Цар Асен, Силистренско,

Георги Петров Влахпетров от с. Доймушлар /сега Ситово/, Силистренско,

Стойчо Стоянов - Америката от с. Средище, Силистренско,

Стоян Кьосето от с.Кечарпунар, Тервелсия район на Добричко,

Съби Петров Тонев - Тонелов от с. Алфатар, Силистренско,

Колю Георгиев - Петака от с.Алфатар, Силистренско,

Тодор Господжаков от с. Алфатар, Силистренско,

Тодор Белев от с. Алфатар, Силистренско,

Цоню Радушев от с. Кладенец, Кюстендженско,

Георги                 от с. Кладенец, Кюстендженско,

Стоян Георгиев - Черкича от с. Посев, Силистренско,

Иван Григоров - Черния от с. Рогозина, Добричко, или от с. Градини, според друга информация,.

Керан Димитров от с. Чобанмахале, наречено още Кайряк /днес  Каменци/, Силистренско,

Нейко Попов от с. Каменци, Силистренско,

Петко Чорбаджиев Роев от с. Кючюк Кайнарджа /сега Кайнарджа/, Силистренско,

Георги Гицов Марков от с. Кайнарджа, Силистренско,

Колю Куртев с. Алеково, Силистренско,

Минчо Димов от гр. Силистра,

Руси Александров от с. Каменци, Силистренско.

    Впоследствие влизат и други. Един от най-известните сред тях е така познатият Боян Михнев Чобанов от с. Смилец, Силистренско, както и някои негови родственици.

    

      

                    Гибелта на Дочо Михайлов

      

       През 1926 г., притисната от власта, която е по петите на част от четата, пребивавала в Добруджа, тя се оттегля на българска територия. Там тече акция за ликвидирането на комунистически елементи, съобразно международния натиск и редица уговорки между България и съседите й. При преговорите между Дочо Михайлов и Димитър Дончев - Доктора с българските власти в гората край с. Дживел /днес Никола Козлево/, Шуменско, те отказват на шуменския военен управител да стопират дейността си като комунисти и даже след обещанията му, че ще бъдат подкрепени със средства и лоби от него да я продължат като част от ВДРО, влизат в престрелка с полицията. Според редица източници в ликидирането на ДРО четата вземат участие и четници от ВДРО. По време на битката зегиват някои от ДРО четниците, между които е и водачът на лявото четничество Дочо Михайлов.

      След 1926 г. и особено след 1930 г. , лявото чентичество е почити инцидентно, но четите на ВДРО на приливи и отливи са в действие до края.

    Левите дейци обаче са във вихъра на нелегалната партийна дейност. След провали в някои села мнозина са арестувани. Най-голям е провалът в с. Сребърна, Силистренско, последван от Сребърския процес, получил изключително силен международен отзвук. Пре него са арестувани и инквизирани стотици селяни, предимно от Силистренско. Някои са със смъртни присъди, други с доживотни, а мнозинството с по-леки. Но ако в нашите затвори се лежи за кратко, както от леви така и от десни, според политическата конюнктура на различните правителства, то в румънските затвори дейците лежат дълго, а някои и умират там. Все пак поради силната международна намеса в полза на българите много от хората са оправдани, а други излежават леки присъди и са пусната на свобода.

Тонелов като четник. Бил е четник и на ВДРО и ДРО.

               По-известни румънски затвори

    

     Най-известният и строг тъмничен затвор е Дофтана, който парадоксално, но именно в годината на освобождението на Южна Добруджа, 1940, при едно земетресение е доста разрушен и мнозина затворници загиват. Сега е възстановен като музей. Други по-големи и известни затвори са: Вакърещ, Жилава, Сучеава, Арад, Думбравени и т. н., кръстени на съответните градове.

Н. Тодоров
гр. Силистра

Следва още...