Гравюра: Най - вероятно кошара в близост до артилерйски позиции на остров между Олтеница и Тутракан по време Руско - турската война?
Най – ранното отглеждане на овце в Европа е засвидетелствано имено в Добруджа – преди 8000 хл. години. От тогава овцевъдството е важна и неизменна част от поминъка и историята на добруджанското население.
Уземна къща в Северна Добруджа пред чиито вход лежи младо куче.
Първите писмени данни за българското овцевъдство по тази територия имаме засвидетелствани в турски документи, още през 15, 16 и 17век, но по - съществени и цялостни изследвания за същото са правени за периода от втората половина на 18 до средата на 20 век. За него пишат Захари Стоянов, Иван Гешов, Д. Константинов, К. Иречек, Хр. Вакарелски и много други изследователи. През този близо 200 годишен период Добруджа е опустошавана шест пъти. През 19 век, обаче овцевъдството има най – голямо значение за възстановяването й от стопанска и демографска разруха и дава възможност за нейното презаселване. В началото на 20 век орното земеделие започва да набира сила и по доходност се изравнява с доходността от животновъдството. Доосвобожденска Добруджа – земя на милиони овце и стотици хиляди коне и друг добитък – се променя. Към средата на 20 век Южна Добруджа става „ житница”, на България, а в северната й част, дадена на Румъния, след Руско – турската освободителна война от 1878г., протичат както сходни , така и процеси от друг характер.
Добруджанска къща с налягали около нея три овчарски кучета от с. Ветрен Силистренско 30г на ХХв.
Няма да характеризираме периода в който текат процесите на национализация и централизация на селското стопанство в АПК, ДЗС и ТКЗС, по времето на Социалистическата власт, защото имено в края на същия, в много равнини райони на страната овцевъдството бе почти изцяло ликвидирано и изместено от свине, птице и говедовъдство.
Граничар от с. Ветрен Силистренско 40г. на ХХв.
Картина от автора
Етнодемографски процеси
По своето географско положение територията на Добруджа от древни времена е един от най – преките коридори за миграция на големи групи население от степите на Северното причерноморие към южните части на Балканския полуостров и Източното Средиземноморие. Има и обратно движение към северна посока, но то е по – рядко и по – малко. Тази миграция, заселване и обезлюдяване, за по - големи или по – малки периоди е постоянен елемент от историята й.
Преди падането на страната ни под турско робство, е била сравнително умерено плътно и повсеместно заселена, и с добре развито животновъдновъдство / стационарно, номадско и подвижно / трансхумантно/. Няколко века чуждо владичество, обаче със своите постоянни политико – социални промени в империята „спомагат”, за нейното сериозно обезлюдяване от към българско население.
Освен българите и турците /част от тях потурчени местни /живеещи там, в различни периоди на робството в областа са заселвани от властите – различни хора изповядващи Ислама - татари от Крим, юруци от Анадола, черкези от Кавказ, казалбаши / шиити/, също от там. Всички те отглеждат стада овце.
Живеещите местни българи / полянци, гребенци/, не са мнозинство, но през 18 – 19 век, има заселили се много българи преселници от други части на България /балканджии, котленци, еркечлии, тракийци и др./, чито поминък също в голяма степен е животновъдството.
В Добруджа, през същия период, са идвали за пасищно отглеждане на своите стада овце и мокани чобани от Трансилвания и други части на Влашко / Румъния/. Средата на 19 век е техният апогей в областа. Цялостно изследване на трансилванското трансхумантно овцевъдство на моканите в Добруджа прави Тудур Матееску в книгата „ Овчарството на моканите в територията между Дунав и Черно Море”. За пасищно отглеждане, са докарвали даже и стада овце и кози от Австро - Унгарската империя, срещу съответното заплащане.
Летателния апарат на Харалампи Джамджиев от 1902г., с който лети преди батя Райт край Силистренското село Попкралево. Известния пионер на българската авиация, е бил прогонен от цар Фердинанд и въдворен далече от столицата, като граничен офицер по границата с Румъния в Силистренско. В краката на войниците лежи наше куче.
"Край огъня"- картина от автора.
Според различни статистики само овцете на местните българи без тези от С. Добруджа в нахията Текфургьол / които са имали статут на дервенджии, и са можели да отглеждат по – вече овце поради това, че не са били облагани с овчи данък и овцете им не са били броени/, са броели между 400 000 – 500 000. Приблизително сходно е и количеството при мюсюлманите. Котленци са имал над 550 000. Моканите подобно останалите. При съществуването на т.н. „укривателски приом”/ укриване на част от стоката от събирачите на данака по овцете – бегликчиите/, можем да твърдим че в областа е имало близо два милиона овце.
Стадо цигайски овце 1927г., гредано от българи в Кримския полуостров с главен овчар Георги Георгиевич Кринтя.
Средата на ХХв. овчар в Балчишко.
Типология на овцевъдството
Както стана ясно, развитието на традиционното животновъдство през отделните исторически периоди в областа е вървяло неравномерно.
Най – голям дял в животновъдството заема овцевъдството /козевъдство/, след това коневъдството. Останалите отрасли – говедовъдство, свине и птицевъдство, са имали твърде ограничен частнособственически стопански характер.
През съответния период, се наблюдават два вида животновъдство: стационарно и подвижно.
Стационарното отглеждане / пашуване/ , на стадата, става по мерите около самите села, в няколко типа стопанства, характерни и за останалите наши райони. Сборни стада на дребни собственици по махали и села, орташко отглеждане на овцете в сборно стадо на няколко собственика, самостоятетелни стада гледани от сотопаните си, или притежанието на големи частни стада гледани от наемни овчари. Осигурява се и зърнен и листен фураж за зимата.
При подвижния вид – трансхумантния начин практикуван основно от хората дошли от редица села в Котленския, Сливенския и други части на целият Източен Балкан, които използват големите свободни необработвани в миналото пространства на Добруджа, се различават три вида. Низходящ, Междинен и Възходящ. При първия стадата се движат от основните си бази в планината към равнината за зимно отглеждане. При Междинния основните бази са в предпланинските райони а движението е в двете посоки. При Възходящия, базите са в равнината, като стадата прекарват лятото в планината. Това изисква наличието на осигурени местообитания и съоръжения за пребиваването им в Добруджа. Това са така наречените къшли / зимни кошари, зимовища /, от турската дума kislak /кишлак/, които са два вида: първият – къшла с чифлик – чифлик с къшла, а вторият – котленска къшла.
Освен от Котел, големи стада за отглеждане в Добруджа слизат и от Жеравна, Градец, Медвен, Ичера, Катунище, Садово, Нейково, Раково, Стрелци, Върбица, Тича и редица още села от Северните и Южни склонове на Балкана, даже и от равнинните райони на Карнобатско, Айтоско, Загорско, както и от най – източните планински села край морето. Има засвидетелствано еденично присъствие и от Родопите. След освобождението от турците областа се радва едва на няколко десетилетия свобода. През 1919г., Южна Добруджа попада под румънско господство. През 1923г. и особено след 1925г., Кралска Румъния започва да я заселва с множество аромъни / власи/, които в множеството си са номади чобани. Изселени са по клаузите на "Крайовската спогодба" през 1940г.
"Овчар" - картина от автора.
Видове овце
От древната грубовълнеста „медна”, Балкано – Карпатска овца и нейните отродия / разпространени и далеч извън тези предели/, още от стари времена се формират нови планински и полски типове, наречени в по – ново време от изследователите с името „цакел”. Недотам справедливо някои я назовават на местните власи / аромъни/ и каракачани. Може би, защото, те по - дълго отглеждат нейните отродия, при номадски условия на живот и я съхраняват в по – чист вид, отколкото това става при българите / местните/.
От древната Среднозиатска овца съпътствала множество племена и народи по пътя им от Азия към Европа, се оформят нови по – продуктивни типове, към които спада и „азиатско – кавказката”, полугрубовълнеста бяла и черна овца. Тези овце са отглеждани и от прабългарите. Агнетата й, са с характерната козина с охлювообразна форма. Известна е с името „цигай”, бяла и черна форма. Идва от унгарската дума CSIGA / чига/ - охлюв. В различни турски документи наричана - джикая. Породата е одглеждана предимно в източнобългарските области. Нейни отродия са породите полугрубовълнести овце: карнобатската / кабърне/ и медночервената шуменска. През късното Средновековие от нашите земи е пренесена в Анадола, където е наричана кавърджик /kivircik – къдрав/, споменавана в турските документи от 16 и 17 век.
През 18 век по нашите земи започва отглеждането на тънкоруната порода меринос, както испански, така и от френската порода „ рамбуйе”. Редица наредби и инструкции дават данъчни облекчения за стопаните по целия Дунавски вилает, които отглеждат такива овце. Държавната текстилна фабрика в гр. Сливен подържа в Добруджа стадо от над 10 000 х. такива овце.
При неизбежните кръстоски между мериносите и овцете от породата цигай, се оформя полугрубовълнеста порода наричана „ шипънка”, трансформация от думата / испанка, шпанка, ишпанка/. Разпространена е в Добруджа а чрез българските преселници и в Бесарабия.
При кръстоски между меринос и грубовълнестите цакели, се оформя разновидност на цакела известна в Румъния и Добруджа с името цуркана. А при безразборни кръстоски между цакел, цигай и меринос, се получава полугрубовълнестия тип стогош.
Моканите са довеждали в Добруджа и овце от породата „ бирсане”.
В обобщение, ще кажем, че през Средновековния и периода на робството, в Добруджа са отглеждани породите грубовълнести, полугрубовълнести, полутънкорунни и тънкорунни, наричани с имената: цакел, цигай / джигай, кавърджик/, карнобатска, шуменска, североизточна българска, испански и френски мериноси, шипанка, цуркана, стогош и бирсане.
Граничари от с. Садина, Търговищки окръг на Добруджанската граница 40г. на ХХв.
Както навсякъде в българските предели, така и овчарите в Добруджа, отглеждат овчарски кучета за охрана на стадата. Те са представители на утвърдилата се във вековете и доминираща на Балканите примитивна лупо – молосоидна еволюционна линия / раса/. Тоест, порода едро куче с изразени молосни черти в своя генотип и с богато вътрепородно разнообразие.
Традиционното животновъдство в Добруджа е свързано и е неизменна част от общобългарското животновъдство. Това се подкрепя както от наличните етнографски изследвания, така и от общобългарската терминология характерна и за Добруджанското скотовъдство.
Няколко снимки от други краища на България
Снимка от с. Стрелци Брезовско през първата половина на ХХв.
Наши моряци с куче, някъде от Черноморието през 1940г.
Коста Паница в харамийски дрехи и интересно голо едро куче с рязани уши.
Второ интересно на вид едро голо куче в България с противогаз. Макар, че и при нашето куче се наблюдават голи типове, най - вероятно двете голи кучета да са представители на някакви чужди породи?
Германски войници с малко кутре от породата във Варна 1943г.
Началото на втората половина на миналия век.
Николай Тодоров
Гр. Силистра
