РАЗМИСЛИ ПОРОДЕНИ ОТ ЕДНА ФОТОИЗЛОЖБА

На 23 март в регионалната силистренска библиотека Партений Павлович, бе открита фото изложба под надслов „ Гласове от Русе за Добруджа”, създадена от регионалния исторически музей в Русе и с активното съдействие и пряко участие на лицата Валентин Събков, Любомир Златев и Иван Хаджииванов, които са се заели с нелеката задача, да възродят спомена за героите от Вътрешната Добруджанска революционна организация ВДРО, която се явява главен фактор в борбата на добруджанци за свобода, срещу румънското господство над  областта, в периода 1919г.- 1940г. Главен „виновник” за събитието лично поканил организаторите, е популярния лидер в местния клуб „Традиция” Валентин Петков.

Валентин Събков и Иван Хаджииванов - внук по време на изложбата.

Постерите със снимки обхващат ретроспективно целият период от падането на Добруджа под румънско владичество през 1913, минават през временното й освобождение в периода 1916 – 1919г. и реокупацията й от румънците след края на Първата Световна война, до самото й освобождение през 1940г. Голяма част от постерите представят историята и дейността на съюза „Добруджа”, Висшия Добруджански съвет / ВДС / и разбира се революционната организация ВДРО. На откриването й кратки слова държаха известния учител по история в града, с отношение по темата Тодор Николаев, човека който е издирил много нови документи за ВДРО из чуждите архиви отличаващи се със своя ограничен достъп до тях - Валентин Събков и внука и съименник на един от прецедателите на организацията Иван Хаджииванов.

Валентин Петков

Естествено това е само една от формите за популяризирането на истината за ВДРО сред хората, тъй като през социализма над нея тегнеше конюнктурна тенденциозност и нарочно налагано забвение, а историята й бе изопачавана и нагло подменяна. За герои бях обявени и пробутвани само шепа люде от нейните редици. Това бяха нейни членове, които след 1925г. стават  отцепници и създават новата коминтерновска организация ДРО. Същите бяха припознати за носителите на най – чистите комунистически идеи, с което бяха удобни на системата, която чрез тяхната гибел издигайки ги на пиедестал, опитваше да налага социалистически морал сред масите.

Тодор Николаев пред постера със снимките на ЦК на ВДРО

Eестествено подобен тип патриотична изява е страхотна, но не е достатъчна! Темата трябва да достигне до съзнанието на по широк кръг от хора и особено важно е да докосне сърцата на младото поколение! Дори книгите които са написани / невероятни трудове/ и които ще се напишат, няма да постигнат очаквания ефект, макар и да останат във времето като един сериозен и обективен исторически фундамент на познанието.

На първо място, трябва да се преборим за това на всяка цена темата за национално - революционните организации и борбите на българите от края на  XIX

и първата половина на XX век, да влязат в учебниците по история, поне като един отделен урок, поне! Като примерена урочна единица той трябва да засегне и съдържа следните точки:

1. да е за историята на ВМОРО/ВМРО.

2. да е за ВДРО/ДРО.

3. за ВТРО.

4. за ВЗРО- Въртоп.

5. за разбойническите чети припознати и привлечени към идеите на комунизма и анархизма от периода 1924 – 1925г. Тези точки, естествено трябва да бъдат богато илюстровани със съответните снимки, документи и репродукции.

Недовършена картина от автора "ВДРО чета в акция"

Второ, трябва да се развенчае личността на Дочо Михайлов и неговите последователи – комуниста Димитър Дончев – Доктора и не комуниста, но пък деец на лявата ДРО – Петър Вичев , най – преднамерено и доктринерски налагани като едва ли не единствените спасители на народа и покривани през социализма с облика на национални апостоли и борци за чиста и свята свобода! Паметникът на същия, трябва да слезе на по – нисък постамент, някъде в Дунавския парк на град Силистра, а на неговото място да се издигне друг, на който да бъдат отразени имената и образите на редица други истински герои от движението! Особено имена свързани със Силистренския край, като: Слави Алексиев, Стефан Боздуганов, Аспарух Айдемирски, Никола Йонков, Петър Енчев, Марин Йорданов, Иван Маринополски, Стефан Симеонов и мн. др. Противоречива е личността на комуниста Михайлов, който явно се е лутал между истинските национални идеи бушували в сърцето му и доктрините спускани му от Коминтерна, БКП и РКП?! Противоречива и явно слугинска на чужди интереси е и дейността му. Сприхавия характер и неподчинението му, кара съпартийците му да го топят пред Московските им господари! Завист и комплексарщина пък го противопоставят на съидейниците му от ВДРО. Именно от Москва е поръчана и неговата ликвидация, факт! То да беше само един Дочо в България, с мед да го помажеш, но то май, че във всеки наш град има по един подобен паметник на ляв функционер, ремсист или партизанин с противоречива дейност в „Името на народа”! Да не говорим за факта, че паметниците на чуждите войски в някои градове, стърчат доста по – грандиозно и снажно отколкото тези на нашите национални герои, свити в ъгъла като наритано кутре! Защо ли? В много хора у нас, за съжаление витае нихилизмът и чуждопоклонничеството или най – малко възприемането на клишета по отношение на националното чувство. Мнозина пък въобще нямат отношение към националната си идентичност, уви. Други пък я пречупват през личните си изгоди или през подчинение на чужди влияния и вредни идейни течения. Българите сме винаги русо, американо, германо или други  фили и фоби, но никога БЪЛГАРОФИЛИ! Един от немалкото примери и може би един от най – безобидните на фона на другите, е как част от българите възприемат същността и името на националната си порода овчарско куче, като го наричат с не българското чуждо име „каракачанско”! Но да се върнем на темата!

Друг метод, е написването на популярни, малки по обем, богато илюстровани брошури и книжлета, които да не натежават като четиво на обикновените хора, които в същността си са практици и се занимават изключително с прагматични неща, натиснати от злободневието на суетата на делника и оцеляването си. Там информацията трябва да е силно резюмирана, леко поднесена, но убедителна и да звучи популярно и разбираемо за тях! Тъй като заситената с документалистика книжнина натежава и даже може да ги отегчи! По лесно се възприемат митове и легенди!

Друго, много важно нещо, е да сме силно обективни, за да не стани така, че разрушавайки едни митологеми остатък от тоталитарния режим, да започнем да създаваме нови!

Много важно, е и дори задължително, създаването на някакви клубове или сдружения с абсолютно не стопанска цел, по подобие, или пък които да са част от т.н. клубове „Традиция”, в които да участват млади ентусиасти. Същите, чрез възстановяването на примерни четнически униформи  и използвайки обезопасени автентични оръжия, да напомнят периодично на обществото за онези славни дни от историята на нашите деди. А това става, като се възродят или организират походи по стъпките на комитите из добруджанските гори, докато все още ги има,  да се поставят почетни караули пред паметници и места свързани с историята на ВДРО, както и възстановки на битки и др.

Автора с примерна четническа униформа съдържаща каскет, войнишка куртка, войнишки панталон с лек брич, навои с черни върви и цървули, три здвоени паласки, кожени презрамки, кобур за Парабел, с бутафорен такъв, фенерче, карабина Манлихер - обезопасена / не стреляща /, бомби - бухалки правени от дървен материал по размер, манерка, и нож за Манлихера, които в случая не се виждат. 

Трябва да припомним, че от всички национални движения, имено само ВДРО частично оправдава своето съществуване, тъй като чрез своите регистрирани над 1000 четнически акции в окупираната област, успява да поддържа пред лицето на международната общественост Българският национален проблем – Добруджа отворен, както и да устоява буден българският дух сред хората в нея и така да стимулира усилията на редица наши правителства да се занимават с този проблем, и в крайна сметка българските политици в колаборация с великите сили да успеят да възвърнат поне южната й част към отечеството. И това да се превърне в един от върховете в новата ни политическа история!

Със знаме на ВДРО

Николай Тодоров

гр. Силистра

ДА ОТВОРИМ СТАРИТЕ АЛБУМИ VI

Отново имаме възможност да се взрем в съхранената памет на старите снимки.

Български войници и офицери с интересно куче на Македонския фронт.

Също някъде от този фронт?

Илюстрация от корицата на краеведска книга за село в Македония. Между мъжът с пушката и детето лежи наше куче.

Неизвестно къде и кога, бяло наше куче на фона на някакви вносни кочове?

Български разузнавачи със своите кучета 1915г. на фронта в Сърбия.

Илюстрация по разказ за деца граничари с наше куче, от някога използвани в училищата 

учебни табла.

Неизвестно къде и кога?

Овчар от Добруджа с три овчарски кучета, в овцевъден чифлик в с. Тригорци Добричко.

Граничар от Сръбско - Българската граница 1931г.

Хора на излет и овчари неизвестно къде?

Неизвестно...

Деца и младо кутре от породата, неизвестно къде?

Отново училищно табло с илюстрация по приказката " Вълкът и кучето".

Български офицер с куче неизвестно къде и кога?

Български и гръцки граничари снимани на пост Арда. Българския граничар в средата държи малко кутре от породата.

Студенти се задяват с куче от породата 40г. на ХХв.

Граничари с куче, неизвестно?

Николай Тодоров

Гр. Силистра

ДА ОТВОРИМ СТАРИТЕ АЛБУМИ V

Нова партида стари снимки, отразили и съхранили за поколенията Българското овчарско куче, като неизменен другар на българина, в отминалите времена.

Наши граничари малко след освобождението.

Войник от Средногорския полк в навечерието на Балканската война.

Семейство със стадо и куче в началото на ХХв.

Наши войници и офицери и овчарско куче.

Български обозни коли през Балканската война.

Куче което се навърта около полева войнишка кухня.

Наше куче до каруци с военни и цивилни лица.

Наш офицер с малко кутре от породата през Първата световна война.

Куче в краката на български и немски войници и офицери през Първата световна война.

Български Дворцови офицери.

30 - 40 г. на миналия век. Родопчанин с малки кутрета от породата и кокошки.

Наш граничар на пропусквателен пункт.

Граничари / офицери и войници / ,врачанския район през 20 - 30 г на ХХв. В сянката лежи наше куче.

Наши граничари с кучетата си края на 40г. на ХХв. в Родопите.

Овчар най - вероятно от Софийско 30г. на ХХв.

Овчари в Македония 1917 - 18г.

Наши граничари с кучетата си, неизвестно къде в края на 30г. на ХХв.

Наш граничар края на 40г. на ХХв, с две млади / подростващи / кучета. Наше и м. би немско куче.

Овчар в Тетевенския край 1969г.

Овчари 50г. на ХХв. в с. Трънково Хасковско с намски млади кучета, но в десния ъгъл съвсем леко се вижда муцуната и единият крак на наше куче. Снимката е от ДАА.

Българската администрация на с. Чадърлии, някъде из Беломорието. Наобикаля и наше куче.

Овчари в Родопите от първата половина на ХХв.

Стопанин с кучетата си от Банско средата 50 - 60 г. на ХХв.

Николай Тодоров

гр. Силистра

ПОРОДНОСТТА НА ОВЦЕТЕ В ДОБРУДЖА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНИТЕ

Войници с единият четириног пазач на поделението, от 31 Силистренски полк 40г. на миналия век.

Добруджа - началото

      Най  ранното отглеждане на овце в Европа е засвидетелствано в Добруджа – преди около 8000 години. От това време насам овцевъдството, като поминък, е може би най – важната част от историческото битие на добруджанското население.

    Най пълнокръвно овцевъдството е изследвано в периода от средата на XVIII до средата на XXв. През този около 200 годишен период Добруджа е опустошавана 6 пъти. Констатирано е, че до средата на XIXв. именно овцевъдството има най – голямо значение за възстановяване от стопанската разруха и презаселването на областта. Постепенно орното земеделие увеличава размера и значението си, като след първите две десетилетия на XXв. по доходност се изравнява с доходността от животновъдството. Доосвобожденска Добруджа – земя на милиони овце и хергелета коне, постепенно се променя: Южна Добруджа се превръща в „житница” за България, а в Северна Добруджа, дадена на Румъния след Руско – турската война от 1878г., протичат процеси от друг характер.

Къща в Бесарабия, началото на ХХв.,  с дете и куче на портата.

 Породността на овцете в България и Балканите

     Овцете са произлезли  от преживните чифтокопитни бозайници от семейството на кухорогите – като за техен пряк  предшественик се сочат муфлоните. Формирането им се локализира в Югоизточна Азия, Средна Азия и Южна Европа. На базата на местен муфлон, в Балкано – Карпатската област се формира древната местна планинска грубовълнеста овца с медночервен цвят на вълната, която тук хората започват да отглеждат преди около 8000 години. От тук тя се разпространява в други райони на Азия и Европа. Тази овца е отглеждана и от древните траки, а нейни типове и отродия, се отглеждат и до днес.

Наши граничари от пост край Булаир.

Румънски овчар с кучето си.

     От същата овца още в древността се формират нови породи. Безрогата грубовълнеста овца е отглеждана първоначално в Добруджа, Североизточна България и други места по Западното Причерноморие където е разкрита и най – древната култура в Европа, базирана на животновъдството, морското дело и солодобиването. Тази Балкано – Карпатска грубовълнеста овца и нейните отродия /новосформирани планински и полски типове/, се разпространяват навсякъде из Балканите и в ново време са наричани с името цакел /цекел/. Води се ниско продуктивна, грубовълнеста и късо опашата раса. Формират се черни и бели типове. Някъде по районите се знае и като обикновена /проста/ овца. У нас освен с различни синоними / по местно наречие, диалект, ареал на обитание и др. /, се нарича и с етникони, като „влашка” и особено последно време, като „каракачанска” овца. Това съвсем не е коректно наименование. Но, то е започнало да навлиза в езика на българина в доста късен период от новата история, в който, за разлика от местното население, все още номадстващите у нас каракачани, са запазили в сравнително по - чист вид тези животни, от местните, което е дало основание на някои изследователи, да ги нарекат, освен с официалното научно наименование „цакел”, но и с името на номадите. В България каракачанското номадство, макар и в намалени размери е продължило до към средата на ХХ век. В Гърция, Сърбия и Турция е приключило със закон две десетилетия по – рано. Това естествено, до голяма степен влияе при възприемането на тези етно синоними, като марка за породността на животните по родните ширини, което, както се вижда, е абсолютно нередно и противоречащо на истината.

   Някои кинолози привърженици на името каракачанско куче поддържат фанатично тезата, че щом някой е назовал цакела с името каракачанска овца, тоест това е порода с такова име, значи има и порода каракачанско куче. Мисля, че по – горе става ясно, че такава порода овца няма, а етнонима „каракачанска”, е само един от народностните синоними използвани за цакелната овца. Същото е положението и с нашето овчарско куче, което стихийно и по инерция се нарича каракачанско, от част от народа, без хората да имат явна представа от фактите, но съответно хитро въвлечени, манипулирани и впечатлени, от някои псевдо патриотични писания и изяви по медиите и различните етно и стопански форуми и събори. В които група киноложки „корифеи”, заблудени в своята суета и криворазбран патриотизъм, занимаващи се с нашето овчарско куче, вманиачено, но и умело играят ролята на трубадури за прокарване на каракачанската концепция. Която, обаче е в ущърб на българския национален интерес.

Куче от Македония областта Гора.

     Древната Средноазиатска овца съпътства постепенно придвижването към Европа на много племена и народи, които са я отглеждали. От нея също са се формирали нови по – продуктивни породи овце, към които спада и азиатско – кавказката полугрубовълнеста черна и бяла овца. Характерното за нея е, че козината на агнетата й е къдрава / охлювообразна/. Тази порода е отглеждана от прабългарите /българите/, и е разпространена на Балакано – Карпатската територия.

Граничари с куче в краката им вероятно от Врачанско.

Куче пред къща в Румъния.

      Във връзка с гореказаното е необходимо да се обърне внимание на факта, че в Трансилвания и в земите на днешна Румъния и Унгария се установява прабългарско население и че с различна продължителност тези територии, са влизали в пределите на Първото и Второто Български царства. Трябва да се припомни и, че унгарците /маджарите/ достигайки там, заварват това прабългарско население и влизат в социален контакт с него. Не случайно в съвременния унгарски език, който е от езиковата група на угрофините, има между 250 и 300 думи с доказана прабългарска основа.

Наше градско семейство с младо куче от породата, незнайно къде?

      Направената езикова справка в случая ни интересува поради това, че азиатско – кавказката примитивна овца е известна с наименованието цигай /бяла и черна форма/. Тази дума се извежда от унгарските думи CSIGA /чига/, в превод охлюв и CSIGAI /чигай/ - охлювообразен. В турски документи от XIX век споменавано като - джикая. Породата се отглежда масово от българите. Разпространява се и в други части на Балканите, но най – вече в източните им предели. Нейни отродия са породите полугрубовълнести овце: карнобатска и шуменската медночервена. През късното средновековие е пренесена в Анадола, където е наричана къвърджик  / kivircik – къдрав /, така е спомената и в турските документи от XVI и XVII век.

Сръбски войници с овчарско куче и две овце 40 -50г. на ХХв.

      В по – ново време, вероятно още към средата на ХVIII в., в българските земи започва отглеждането на тънкорунната порода овце меринос, /испански меринос/. Предвид нуждите на производство на меки вълнени платове за турската армия и подобрението на породността на овцете в империята, през 1841г. у нас са внесени от Франция, за разплод мериносови овце от породата „рамбуе”. Има наредби и инструкции към управителите на областите от Дунавските вилаети, които да стимулират стопаните на стада с мериноси овце, да увеличат броя в стадата си. Това трябва да става, като ги освободят от редица берии и данъци. Сливенската текстилна фабрика на Добри Желязков, която по – късно станала държавна, освен, че изкупувала вълна от различни места на Балаканите,  имала и свое стадо от 10 018 овце, от които 3131 били испански мериноси. Стадото било обгрижвано от отбрани овчари и пазено от силни кучета. До Кримската война било отглеждано в Добруджа / по време на войната било прехвърлено в Тракия, в района на Пазарджишко, а след войната отново в Добруджа/. 

Гравюра на турски овчар / чобан /, с куче из развалините на някогашния гръцки град Ефес.

     С течение на времето се получават кръстоски, в резултат на които се формират различни породи. На тази основа от кръстоските, са и всички местни породи, по цялата българска територия.

    От кръстоска между овцете от породата цигай с мериносови испански се формира породата шипанки /от испанки, спанки, шпанки та шипанки/. Тя е разпространена в Добруджа и други части на Североизтока. Пренесена е от българските бежанци и в Бесарабия. При едно преброяване на овцете на българите в Бесарабия през 1848г., се установява, че са отглеждани 13 576 шипанки, 542 144 цигай и 97 000 „прости”- обикновени цакелни.

Кемал Ататюрк с малки кутрета от породата. Роден е в Солун / според някои в Солунско село /, в семейство на имащи се за турци, но най вероятно родът му е от смесен произход. В кръвта му се премесва освен турско, но още и албанско и торбешко / помошко /.

Българско семейство с куче, неизвестно къде?

      От кръстоската пък на местни грубовълнести /цакелни/ с полугрубовълнести /цигай/ и испански е формиран нов тип полугрубовълнеста овца, известна у нас и Балканите с името стогош, както и друга разновидност между цакел и цигай с името цуркана. Моканите от Трансилвания, са довеждали в Северна България и Добруджа полугрубовълнести овце от породата бирсане. Юруците и други анадолски номади са довеждали на Балканите породи характерни за Мала Азия и Анадола включително и  предците на арабската порода аваси.

    В заключение може да се обобщи, че през Средновековието, Възраждането та до ХХв., в България са отглеждани следните основни породи овце - грубовълнести /цакелни/, полугрубовълнести / цигай – джикай, къвърджик/, мериносови, шипанки, стогош и цуркана. Както и внесени от различни места, през различните периоди. Всички те участват в оформяне на породността на българските местни породи.

Деца с наше куче на връх Мусала в Рила планина.

Български войници и овчар с куче и овца на гуляй.

      Естествено, стадата у нас и на Балканите, винаги са се охранявали от овчарски кучета, тъй като във вековете по тия ширини е изобилствало от хищници и крадци. Според всички етнографи на полуострова, респективно българските, изследвали този въпрос, кучетата са от определена стара раса. Това е една примитивна лупо – молосоидна раса овчарско куче, с различни нейни форми и типове. Тези кучета са и пазачи на всяка селска къща  на Балканите. Знае се /доказано /, че същите са използвани, за военна и погранична служба. Във вековете са назовавани с различни имена като: звероборци / зверобойци, зверобойни /, овчарски / овчарки /, пастирски, вълкодави /вълчи, вълчари, вучи /, мечи кучета, чобански, както и неправилните етно синоними от по - нови времена - влашко и особено погрешното наричаното - каракачанско куче.

На Българо - гръцката граница. В дъното се вижда наш граничар с куче.

Добавени са още снимки, към статията "Битката за Добруджа продължава"!

Николай Тодоров

Гр. Силистра