Минало незабравимо

     Истината не е гледна точка, а национална кауза за спасение на българщината!

     На вниманието на читателите представяме само една малка част извадки от спомените на някои революционни дейци, граничари, партизани, общественици и други, в които е спомената нашата порода овчарско куче през първата половина на ХХв. Те са от всички краища на родината ни. /Има доста много спомени, които все още не сме проучили и съответно няма как да мултиплексираме в настоящия материал./ В тях, много ясно и точно, са обрисувани същността, облика и ролята на овчарското ни куче в битието на хората, но и тази му, като прекрасно служебно животно. Навсякъде където е описано при българите, е като овчарско куче. Никъде не е споменато с имената влашко или каракачанско, дори когато се описва и битието на споменатите номади! В партизанските спомени / една съвсем нова плоскост, за показване на българската същност на овчарското ни куче/,  често се говори, че именно овчарските кучета са партизански пазители и защитници. Това обаче, не пречи на тях самите и най – вече на техните наследници, след 1944г., да ги обявят за излишни или за небългарски с квалификацията – „каракачански”, и така да ги подложат на безжалостно изтребление в кампаниите за борба с беса. То, те репресираха своите си най – видни и популярни партизани и командири, като Денчо Знеполски, Славчо Трънски и много др., лежали по затворите на комунистическия строй, за който са се борили и вярвали, в последствие, все пак реабилитирани от комунистическата власт, пък на едни кучета ли ще простят? Днес пък се натъкваме на нечии скодоумни опити, зорлем да го направим не българско, натиквайки го в чуждо етническо етнопространство! 

Хора и младо куче от породата от Русенско село 40г. на ХХв 

    „Арестантите биват застигнати или сами често застигат задигнати огромни стада овце и друг дребен и едър добитък. По пътищата се носят в продължение на дни писъци на деца и жени, блеене на овце, мучене на изплашен добитък, виене на овчарски кучета, загубили своя стопанин...”

Из „Очерк за Димитър Дончев Доктора”, от Тодор Генчев и Иван Георгиев

   

    „Зората се сипваше, когато минавахме границата. Като заобикаляхме първото село на румънска територия / б.н. Южна Добруджа/, Балтаджа / днес Стожер/, усетиха ни селските кучета и няколко от тях се спуснаха подире ни . Прибягахме до една долчинка в нивите на запад от селото.”...

Из „ Добруджа в борбата за свобода”, от Иван Георгиев, който е деец и четник на лявата ДРО, БКП и РКП.

Турци от Шуменския Тузлук, началото на ХХв. Виждат се и две овчарски кучета на правия чобанин.

    „Командирът на нашата група Васил Тодоров и още двама души отидоха на разузнаване, към поста „Свети Влас”. След няколко минути те се върнаха и последва нова заповед – да се приближим пълзешком към поста. Морето беше само на 200 – 300 метра от нас и плясъкът на вълните отвличаше вниманието на граничарското куче, което охраняваше поста.”...

Из спомените на партизанина Георги Филипов от отряда „ Народен юмрук”, действащ в най – източните дялове на Стара планина.

    „И тогава изведнъж върху ни върхлетяха зли наежени кучета. Бяхме се приближили до една кошара. Измъкнахме се без да ни усетят овчарите. Но скоро попаднахме на друга кошара.”...

Из спомените на партизанката от отряд „ Народен юмрук”, Зюмбюла Богданова.

    „Заморен спрях в дола при чешмата / село Дъбник/, измих се, напих се и по калдъръма, утъпкан от ситните стъпки на кадъните, ударих през селото. Пък лавнаха ония ми ти едри овчарски кучета и пак занадничаха иззад плетищата любопитните ханъмски фереджета.”...

Из спомените на партизанина от отряда „Народен юмрук”, Господин Захариев.

Жени и младо куче край къща в с. Арбанаси Търновско. Детайл от снимка от сайта "Изгубената България".

   „Носели се приказки, че Балканът около Търговище бил пълен с шумкари. Селяните шушукали, че може да се появят и в техните гори.

    Изчезващите овце ставали все повече. Тогава селяните се сдружили. Ловците нарамили пушки, другите брадви. С тях водели едри овчарски кучета. Ходили из гората, бродили из Вършака, но вълк не видели. Накрая намерили голямо огнище с разхвърляни много овчи кокали.”...

Из „Легенда за партизаните”, от Стоян Цонев родом от с. Садина Търговищко.

    „Аз спях в плевнята. До мен беше кучето Мурджо, а баща ми бе легнал в судурмата към пътя. По този начин ние двамата с помоща на кучето можехме да открием по - лесно полицията и навреме да съобщим на нелегалните , които спят в стаята. По едно време Мурджо изръмжа. Стреснах се от дрямката, която ме унасяше. Мурджо бе умно куче. Никога не лаеше срещу нелегалните, а полицията ненавиждаше и подушваше. Усещаше отдалече и яростно се нахвърляше върху тях. „ Разкриваше засадите около къщата и ги разгонваше”.”...

Из „Край Янтра хайдути”, от партизанина Цоньо Лафчиев от с. Керека Търновско.

     „Мелничарските кучета лавнаха предупредително. Ние претичахме по бента, заобиколихме постройката и влязохме вътре.”... -  Акциа в с. Пушево търновско.

От същата книга.

С куче и агънца 60г. в Лесидрен Ловешко.

Младо куче край овчари от ТКЗС Лесидрен Ловешко 60г. на ХХв.

    „Колибата утихна. В заспалата гора се чуваха само стъпките на часовоя и лекото скимтене на кучетата... подкара стадото по отсрещната рътлина. Край кошарата остави вързано само едно от кучетата, за да известява, както на него, така и на партизаните, ако се появи чужд човек.”...  – При ятака дядо Цанко Брошурката от с. Долни бивол Ловешко.

Из „Командирът”, от Марин Грашнов, посветена на партизанския командир Христо Кърпачев.

    „Много ми помагаше в работата нашата Бешона – мелез между ловджийско и овчарско куче. Беше страшно зло. По един начин лаеше на добитък, по друг на хора, а видеше ли полицаи изпадаше в такава ярост, че неможеха да се откачат от нея. Познаваше партизаните, а когато се криеха в сеченика край кошарата, тя лежеше наблизо и ги пазеше”... – при ятака Стефан Иванов – Маршала от с. Васильово / Прелом/.

От същата книга.

   „Пастирите току що бяха запладнили добитъка и седнаха под голямата круша да хапнат. Когато кучетата се разлаяха, те замръзнаха на местата си. – Не е на добро обади се дядо Иван Кърпачев.

- Уааа!... Чиба бре! – извика някой от пастирите и кучетата с подвити опашки и ръмжене се върнаха при стопаните си.”... – с. Юруклери – /Кърпачево, още Надежда/, Плевенско.

Същата книга.

Картина на български овчари 50г. на ХХв. Неизвестен автор.

Младо в куче скута на мъж, неизвестно къде в България 40г. на миналия век.

Жандарми с наше куче 40г. на ХХв.

     "Оная кошара, към чиято светлина вървяха като към спасение в непрогледната планинска нощ. Като стигнаха намериха само догарящия огън. Хората ги нямаше. Добитъкът го нямаше. Нямаше никаква храна. Намериха порязаница хляб, уж скрит под дървения одър, но щом хвърлиха залък на залаялото ги преди малко куче, и то заскимтя, затръшка се и опъна крака. Трябваше час по – скоро да напуснат кошарата, защото лаят на кучето вече ги е издал.”...

Из „Йорданка Николова”, „От вр. Тумба до Мургаш” от Ангел Дафинкичев.

Семейство с волски впряг и малко кутре в краката на жената от с.Душанци 1939г. Снимката е от ДАА.

Граничари неизвестно къде?

    „ Непосредствено пред мене на един километър, се намираха егреците на спанчевските овчари /с. Спанчевсци Врачанско/. Не се чуваха ни звън, ни кучешки лай, ни човешки говор.

    Неприятно ми беше да ме наобиколят петнадесет – двадесет овчарски кучета, затова въпреки, че бях с автомат, бомби и голяма сопа, за отбрана срещу кучетата, се движех точно като котка, за да не ме усетят...

Как при такива кучета посмя да влезеш и то без да те усетят?

-         попита бай Саьо.

-    Защо да се плаша от тях? Както виждаш имам шмайзер, бомби и сопа. Освен това кучетата по партизани не лаят.”...

Из „Нашите партизански пътища”, от партизанският командир Трифон Балкански.

Младо куче в краката на пиещи мъже в Средногорско село.

Празнуващи Гергьовден край Ленкини кошари Трънско. Зад правия мъж с пушката, лежи овчарско куче. Снимката е от ДАА.

    „ Веднъж късно вечерта група пияни полицаи нахълтали в двора. Лавнал Султан няколко пъти, за да ги предупреди да не доближават, но те не спрели. Дори го дразнели. Тогава Султан скочил върху едного от полицаите, който бил най – близко, и започнал да го дави. Опитали се другите да го отърват – нищо. Султан така го давил, че като го измъкнали, от лапите му, целият бил в кръв и драскотини.

    Полицаите не простиха на Султан за това. Застреляха го.”...

Из „ Приятели”, от Славчо Трънски командир на Трънския партизански отряд.

Козар в Македония първата началото на ХХв.

Български войници на Македонския фронт близо до с. Нихор, с младо куче на преден план.

   „Към пладне часовоят съобщи, че към нас идел пограничният офицер Спиро Трифонов, заедно с един старши”... „Офицерът водеше със себе си едно голямо куче.”...

Из спомените на четника в Македония Андон Лазов Янев – Кьосето.

Младо кутре на фона на жени от село в Македония от началото на ХХв.

   „Тук намерихме петима души, трима въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за жълъд между дърветата. Те бяха власи и приятели.”...

Из „Изповедтта на един македонски четник”, написал по своите спомени Алберт Сониксен.

Овчар с куче и стадо от с. Добринище Пиринския край.

   „ В тази къща имаше куче – Мечо. То беше интересно куче. Нас не ни лаеше... А достатъчно беше да почука или да се доближи човек до портата, то се скъсваше да лае, изправеше се на задните крака и с нокти драскаше дъските на портата. Нас усещаше от цял километър и ако няма никой друг на двора, то само вдигаше главата си и насмърква въздуха... В последствие полицията започна да устройва засади на около сто метра от къщата. При засадите, кучето непрекъснато лаеше и бягаше по двора ту на едната, ту на другата страна.”...

 ... „След нашето слизане в землянката, някой от ятаците замаскираше следите ни, като неизмено подкарваше овцете и козите да пасат или гризат борика или букова ръст. Това правеха и кучетата Мурджо и Гарчо. По десетина пъти през ноща, те идваха при нас и като че ли някой ги беше научил, та се въртяха и разбъркваха следите ни и ни пазеха.”...

...”В Матандере една вечер сърна подгонена от вълци, побягнала кък къщата на дядо Никола Проюв. Кучетата усетили вълците и с лай се нахвърлили насреща им. А сърната прескочила оградата, влязла в двора и по външната стълба се качила на втория етаж. А като отворили вратата да видят кой тропа , тя влязла трепереща от страх. Сутринта я пуснали.”...

...”Вечерта слизайки внимателно към овчарника на бай Йонката Коцев чухме, че кучетата яростно залаеха. „Това не са партизани, казах аз – на партизани кучетата така не лаят”. Мина известно време и кучетата престанаха.”...

Из „Спомени”, от партизанина Крум Радонов от Банско, действал в Пиринския край, Южните части на Рила и най – западните части на Родопите.

Граничари с две кучета в Родопите в местността Чил /Чал/ Тепе 1903г.

Граничен пост край Гюешево - "Деве баир" 1911г.

   ... „Капитан Спас Панчев се движеше по границата, като строго се придържаше към устава. Най напред вървели двама войници с пушки, на ремък и ножове затъкнати на пушките. Те водели на синджири две граничарски кучета – едри силни кръвожадни песове; това било предния патрул. Следвали двама войници, но без кучета... Войниците вървяха с разкопчани куртки а кучетата с изплезени езици и наведени глави.”...

Из спомените на Петър Манджуков родопски комита от Пловдив.

Овчар от с. Кремене Родопите.

Граничар с. Кестен Родопи

    „В същия момент ми се притече на помощ моето любимо куче, което като чуе изстрел и види човек с пушка е готово да го изяде жив. Но реката ни делеше. Тя бе буйна и бе невъзможно да се премине. Като разбра, че не може нищо да откопчи, а може би и кучето ми го накара да повярва, че съм овчарче, от яд изпразни един пълнител над нас”...

...”От време на време се обаждаше само лай на кучета и звън на хлопки. Когато се приближихме до кошарата, ни налетяха кучета. Овчярят, помислил вероятно, че са слезли вълци се развика силно.”...

Из "Антонивановци"

Влашко поселение началото на ХХв. В левия ъгъл на снимката се вижда между конете черно - бяло куче.

Граничари неизвестно къде?

Овчар от с. Райково Родопи В дълбочина се вижда овчарското куче.

...”Турил ножа на карабината, махнал предзпазителя и влязъл в най – близката къшла. Вътре нямало никой. Влязъл във втората – нищо. В третата най – горната. Там с ръмжене го посрещнало голямо овчарско куче.”...

...” А от запад насам тичаха две големи кучета. Големите кучета дойдоха. И чудно, клекнали до мене, те изплезиха големи езици и започнаха да ближат ръцете ми, а аз ги милвах по главата. Още немога да си обясня, защо тези кучета не ме изядоха.”...

...”Отук се източваха на юг много родопски овчи стада, които се връщаха от паша в полето. Пролет от Гергьовден до Кръстовден е най – хубавото време за овчарите. Тогава из Родопа плъпват стада. Като звънкат големите им чанове. Като заиграят шарените агнета! Слушаш тъжната мелодия на кавала, нарушаван от време, на време от лая на овчарските кучета, кръжащи около стадата.”...

...” – Всичко е готово!  Докладвах на командира.

Бригадата полетя надоло и след няколко минути мандрата / на село Чупеково/, беше в наши ръце. „Пушка не пукна” - както казва народът. Налетяха ни само четери – пет овчарски кучета, рунтави като мечки, с железни оглавници на вратовете и оголени зъби.”...

Цитатите са от „Антонивановци”, на партизанина Георги Серкеджиев.

Власи в Гърция на раздумка. Край тях лежи младо куче.

    „Сега Куртово е съвсем друго яче. Власите са построили своите дървени къщурки със забъркани улички, през които те сподирят десетки кучета... Насядали по турски власите се разправят за дневните грижи... Вечер всички кучета запяват тревожни напеви. Лаят от всички ъгли... Край огъня сядат хазяите седем – осем мъже. Има и гости. Всеки разправя как урсата тоест мечката, му изяла коня. Такъв разговор слушахме до сутринта.”...

Из „На Куртова поляна”, от книгата „Горски писма”, - Христо Смирненски 1922г.

Ливади, косачи и кучета край Батак Родопи.

Гранично КПП на Турската граница край Свиленград.

    „В Каваклия ловците нямаха ловни кучета. Някои, обаче са вземали домашните си кучета. Ние имахме едно едро рунтаво куче. Беше черно с две бели петна - вежди  на очите и бяло на гърдите, с къса опашка, заради което му викахме Гуджо. На лов баща ми вземаше него.”...

...”Много ме беше страх от кучетата. Всяка сутрин когато тръгвах за училище, все мислех, как ще мина покрай дядови Темелкови Халачови /случва се, след преселването на семейството от с. Каваклия – Одринска Тракия в с. Нова Шипка, Шуменско б.н./, те имаха три кучета, пък и не само те – във всеки двор имаше най – малко по три кучета, но тия бяха най – опасни за мене, защото пътя ми минаваше край тях... – като изскочиха ония ми ти кучища, като ни заобиколиха от всички страни – хвърлят се, лаят, аз крещя, въртя се около. По едно време едното ме залови отзад ухапа ме”...

Из „Надежди и покруси” – спомени на Димитър Германов.

Куче от българския филм "Двама мъже без работа", сниман в началото на 70г. на ХХв., излязъл на екран 1973г.

СЛЕДВА:

Н. Тодоров

гр. Силистра