ЕГРЕКА: май 2015

„ Друга необходимост за овчаря са овчарските кучета, които са и домашни пазители. Смята се, че село и стадо са немислими без тях. „ Намерил село без кучета” / Старо село Силистренско/ , „Може ли стадо без куче”? с. Крушари Добричко/. Някои казват: „Ако може стадо без овчар, може и без кучета” /с. Българево Добричко/ или „Кучето е половин овчар” с. Крушари. Някои овчари имат по – няколко кучета, в зависимост от големината на стадото. Което се дължи на това, че Добруджа по онова време, особено зиме, са изобилствали вълци. За това и овчарите са се стремели да имат по – едри и силни кучета. Кучето е любим пазач на дома; във всяка къща има „домошарско” куче, а често пъти и няколко. За да могат да се справят по – ефикасно и без сериозни наранявания с вълците, овчарите слагат на вратовете им метални нашийници с остри шипове. За всяко куче около кошарата / егрека/ и т.н., има кучешки колиби / страчове/, за да не лежат псетата на земята, когато има дъждове, виелици и сняг.”...

Из „Бит и култура на българите в Добруджа”, от етнографът Христо Вакарелски.

Български офицер с наше куче в Добруджа 1916г.

„ ... Ежегодно тук докарват от Австрия, стада овни и кози по няколко хиляди глави. За позволението да ги пасат, тук се плащат по 4 пари или 2 копейки на глава и се дава по 1брой на всеки 50бр. ... И още множество вълкодавни кучета бродят без стопаните си по полетата ...” Хелмут Фон Молтке из „ Пътуване в Добруджа”- 1837г.

Из „Пътуване в Добруджа”, от фортификационния инжинер Фон

Граничари по границата в Силистренскоия район, пост "Караджата" № 29, през 1909 - 1910г.

А ето и думи от нейния, най – голям литературен бард, Йо. Йовков.

Понеделник, 9 септемврий. – На пост № 8 "Караджата" има едно куче, което войниците наричат "Паша". То е голямо, черно, очите му гневно гледат и горят като въглени. Напоследък то е станало толкоз зло, че войниците не смеят вече да го водят със себе си, тъй като то се хвърля върху всеки човек и може да разкъса някого. Държат го не вързано, а в клетка, гдето то все ръмжи и лае. Ще трябва ли да го застреляме, или да го изпратим на постовете край морето, гдето по няма хора.

На границата с Румъния от романа „ Чифликът край границата „ по Йо. Йовков.

Генерал Иван Колев в Добруджа през 1916г., със своя кон Пирин, две ловни кучета и едно овчарско легнало в сянката на зида.

„ ... В комендантството, поместено в една паянтова двукатна къща с широк двор отпред, ни посрещат две рунтави кучета, които настървено се хвърлят върху конете. Стопанинът се втурва да ни защити, заканително махайки с пръчка срещу псетата.

- У! Вълци ви яли главата.

Те разбрали заканата, се присламчват към ниския плет отстрани, запоказвали през разтрепераните си от злоба бърни, белите си остри зъби.” ...

В с. Башкьой – Добруджа, през 1917г. из пътеписа „ Равна Добруджа”, на българския общественик и писател от гр. Шумен - Стилиян Чилингиров

Войници в Добруджа през 1916г. Възможно е да са по границата на Южна Добруджа, която е изцяло българска и я дели от Северна, която е Кондоминиум / общо владение/,до 1918г., между съюзниците Германия, Австро - Унгария, България и Турция.

На чешмата на село Сараджа днес с. Росица - Добричко в Добруджа. В десния ъгъл, в дълбочина, се виждат две наши кучета.

„ ... Как ще се събере с хората поевропейченият овчар, който цели 5 – 6 години робувал / пасал овцете/ по Добруджа, не виждал женско лице в това време, забравил кога се казва „добър ден”, кога „добър вечер”, който имал по – вече вземане – даване с вълци, кучета и магарета.” ...

Из „Записки по българските въстания”, от Захари Стоянов.

„ ... Из Добруджа се срещат кучета, на които казват „Анадолски”. Смята се, че отечеството им е Анадола – чувал съм от овчари да разправят, че тия кучета били пренесени от там. Те се едри и силни кучета. Наглед са тежки и мързеливи, но при опасност стават леки и свирепи. Нападения на вълци се срещат често, също и борбите между кучета и вълци са чести.” ..

Из спомените на Георги Вълчев, като дете овчарувал в Добруджа, по – късно става учител и краевед. Колега и приятел на Йордан Йовков.

За снимката има две различни информации. Едната, че е от двор в с. Карапелит Тервелско? Другата е, че е от с. Сребърна Силистренско? Ако съдим по типа на къщата може би е втория вариант.

„ ... В Могиларово пристигнаха към девет часа. По това време Могиларовци спяха дълбок сън. Патладжана безпогрешно намери къщата на майка ми, слезе от кобилата и отвори вратника. Две рунтави кучета, едри като магарета изскочиха откъм кошарата и с нескрита омраза се нахвърлиха върху тях. Едното захапа ямурлука на баща ми и отнесе долницата му. Патладжана измъкна от оградата един кол и го размаха. Разлаеха се и съседските кучета. Дядо Георги наметна някаква дреха и излезе да разгони кучетата.” ...

„ ... Карабеловеца трябваше да я чака зад къщата до една копа сено. Към полунощ той дойде и застана до копата. Танчо пък застана под сайванта до самата къща. Едно куче изръмжа и се спусна отгоре му, но Танчо му даде цял самун хляб и то, като всеки „верен служител”, веднага се подкупи.” ...

„ ... Слезе на двора и върза двете кучета на синджири, но като умен човек и кмет реши да избере по – малката беда – затвори ги в обора, да не лаят разбойника и да не възвестяват на цяло село неговото пристигане.” ...

„ ... На третият ден от престоя им в кошарата, кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайката седяха пред колибата.” ...

„ ... Следобед дойде ред на Мурджо и Караман. И те, като петлите бяха личности с ярко изразени характери и таланти. Единия беше къщовник и ревностен пазител на имота, лаеше при всеки подозрителен шум с такъв великолепен бас, сякаш беше завършил консерватория, другия бе непоправим Дон Жуан, та през деня вместо да стои на поста си, ближеше раните си от нощните си похождения. Трудно беше да се разделят такива кучета.” ...

Случки и кучешки персонажи от произведение на писателя добруджанец Ивайло Петров.

Граничари от крайбрежните на север от Варна Черноморски застави по Добруджа.

„ ... При всеки чифлик и в по – заможните стопанства имаше по онова време в Добруджа, овчи стада, които безотлъчно се придружаваха от овчарски кучета. Всеки овчар се стремеше да развъди добри и силни кучета, за да пазят стадото от гад.”...

Из „Спомени” на Ловчо Стоянов. Овчарувал като дете, по късно учител и краевед. Колега и пръв приятел на Й.Йовков.

„ ... Спас се нагърбва с ролята на покровител; заедно с голямото си като мечка куче Цербер, бдят за спокойствието на влюбените. Докато двамата охраняват входа на училището, никой не смее да прекрачи прага му. Не случайно Йовков казва, че два Цербера пазят вратите на рая – Спас и кучето.” ...

Спомени от Иван Сарандев за учителството но Йордан Йовков в Добруджа.

Млад овчар с кози, овце и куче, от с. Дебрене Добричко 50г. на миналия век

„ ... Черкезите се върнали / към стадото б.н./, извадили ятаганите и натиснали да колят дядо Ивана – юначество било според тяхната вяра да заколиш гяурин, по – лесно се влизало в рая. Дядо Иван извикал; „Олеле... тогава отведнъж се спуснали всички кучета вълкодави, към 20 на брой почнали да ги давят и ръфат. Баща ми и дядо Иван ги доубили с криваците.” ...

„За Добруджа, живот и родова памет”. Случката е в с. Казимир Силистренско.

„ ... Отдалеко се чуваха звънци, пролайваха кучета. Качих единия от нашите коне и забих из нивите направо към Казимир. Отнякъде се чуваше овчарски кавал. Щом наближих стадата, кучетата лавнаха, аз свих коня и като вихрушка се понесох напред. Кучетата още по – вече се разяриха, погнаха ме, като че ли гонеха вълк. Овчарят се развика. Свирнята спря, разлаеха се и други кучета, но аз бях вече отлетял.” ...

Случката e между землищата на селата Смилец и Казимир Силистренско.

„ ... Изведнъж върху ни се спуснаха пет – шест бели чобански кучета. Докторът ме попита чии са. Аз отговорих, че са на пристъва Тодор Стоянов Съботинов.” ...

Случката е в околностите на с. Беш тепе / днес Пет могили Шуменско/.

Доктора е прозвището на левия функционер и войвода на ВДРО, а в последствие на лявата ДРО – Димитър Дончев – Доктора.

Тодор Стоянов Съботинов е деец и четник на националистическото крило на ВДРО.

„ ... На около 500 метра се намираше 9 български граничен пост. Граничарските кучета отдалеч ни залаха, ние изсвирихме и към нас дойдоха двама войници.” ...

„ Второ минаване през границата”.

Из книгата „ Славните но страшни пътища”, от Боян Михнев от с. Казимир Силистренско. Същият е деец на БКП и четник на лавата ДРО, от 1926 до 1940г. През 1943 – 44г. става и партизански командир на „Интернационалния български батальон” в Сърбия.

Овчар от същото село с четири кучета десетилетие по - рано.

„ ... В българския пограничен пост при с. Енидже Хайдар / сега Краище Добричко/, в Добруджа, е служило кучето Балкан, за което по – късно чувах да се разправя, че след като българските граничари, бягайки от румънците през 1913 година заедно с кучетата напуснали поста, то не след дълго се било върнало в селото и обикаляло там където била старата граница.” ...

Спомени на Ловчо Стоянов.

„ ... Когато през 1911г. постъпих като пограничен офицер в заставата при с. Чифуткьой / днес Йовково Добричко/, заварих там граничарското куче Балкан. То беше едро, с широки гърди и изпъкваше с едрината си над другите погранични кучета. Нарекли го Балкан, защото е нещо голямо като Балкана. Балкан беше вярно куче, затуй него вземах придружник в нощните си обиколки по постовете между Чифуткьой и Дуранкулак. Преди моето отиване на границата Балкан беше ухапал кръчмаря Къньо в Чифуткьой и последният искал да бъде застреляно кучето.

В това куче имаше някакъв разум, който ми е правил впечатление. Веднъж превозвахме провизии, а Балкан тичаше пред каруцата и даваше знак на срещнатите лица и коли /каруци /, да отстъпват от пътя ни, понеже сме представители на държавата. Един татарин с кола не се отби от пътя, но Балкан се хвърли внезапно върху му, сграбчи го за рамото и го повали по очи на земята. Балкан нямаше обичай да ухапва и разкъсва повалените от него жертви.

Друг път ме придружаваше по време на нощна обиколка по границата. Беше лунна нощ, но луната ту се скриваше зад облаците, ту се показваше и осветяваше равнината. Отведнъж попаднах на засада от три румънски погранични кучета, коти ме обкръжиха и се готвеха да ме нападнат. Заех позиция с пушката на която бе затъкнат ножа. Балкан се мушна между краката ми. Помислих, че кучето се е уплашило от трите неприятелски кучета, та се крие между краката ми и там дири защита. Румънските кучета ме наближиха и едното куче ме дръпна за шинела. В миг Балкан се хвърли върху му, сдави го, обърна го няколко пъти и неприятелят избяга. Балкан се прибра пак в краката ми. Когато второто румънско куче се приближи, Балкан пак се хвърли, сдави го и го прогони. Така направи и с третото куче, докато прогони и трите врага. Тогава чак разбрах, че кучето е заемало удобна позиция край мене, за да ме брани. Беше постъпил предвидливо и стратегически.

Само в едно Балкан ми пречеше: когато правех внезапни проверки по постовете, щом ги наближавахме на стотина – двеста крачки, Балкан се затичваше към поста при другите кучета и часовите разбираха, че съм наблизо, заставаха чинно и аз не можех да ги заваря в нередно състояние. О благодарност за предупреждението което правеше на войниците, последните му даваха хляб и друга храна.

През 1913г. румънците нападнаха и плениха нас, граничарите и кучетата. Нищо не зная за по нататъшната съдба на Балакан.” ...

Спомени на пограничния подофицер Георги Лисичков.

Семейство с кон и две овчарски кучета от с. Новаково между Варна и Добрич 40г. на миналия век.

Тези две кучета с едно и също име, от два различни поста по границата с Румъния, стават прототипи на главния герой - кучето Балкан, от едноименния разказ на Йо. Йовков. Разказа „Балкан”, публикуван 1915г., е един високо художествен, патриотичен разказ, със солиден емоционален заряд. В него се описва по един разтърсващ и дълбоко разтрогващ душата начин, верността на едно овчарско куче към граничната служба и как същото се превръща в олицетворение и надежда, която носи на добруджанци за възвръщане на земите им към към майка България.

„ ... Граничарите водеха със себе си две кучета. На селяните правеше впечатление едно от кучетата със своята физика и нрав. Наричаха го комита. Беше едро, охранено, дисциплинирано и недостъпно. Не общуваше с никого освен с граничарите, които придружаваше навсякъде. Селските кучета не смееха да го нападат, сякаш чувстваха превъзходството му.”... „ Българският пограничен пост се изнесъл няколко часа преди да дойдат румънците, заедно с материалната част и двете кучета. Минало известно време и селяните забелязали, че по граничната линия се движи Комитата, спира се и вие. Селяните започнали да говорят по между си, че граничарите са наблизо, че ще се върнат. По – късно кучето изчезнало.” ...

Из спомени на Станю Дочев, за друг пост от който са прототипите на останалите две кучета от разказа „Балкан” – Комита и Мишка.