За националноосвободителното
дело на добруджанските българи срещу румънските окупатори на областта в периода
1919 – 1940 г., се знаеха ограничени по обем факти и то от твърде малка част от
обществото. Да не говорим за това, че през отминалия тоталитарен период по
идеологически причини истината за него бе изкривявана и подменяна, а неудобните
факти бяха потулени в забвение. Чак тогава в преиначеният си вид, историята се
поднасяше на хората! Всичко предателско и безродно бе възхвалявано и
толерирано, а всичко национално отговорно създадено от по – голяма част от
нейните дейци, бе демонизирано, посочено и заклеймено като анти народно и бе
заметено под килима на историята, а в много случаи дори унищожено.
Възстановка на четническа униформа и въоръжение.
Днес на фона на все по - вече
излизащите факти за това движение, е необходимо да му направим една кратка историческа сублиматна ретроспекция. То се дели на следните етапи:
1.
Етап, е така
наречения „стихиен” / отпор породен от недоволството от чуждата окупация / и
варира от 1919 до 1923г. Това е периода на спонтанно организиране и навлизане
на чети в Добруджа съставени от добруджански бежанци, живеещи в свободното
отечество, в селата които са в близост до новата граница. Съставянето и
организирането им е по чист хайдушки принцип. В годините 1919 и 1920 четите
влизат в битки срещу съглашенските подразделения в областта. След това срещу
новите й господари - румънците и покровителстваните от тях банди съставени от
румънци, власи – арумъни, цигани и турци, както и от не малко български
разбойници, които са били като инструмент в налагането на денационализаторска им
политика провеждана в Добруджа. Тогава именно се и правят опити този стихиен
отпор срещу нашествениците, да бъде канализиран и подчинен изцяло на
националната кауза, а комунистическата партия, от своя страна опитва да внедри
свои кадри в редиците на движението. През 1922г. е направен първия сериозен
опит за това, като някои дейци от ВДС и дружество „Добруджа”, привличайки някои
изявени войводи на чети създават организацията „Черна ръка”.
С бомба - бухалка в ръка и със знамето на ВДРО през рамо.
2.
Етап, е свързан
изцяло със създаването на ВДРО през 9 – 19 юни 1923г., чиято дейност се
ръководи от ЦК в който влизат както националисти, така и някои комунисти, до
фактическото прекратяване на дейността й след възвръщането на Южна Добруджа към
България, през 1940г. Този етап се дели на няколко основни дяла, а нейният ЦК
претърпява някои промени през годините.
-
От 1923 до
1925/1926г. Това е етап на организирано устройство на Добруджанската нелегална
организация и разгръщане на нейната практическа революционна дейност на фона на
непрекъснато ескалиращо противостояние между десницата и левицата в нейния ЦК и
в структурите й по места.
-
Следва етап обхващащ
времето от втората половина на 20 – те години до началото на 30 - те години. Той е
обвързан със създаването на дублиращата комунистическа организация ДРО през
1925г., която използва част от четническият апарат на ВДРО в лицето на сбор от
лявоориентирани дейци, чрез които да извършва пропагандна четническа дейност в
интерес на антибългарските интернационални идеи по
постановки спуснати от Коминтерна и от Съветското разузнаване. Това е и периода,
в който поради сложната международна политическа обстановка и усложненията за
България предизвикани от Староселския инцидент от 1926г. ВДРО преориентира
своята тактическа линия на намаляване активността на своите пропагандни
четнически действия и засилване на
позициите й в легалното Добруджанско движение.
-
През първата
половина на 30 години следва етап, в който отново настъпва известна промяна в
тактиката на ВДРО. Кооптира се нов ЦК, чрез който се подновява отново активната
пропаганда на четите в Добруджа, като едновременно с това продължава налагането
й в легалното емигрантско движение на добруджанци и се активизира борбата й
срещу левицата. Случват се и някои братоубийства в двете посоки.
-
След
Деветнадесетомайския преврат от 1934г. Четническите действия на революционните
организации у нас са сериозно и решително препятствани. За няколко години
структурите на ВДРО преминават в латентно състояние. През 1936г. организацията
понася поредния удар, когато правителството закрива дори и легалното дружество
„Добруджа”, което се трансформира в чисто просветно такова. Но и през този
период организацията предизвиква интереса на разузнавателните служби на някои
от великите сили / Съветския съюз и Германия /.
-
От есента на
1938г. до окончателното възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940г.,
се очертава етап на тясно обвързване на ВДРО с българското военно разузнаване.
Това обстоятелство изиграва много положителна роля за повдигане на националния
дух на българите в областта и за успешното осъществяване на мирната
териториална ревизия от страна на българската държава.
По скалите на Добруджанските диви гористи суходолия, по които са се движели и укривали четите на организацията. За разлика от сега, някога / по него време /, в Добруджа е имало от 2 до 3 пъти по - големи и обширни гори, отколкото сегашното им състояние. Някои и по - големи гори са били Каракуз над 100 х. дкр., гората Ирихисар, Батовата, Боблата, Шафкана, Братила, гористите суходолия - Малък и Голям Табан, Малък и Голям Канагьол, Сухата река и други техни разклонения. По - малки, но също сериозни по обем гори като: Кокърджата, Дюзормана, Казъл - боруна, Токмокьойската, Илирията, Сунгура и мн. др.
Такъв нов изворен материал за
движението, са спомените на един от дейците на ВДРО, Съби Тонелов / Тонев,
Тонеолу /, от Алфатар наричан Добруджанеца, който през 1926г. влиза в редовете
на лявата ДРО и се изявява като неин четник. Същия е отразен в предходни
материали по темата, представен е и със снимка. Спомените му не са издавани, а са
написани на тетрадка през 1989 - 90г. на миналия век. Лично са подарени на
краеведа от гр. Алфатар учителя Михаил Гавазов. Те разкриват някои неизвестни факти
за движението до сега. Ще се постараем да преразкажем накратко само някои по –
значими от тях, които могат да осветлят истината. Естествено някои по –
възмутими негови и въобще на левите дейци деяния логично не са споменати изобщо в
тях!
Автора разказва, че през
1923г. влиза във връзка с чета която бивакувала в голямата гора Каракуз в
близост до Алфатар Силистренско. Тръгва с нея. Заселва се в гр. Исперих и се
влива в редовете на ВДРО. Влиза във връзка с войводата Петър Енчев много
известен по това време комита също алфатарец.
През 1924г. заедно с Енчев с
каруца е трябвало да отидат до Балбунар / днес гр. Кубрат /, за да вземат
войводата и член на ЦК на ВДРО Дочо Михайлов и да го превозят до различни села
близост до границата където са ядрата на добруджанските бежанци. Там в щаба на
20 пограничен участък намират Дочо, Върбан Петров, Никола Кемилев, Слави
Алексиев и други членове на ЦК, които ходят по селата и разгласяват целта и
задачите на организацията сред людете. Забраняват на хората живущи в пограничните
райони всякакви безразборни и своеволни преминавания на границата по какъвто и
да е повод, и работят тясно с пограничните власти. Описва облеклото /
униформата /, на Дочо, който носел хубави дрехи – куртка, панталон с бричове,
каскет, военна пелерина и дълги кожени обувки – гамаши. Минават през Завет,
Брестовене и други села и стигат до Дживел / днес Никола Козлево Шуменско/.
Навсякъде по селата се правят пунктови събрания и се изнасят речи. Казва, че
ВДРО е създадено с помощта на тогавашното правителство / Цанковото /, което я подпомагало с финанси и с оръжие. Сочи Дочо и Върбан Петров като комунисти внедрени в
организацията, като казва, че Петров живее в София и поддържа преки връзки с
БКП, чрез Коста Янков. Посочва, че партията възлага на двамата комунисти да
създадат комунистически групи в организацията, които да са й в услуга при нужда.
Описва своята комунистическа
дейност във ВДРО и извън нейните структури. Арестуван е за това и се измъква от
попадане в затвора, като успява да манипулира единия от председателине на ВДРО Иван
Хаджииванов, че е изключително предан на организацията, афиширайки връзките си
с Петър Енчев и че няма нищо общо с комунистите. Говори за недоверието между
членовете на двете крила на движението по време на съвместната им дейност.
Споменава, че през 1924г. на
няколко пъти Дочо минавал с чети в Добруджа, но с него преминавал и Стефан
Боздуганов, който докладвал на ЦК, какво са правили и вършели там. Докладвал, е
как Дочо се е срещал с хора от Румънската комунистическа партия РКП и как
извършвал комунистическа пропаганда. Споменава, че Дочо започва да се движи с
охрана от четници под опасност от ликвидиране и най – вече за да се пази от
Боздуганов.
През 1925г. когато
комунистическите членове вътре и извън ВДРО, са подгонени по ЗЗД, полицейския
началник от гр. Разград Киро Димитров изпраща Петър Енчев да доведе Дочо от Дживел,
за да бъде арестуван и подведен под отговорност за комунистическа дейност.
Енчев взема с него и Тонев плюс един полицай. В Дживел намират Боздуганов и
други четници, които се подготвят да преследват бандата на Курдоолу, тъй като
властта не можела да се справи с този проблем и възложила това на Добруджанската пара военна организация. Преди това стигайки до съседното село Тодор Икономово предупреждават
Дочо, чрез ятак - куриер за предстоящия негов арест, и били спокойни, че стигайки
в Дживел Михайлов няма да се появи, но той изненадващо ги чакал на края на
селото. Споделя, че полицаите и местните власти разпознавали членовете водачи
на ВДРО и често им козирували когато са се срещали с тях, това сторил и
придружаващия ги полицай, като видял войводата. В Исперих Дочо е поет от конвоиращи
го полицаи към Разград, но дава бележка на Тонелов, която той трябвало да
предаде на Кемилев, който в това време уж бил във Варна. / По други данни Дочо
е отишъл при Боздуганов, който го обезоръжил и предал на полицията/, къде точно
е истината? Казва за Кемилев, че същият е знаел за връзката на Дочо и Петров с
ЦК на БКП и че нямало да допусне тяхното арестуване. На 16 април с.г. обаче става
атентата в църквата Св. Неделя в София от членове на БКП, в която е ранен и
Кемилев. Така се разбира, че Кемилев няма да им помогне и трябва да чакат
процеса.
Споменава, че Димитър Дончев
– Доктора успява да избяга от арестувалите го / той е освободен от негови
четници в престрелка със стражарите и турците от селския караул който го
придружавали /. Същия през 1925г. докато Дочо е в затвора скитал постоянно с
чета между Добруджа и България. Казва, че от ВДРО му обещават реабилитация пред
властите и още го имат за свой войвода, той се възползвал от това, но не отстъпил
от идеите си.
Интересно е самоволното
предаване на Дочо? Най – вероятно е разчитал, че ареста му ще е формален и че
Кемилев като обвързан с БКП и съответно като парламентьор в Народното събрание,
ще го освободи, но уви това не става? /Именно при този арест той издава цялата
схема на създаването на комфракциите в организацията и региона/. Така след
процес гледан от военен съд Дочо, Петров и мн. др. добруджанци - левичари
попадат за една година в затвора в Русе.
Описва, че след излизането на
Дочо от затвора / автора явно не е коректен в годината, тъй като говори за 1925
или 1926г. а може би дори и е неточен в случката, най – вероятно смесва няколко
случки и ситуации /, той и други алфатарци заедно с Дочо пристигат в Исперих да се подготвят заедно с
други леви четници за навлизане в Добруджа. Стягат се, в униформи с цървули,
навои и въоръжение. Там заварват, обаче С. Боздуганов, С. Алексиев и други
четници да се подготвят също за навлизане в Добруджа. Сред тях е и алфатареца
Кольо Георгиев – Петака с който Тонев е съквартирант в Исперих. Казва му че
Дочо вече е на свобода и също подготвя чета за Добруджа и Петака тръгва с тях.
Четниците левичари стигат до Дживел и от там навлизат в областта. Така започва вече
четническата му дейност, като четник на ДРО. Описва подробно едно от
навлизанията на чета от повече от 20 човека в Добруджа. В това описание има някои интересни акценти
за странната дейност която лявата ДРО опитва да провежда сред българите в
Добруджа..
Навлизайки в Добруджа четата
се движи през големи и по – малки гори, ливади и обработваеми места и стига до
голяма гора край с. Сукуйджук / днес Върбино Силистренско/, там се разделя на
две чети, като с Д. Дончев – Доктора тръгват по посока Тервелско всички четници
които са от този район и от Добричко, а с Дочо всички които са от Силистренско.
Споделя, че Добруджа е наводнена с наскоро заселени колонисти арумъни / тогава наричани
македонци/, които са въоръжавани и поддържани от румънската власт, за борба
против българските комити. Четата на Дочо
тръгва посока към Алфатар, а там край кошарите на ятака Димитър Господжаков
намират един арумънин, който бил нает за чобанин от него, тъй като овчарите му
българи били емигрирали в Българско. Пощадяват го и той не гъква пред властите.
Пребивават доста време в Алфатар при различни ятаци, и често правят пропагандни
събрания с хората от организацията, които трябва вече да подкрепят новата лява
ДРО и да изоставят националната ВДРО. Бивакуват и в Каракузката гора. На
няколко пъти пращат куриери с писма до Силистра и получават такива обратно. Ходят
до околните села Бабук, Срацимир, Кочина и др. където правят събрания с членовете на
организацията да ги убеждават да изоставят ВДРО и да се включват в техните
редици. Опитват да внушават, че България не е в състояние да реши проблема с
Добруджа и това може да направи само СССР. Описва подробно как ятаците / споменава имената им/, са ги хранили, превозвали с каруци, перели дрехите им и
др. Сред тях е и най – колоритната ятачка баба Драгана Колева / мъжката Драгана
родена в с. Гюргенджик днес Попкралево, но женена в Алфатар /. Казва, че
ятаците им многократно са им пекли агнета,
но за да не натоварват с това само едни и същи семейства, решават да ощетят и
други овчари с много овце. Уточнява, че властите са наредили вечер всички стада
да се прибират в селата, за да няма комитите какво да ядат. С Кольо Петака
тръгват за агне, но откровено подчертава, че овчарите с много овце държат и
много кучета и там е невъзможно да влязат. Та затова открадват едно шиле от
една бедна вдовица, което им пече Баба Драгана. Любопитно е че при едно
пунктово събрание в едни кошари край с. Срацимир, където е трябвало да има хора
от околните села Бабук, Караорман / днес Смилец / и др. и на които е трябвало
да се пропагандира в полза за ДРО, се явяват само 3 – 4 човека.
От т.н. „подвизи”, най –
добре описва престоя им в Попкралевската мелница притежание по това време на
Колю Бабаджанов. / С тази вметка трябва да уточним, че същата мелница по – рано
в началото на века, е била придобита като зестра при брак от първия български
авиатор летял със своето „Летало” преди братя Райд, из околните баири. Това е
офицера от Търново Хараламби Джамджиев внук на създателя на „Велчовата завера”
Велчо Джамджията. Той бил интерниран от Фердинанд в този далечен край, като
пограничан офицер /.
Срещу мелницата имало и хан.
В него Дочо говори с хората от околните села, Алифак / днес Главан /, Гюргенджик /днес Попкралево /, Пандаклий / днес Васил Левски / и др., за оказване на подкрепа на ДРО а
не на ВДРО и пропагандира за тотална ориентация към СССР. След което ги чака
богата гощавка в мелницата, с печено прасенце и други вкусотии. Престояват
няколко дни на втория етаж на мелницата, пращат писма по куриери към различни
села и Силистра, които пък им носят цигари и други продукти и потреби от града. Един ден идват
много власи - арумъни от селата Караорман, Алифак и други, да чакат ред на
мелницата. Настаняват се на изкарани
маси на теферич в хана фронтално срещу нея и започват да ядат и пият, а по
някое време и да стрелят, че всички били въоръжени. Това уплашило четниците
криещи се на втория етаж на мелницата, които по думите на автора „се видели в
чудо”. Интересно е как въоръжени четници с пушки, пистолети и бомби, са се уплашили,
от нищо неподозиращите за съществуването им пияни власи, и вместо да ги
подпукат изненадващо те на свой ред и бързо да ги ликвидират, но май в това се
и изразява великата дейност на героите от ДРО? Бабаджанов ги успокоил, че
това е редовно явление тук. През
следващите дни поканват търговеца деец на ВДРО и народен представител от
българското малцинство в Румънския парламент Кирил Манолов от Силистра при тях. В личен
разговор Дочо се опитва да го
въвлече към лявата организация, но това
май не хваща дикиш. След това четниците отново стигат до Алфатар, а от там по
получено писмо от Доктора двете чети се срещат в гората между селата Улуклий /
днес Кутловица Силистренско/ и Екинджик /днес Посев /.
Получават информация, че четите на ВДРО сноват покрай границата за да ги
ликвидират при връщане на Българска територия. Дочо казал, че тук е по –
безопасно и остават още известно време в Добруджа. След това описва връщането
им в България и неговата гледна точка по убийството на Дочо и тримата четници,
което не е по – различно от общоприетото. Споменава, обаче че именно К. Манолов
е един от хората членове на ВДРО, които са ходили при министър председателя Андрей Ляпчев, да поискат да бъдат взети мерки срещу Дочо, че бил скитал из
Добруджа и се опитвал да комунизира населението. За което Манолов бил направен
околийски началник на гр. Лом. А след това станал и посланик в нашето
посолство в Анкара. Самият ятак Кольо Бабаджанов собственика на мелницата, след
като се освобождава Добруджа забягва с румънците в Румъния. Явно толкова е
националното чувство на някои хора? До тук свършват и неговите спомени!
По друга информация, през
следващите години същия, заедно с други леви дейци на ДРО участва в
разгръщането на комунистическата дейност в Делиормана. Участва и в четнически
акции в Добруджа сформирани от ДРО, с хора като Боян Михнев и други. След
освобождението се завръща в Алфатар.
Снимка от личния архив на четника Йордан Гергицов от с. Сребърна Силистренско, на която са се фотографирали бивши четници от четите на Дочо Михайлов и Димитър Дончев, както и други дейци на лявата ДРО. Повечето от тях са били преди това и в редовете на ВДРО. Бившите четници са в светлите униформи с навоите и цървулите най - отзад и седналите отпред. Снимката е от профила на с. Сребърна във facebook.
Николай Тодоров
гр. Силистра
