ЕГРЕКА: август 2023

Калево в Южна Добруджа / на румънски Кадрилатер/ и две наши кучета легнали на сянка.

Наш граничар край постова землянка с котка и кутре на Добруджанската граница.

„Сюлейман беше едно от най – добрите наши кучета – вълкодав. То беше истинско овчарско куче. Много добро, с набито тяло, с широки гърди и много яки здрави крака. Беше почти бял с черни шарки по врата и гърба. Тате ги донесе от някъде, него и братчето му - Чакала. Още като малък Чакала се изгуби. Тръгнал по една чужда каруца и не се върна. Какво не направиха нашите да го открият, но напразно. Кучето беше още твърде малко да се ориентира. В двора имахме още пет – шест кучета, всяко си имаше добрите и лошите страни, но надеждите на тате бяха в Сюлеймана. Той казваше: „ види се че това куче е от сой и още от малко си личи”.

Из разказа „Сюлейман”,в „Легенди за Росенково.

...”Добре ама отгде се нагади една вълкиня, разсипа ми стадото. То какво стадо 23 овцичи, ама като е малко и едно да ти открадне вълкинята личи. Загубил си го свидно ти е. Абе имам си и куче, хубаво овчарско, Абраш му викам, ама какво ще направи едно куче на толкова грамадна вълкиня. Джавка горкото, спуска се, а тя като щрака ченето си и то бяга назад. Видях я как събори вратнята на кошарата и взе най – хубавата ми звиска ... барем не я оставих да изтръшка другите овце. ... Ама всяка вечер съм нащрек. Фенера стои запален до прозореца, кучетата лежат пред кошарата. Бях взел още едно младо кутре за другар на абраша, ей тъй кураж да си има и той. ... Таман ще си лягаме и Абраша се разлая, малкото кутре и то. Стоят като на пост пред саичката. Взех аз дряновата тояга и фенера и при кучетата. ... Видях я от къде прескача. Влезе в заградения агъл. Нали бях до тях и на кучета им дойде кураж, лаят и не отстъпват.” ...

Из разказа „Белязаната вълчица”. От книгата „Легенди за Росеново”.Кольо Петков Герджиков пише за своето село Росенково Добричко.

Морски граничари с кучета от Варна 1943г.

„Една нощ кучетата ни така бясно лаеха, че надзирателите на сечището се събудиха. Станаха и излязоха навън да видят какво се е случило. Една вълчица се бе приближила до хранилките на кучетата, те я нападат от двете страни, за да я пропъдят, но тя не се бои и им показва острите си зъби. Като видя хората вълчицата се дръпна назад. Движеше се на три крака, десният и беше отгризан. Сигурно някъде се е давила и е пострадала. Беше измършевяла от глад.

- Има малки, но неможе да ловува и за това е така зла. Приближила се е към нас да търси храна. Ще взема пушката си ще я доубия, рече надзирателя Данчо.

- Как ще я доубиваш, като има малки, възпротиви се надзирателя бай Сергей.

- Вълчица. Длъжни сме да я убием.

- Остави я да си върви, нямаме нужда от миризливата й кожа. Нека да лови мишки и плъхове, отсече бай Сергей, който беше старши надзирател.

На следващата нощ, тя пак се появи. Беше станала още по – зла и се нахвърли върху кучето Смелчак – силно куче, което и препречи пътя към хранилката. Намеси се и Балкан, един опасен великан. Ще я разкъсат. Едвам се отърва. ... Бай Сергей беше милостив към животните, влезе в колибата и изнесе няколко кокъла които бяха останали от джолана с който вечеряхме. Изсипа ги на земята, а вълчицата изчака надзирателя да се отдръпне и се нахвърли върху кокалите.”...

Из разказа „Вълчица” от книгата „Детски години” с биографични разкази на Кирил Гривек / Кирил Илиев Добрев/ роден в гр. Варна 1896г.

Човек с млади кучета годинаци и може би майка им в левият ъгъл на снимката, от Варненско.

...” Около неговата кола се въртяха само два вола и една кравичка, вързана за стърчишката. Стоенчовия верен другар Черньо и той ги следваше.” ... „Изтърси Стоенчо трохите от торбата на Черня - продума старецът, след като си мълчешком закуси – дай му кое трохички, кое корички и той да си похрупне сиромах! Тели и той според нас, я гледай го как е изпосталял! Когато лочеше на село гъстата суроватка, вратът му беше дебел като на вълк, а сега помязал на хрът. Верен пак върви подире ни.”...

Из „ Дели - Орман” от произведението „Изгубена Станка” от Илия Рашков Блъсков от 1865г. Блъсков е роден Старозагорското село Дълбоки през 1839г. Творчеството и битието му, обаче, го свързва със Североизтока. Учителства в с. Айдемир Силистренско, а после се установява в гр. Шумен, където и приключва своя земен път през 1913г.

Семейство и наше куче от гр. Завет Разградско.

...” Голямото старо куче лежеше пред краката му. То издигаше посивялата си глава, поглеждаше ту децата, ту него и помахваше рунтавата си опашка. Когато Илия влезе в двора, то се надигна и дрезгаво излая.” ...

Из разказа „Гост” от Емилиан Станев. Той е роден в гр. Велико Търново 1907г.

...” В една кошара край пътя овцете още спяха. Две едри рунтави кучета мълчаливо се спуснаха към кабриолета. Янаки се опита да ги шибне с камшика, а гончетата ги посрещнаха с яростен лай. Изплашена от овчарските кучета, които ту налитаха отпреде, ту се зъбеха отстрани, Христина се притисна към Костадин, но той я отстрани, със сърдит властен жест, измъкна пушката от ръцете и свирепо викна на закачуления с яморлук, още сънен овчар, който идваше насам и мамеше кучетата. Овчарските кучета се върнаха, но гончетата още продължаваха да лаят и Костадин ги удари.”...

Из романа „Иван Кондарев”на Елилиян Станев.

Момиче и кучето Мечо от Свищовско.

Момиче и овчарско куче от с. Румянцево Ловешко.

...” Аз бях дете тогава. Понякога дядо ми ме оставяше сам в кошарата, когато отиваше в селото. Винаги при заминаване ме окуражаваше, да не се плаша от вълците:

- Мечо ще ги пропъди. Умно куче е той. Но ако се опитат да прогризат оградата на кошарата и кучетата немогат да им надвият – излез! Излез навън, не се страхувай! Вземи една главня направо от огнището, и право върху тях! Вълците бягат от огъня...”

...” Но винаги щом засновяха вълци пред кошарата и завиеха, аз настръхвах”... „Грабвах смело от огнището най – пламтящата главня и отварях вратата на колибата.

- Мечо! Лисо! - виках кучетата.

И се понасях заедно с тях срещу вълците. И винаги ги прогонвахме.

Но една нощ вълците изядоха смелия Мечо. Колко плаках за него... „ Дядо също се ядоса за Мечо. Много руга, когато се върна на другия ден от село.”...

Из романа „Труд” от Пелин Велков. Роден е в с. Рогозен Оряховско 1907г.

Младо куче от с. Осен Врачанско.

...” От сухото местенце под прозореца, в бледния отблясък на светлината, се надигна голямо рунтаво куче. Но не залая, почуства животното, че не съм враг, или и то си търсеше другар в тъмната нощ.”...

Из „Бялата пътека” от Орлин Василев. Случилото се е в град Лом. Василев е роден във с. Враняк, Белослатински район на Врачанско.

...” Ралев даваше нареждания на Антон под фенера пред канцеларията.

- Ще вземеш още петима. Ще отвържеш кучетата, но Шаро, ще го водиш със себе си.” ...

Из романа „ Тор” от 1932г. От творчеството на Орлин Василев.

Куче от Западна Стара планина.

КУЧЕТА ПРИ БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И НЕЗВЕСТНИ МЕСТА У НАС

Наш скиор и куче, неизвостно в коя планина?

...” Друг път като закъснееше Коста, Деяна подсвиркваше весело на двете едри рунтави кучета, отупваше краката си на пруста и тогава в къщи знаеха, че си иде.”...

Из „Селкор” 1933г от Георги Караславов. Роден е в с. Дебър Първомайско.

...” Широкият двор беше ограден с висок кирпичен зид и нощем из него шетаха две едри и зли кучета”. Юрталана, се сърдеше и викаше, ако забравят да нахранят тези верни пазачи.” ... „ Двете кучета, ето и те я познават, въртят се на железните си вериги, махат с опашките си и скимтят от радост. Все тя ги хранеше, и с какъв шум, с каква признателност, я посрещаха те, когато им поднасяше топлото царевично тесто, или сухите останали комати.”...

Из „Снаха” от Георги Караславов.

Наши войници с малко кутре, неизвестно?

Овчар със стадо и три бели кучета от с. Радожда Македония.

...” Къшлата ни беше на Дандалица, на друма. Имахме един млад чобан, Йовчо го думаха, какъв каяк момък беше ...

- Ще изляза каза той. Свадбата току що минаваше, и той излезе, из колибата, навика на кучетата, ама какви кучета бяха – мечки, гръмна с пищова и ... не се чу , не се видя. Ни той, ни кучетата.” ...

Из „ На Странджа баир гората” от Петко Росен. Той е роден в с. Ковчаз Лозенградско / днес в Република Турция/, през 1880г.

...” Привидя се широка поляна и още отдалеч сме приветствани от гърлестия лай на каракачанските стражници. Колибите са в дясно от пътя.” ...

Из „Между народа”, в часта „ При каракачаните на Върбишка планина”. Петко Росен.

Тук виждаме, че автора не използна името „каракачански кучета”, нито като наименование на кучетата при етноса, нито като белег за порода! Той ги зове стражници, тоест овчарски кучета които пазят стадата на номадите.

Наши граничари с две кучета на Гръцката граница.

Около гр. Битоля 1940г.

Градско семейство на излед и куче, неизвестно у нас?

Хора и куче, неизвестно?

...” Там ме посрещна Шарко, нашето голямо овчарско куче, изправи се, лизна ми лицето. Аз зграбчих кучето, прегърнах го и почнах да му шепна, като безумен:

- Шарко... Шарко...знаеш ли, че аз вече имам свидетелство – добро хубаво свидетелство, сам си го донесох от града.”...

Из „Първият успех” от Георги Райчев. Роден е през 1882г в Топракхисар Източна Румелия / днес в Република Турция/.

Хора с коне и кучета неизвестно в коя наша планина?

Овчар свири на кавал и куче в планината Кожух в Македония 1940г.

Български войник и наше куче?

Наше куче и две магарета, неизвестно?

...” Той по скимтенето му го разбираше, какво иска да му каже и най му беше драго, когато чистеше от давника му цели чепки вълча козина. Затова вълците не само не смееха да прескачат плета на кошарата, но и да вият наоколо. Той се събуваше и лягаше в колибата, защото знаеше, че кучето му на спеше заради него. Хората му викаха Дингильовото куче. Какви ли не приказки се ширеха за него. Най се разказваше, как веднъж изчезнало, как Дингиля го търсил цяла седмица и как го намерил на Маргина поляна да пази една куца овца. Три орела се виели, поляната била осеяна с орлови пера, а муцуната му изподрана от ноктите им.” ...

Из „Дингиля и Каракачана” от Янко Добрев Ганев. Роден е през 1921г. в с. Доситеево община Харманли.

...” Помамихме сюриите. От страни – самурлия кучета, от вълци по – големи, с очи ще те разкъсат. И куцо и сакато ни изпрати извън селото.” ... „ Но тъкмо решихме да подкарваме сюриите, мене ме влепи маларията. Ту ченето си изкъртвам от тракане, ту ме хвърля такъв огън, че чергите горяха под мене. Другарите ми заминаха, аз останах само с кучето. А от куче по – вярно няма. Аз се премятам, а то вие – морето надвиква. Стои над главата ми, чака да стана, да тръгнем. Изтече лятото. Моите другари пак дотътриха сюриите, прегръщат ме, плачат, защото се разчуло, че съм умрял и кучето ми десет дена вило над гроба ми и то умряло от глад на него.” ...

Из „ Грехът на Вълчан кехая”.

...” Драган отдалече чу блеенето на овцете, пресипналия глас на рунтавите му кучета и разногласата песен на хлопатарите. Какво ли не се говореше за чорбаджията му. Кракът на негова овца не стъпваше в селото, за да не се окаля. При най – големите снегове разчистваха около кошарата и ги хранеше с листниците от лятото.” ... „ След като чорбаджията му обясни кое къде се намира, коя овца как се казва и кой овен на колко години е, отвори вратата и стадото се юрна с блеене към моравата, кучетата тежко – тежко се люшнаха отстрани.” ... „ Драган си отиваше. И друг път е напущал чорбаджии, но чорбаджийските кучета винаги са го изпровождали със скимтене, а сега сам си отива. Гърбучевите кучета, бяха проснати от пъдарските куршуми, пак от цинцарлъка на чорбаджията им.”...

Из „ Кавалът на Тракия” от произведението „Под воя на кучетата” от Янко Добрев.