лебедовата песен на българското овчарство

Български овчари от Родопите.

     Когато у нас, стане въпрос, за овчарство, в съзнанието на съвременния българин, чието битие от поколения наред, няма нищо общо, с онова селско – пасторалното на дедите ни, изплуват единствено само няколко клиширани образа.

      За мнозинството, това е Родопа планина, със своите емблематични каба гайди, яморлуци, геги, чанове и др. Да наистина, със своята необхватна, за окото широта разляла, като зелено море своите гористи хребети и обширни пасища, спуснали се към прилежащите и топли равнини на Беломорието, е създала предпоставки, за развитието на крупно овцевъдство, духът на което, се е запазил и до днес. Така се е съхранила и сериозна популация, от запазили  породния си облик овчарски кучета. Оттам идва и единият от синонимите на породата ни – „Родопска овчарка”.

Овчар от Софийско 20г. на ХХв.

      Други свързват овцевъдството предимно с планините. Може би, защото имено там, са виждали все още големите кооперативни стада от 60 и 70 години на миналия век, които на фона на масово западащото овцевъдство по селата из останалите български предели и налагащите се свине и говедовъдство в селското ни стопанство, от същия период, са изглеждали твърде внушително и дори романтично. А покрай стадата и наличието на хишници в планинските дебри, се запазват и доста овчарски кучета, на които мнозина от равнините казват балканджийски.

Овчарско куче защитава кошарата и атакува казак, в Северна България, по време на Руско - турската война.

      Някои пък, го припокриват с каракачаните номади. Може би, защото тяхното чергарско движение на част от Балканите, е продължило, най – дълго у нас, почти до 60г. на ХХвек. С повече от 20 години, от Гърция например. При такова едно номадско битуване, логично се запазват и доста еднотипни овчарски кучета, което се възприема от някои неосведомени, като модел за неделимост и изначалност. Така в езика ни навлиза и погрешната квалификация – „ каракачанско куче”.

Румънци 60г. на миналия век

.

     Истината, обаче е такава, че тези модели, са само отделни елементи от пъзела –  овчарство по българските земи. Неведнъж сме изтъквали причините, защо хората са изгубили реалната представа, за овцевъдството, и че същото е било кармично свързано с народа ни, през многовековната ни история. Причините са много, но най – вече, когато спомените са изтляли, поколенията са се откъснали от традициите, а днешния ни сънародник е станал силно алитерален, обзет от патриотична астения и дори нихилист по отношение на националното, няма как да е друго яче!

Овчар с кучето си от великотърновско 80г. на ХХв.

       Изследванията покозват, че за разлика от сега, овцевъдния поминък, е бил винаги един от най – важните, за народа ни. В много планински райони, е бил дори и основен. Той, е повсеместен и приоритетен, за всички епохи, територии и региони на етническото ни землище в исторически план. Давал е 50 % от храната, и 80% от облеклото на селянина.

       За българите са характерни три начина, за отглеждане на животните: стационарен, подвижен / трансхумантен/ и алпийски. А номадството е практикувано от власи / армъни/, юруци и най – късно появилите се на Балканите – каракачаните.

        Навсякъде и най – вече в равнините, е разпространен стационарния, със своите различни приоми на пашуване на стадата, с допълнителните дейности около зимното им изхранване, защита и реализиране на продукциятя.

        Не по - малко разпространен и важен за издигането и логистиката на възрожденския ни икономически, национален и културен подем, е и подвижния / траснхумантен/. По цялата наша земя са практикувани а в последствие и проучени подобни движения. Движението е в различни локализирани посоки от планински към равнинни или обратно местности, или от по – урбанизирани и с по – вече обработваеми земи, към по – слабо населени и с запазена природна среда. Не само българите от Родопите, са били тези, които са предвижвали стадата си, към топлите пасища на Беломорието и обратно. Други по – известни движения са: на овчарите от Средногорието към Тракия; овчарите от котленско, както и много скотовъди от целия Източен Балкан и особено еркечлиите от най – источните му предели и Добруджа; българите от някои планини в Македония към прилежащите им полета – Солунското, Егейя, Пелагония, Овчаполието и др. Както и от други наши планини към равнините на Южна и Северна България. Тази форма на организиране на едрото овцевъдство и козевъдство, е била пренесена от българските преселници, в края на XVIII и XIX век и в Бесарабия.

Куче от Средногорието, началото на ХХв.

 Алпийския, е характерен за отделни планински селища, където движенията на стадата става сезонно, от високопланинските пасища, към тези в котловините и обратно, в рамките на самата планина. Осигурява им се и допълнителна храна, за през зимата.

Семейство от с. Садово Котленско 1928г.В ляво лежи и овчарско куче пазача на дома.

       В края на ХIХ и началото на ХХвек, редица исторически събития у нас и в световен мащаб, както и редица обществено - икономически промени предопределелят съдбата на овчарския поминък на българите. Той, започва постепено, да запада и да губи своето основно значение, за живота ни. Една от важните причини, за западането на подвижното овцевъдство, което е и най – водещия и мощен фундамент на скотовъдството ни до тогава, е в установяването, на новите политически граници на Балканите, които разкъсват българската етничиска територия и така прекъсват тези движения. Не по – малка роля играе и ускореното развитие на земеделието. Оттогава, овчарството ни започва, да пее своята „лебедова песен”.

Куче в български двор на къща в Бесарабия 50г. на ХХв.

Днес, смело можем да кажем, че песента е свършила и същото се гърчи в предсмъртна агония. Половината от пастирите по селата днес, изключвайки собствениците, са или възрастни българи, или от ромски или друг накакъв произход. А много често това са хора, с нисък коефициент на интелигентност, дори са регистрирани и люде с ментални отклонения. Това е довело, до едно несправедливо, дори презрително отношение, както към самото овчарство, така и към думата овчар. В лексиката на съвременния българин, тя е синоним, за примитивен, прост, човек с груби обноски, елементарен човек и др.

Гръцки овчар с кучетата си в началото на ХХв.

       Въпреки днешните реалии и тенденции, установено и проучено от етнографската наука, е че абсолютно във всички етнографски райони, съществуват поразително еднакви овчарски атрибути, приоми, практики и традиции.

       Навсякъде има обори за добитъка / летни или зимни/, наричани: кошари, егреци, къшли, комари, слонове, сайи, пояти, търли и мн. др.

       Местата за паша на добитъка, в планини или равнини, са пасища, чаири, мери, совати, ливади, излази и др.

       Всички използват сигнални предмети, вързвани за вратовете на отделни индивиди от стадото, наричани: чанове, хлопки, тюмбелеци, траки, звънци, дзилове, тучове, клепачки, княмбала, яналийки, гломотари, дукати, чалмари, дюнлуци и др.

        Пособията за хващане, подкарване, лъчене на овцете и защита се наричат: геги, сопи, тояги, джумаги, криваци, карлиги и др.

        Навсякъде се вързват, предимно ковани железви нашйници с шипове, на вратовете на кучетата, за защита от захапванията на вълци и други кучета, наричани: апки, давници, гарди, шипци и др.

        Всички овчари носят тежки и топли наметки, наричани: яморлуци, опанджици, клашници, гуни, кожуси и др.

        Навсякъде има стърги / стронги/, доярници и мандри.

        Облеклото на овчарите, е сходно и естествено съобразено с белодрешната, или чернодрешната носия, за дадения район. Носят се различни видове калпаци / капи/, пояси, потури / беневреци /, навои / калцуни /, цървули / опинци / и др.

       Овчарите имат и овчарските си торби / вулии /, било тъкани или от кожа, в които носят, своята храна, както и тази за кучетата, бъкелчета или мяхове за вода и др.

       На кръста имат кожени колани, наречени силяси / силяхи /, в които слагат освен оръжията си, още и тютюн, кесии с пари и ред други дребни, но важни потреби.

       Навсякъде се използват магарета или коне, за пренос на големи потреби, или продукциата от овцете.

       И естествено, всички използват големите овчарски кучета, местна популация и селекция, наричани във времето с имена, като: овчарски, пастирски, звероборци, вълкодави / вълчаци, вълчари /, чобански, мечи кучета, балканджийски, селски и др. Във всички наши ширини ги кръщават с имена, не само които са свързани с българската лексика, но най – много с такива, от турско – татарската. Срещат се даже и някои прабългарски имена. Най – често това са имената: Балкан, Каран, Бачо, Мурза, Мечо, Шаро, Мурджо, Суран, Гривчо, Балан, Вълчо, Караман, Карабаш, Араб, Кинджа, Чакал, Чобан, Балабан, Шабан и много др.

       Освен, че полагат грижи, за своите пазачи / хранене, лекуване и други/, овчарите са се стремили, да подържат в поколенията им, освен работните им качества, но също така и една породна визия, постигната, чрез народната селекция. Има, обаче и странни и дори порочни практики, прилагани спрямо четирилапите си гардовете. Такива са кастрирането на някои екземпляри, купирането / рязането на ушите и даже понякога и на опашките /, горенето, на чалото между очите, въртенето / къпането, тричането/, на кучетата, на Песи понеделник и др. Самите скотовъди и до днес нямат адекватно обяснение, за вършеното, и според доводите им, оценяваме, че става въпрос, за елементарност и гола инерция. Теориите, за това са различни, от по – добра чуваемост, през зазлобяване, или стимулиране на имунната система на организма, до превенция против бяс и други болести.

       Купирането на ушите, е бивало, най – често на двете, но има райони в които се реже само едното. Независимо от това, има три типа естетическо оформяне, на одрязаното ухо. Първият, е почти от дъното. Втория, най – разпространения, е тип мечо ухо. А третия, е вълче ухо / остро изрязано /.

Младо куче в българските окопи по време на Първата световна война 1918г.

       Същите тези кучета, са и домашните пазители на домовете на българите. Разпространени са били повсеместно по селата.

       Ето какво е написал писателя Георги Райчев в разказа „Вълчето”, по истенски случай, отнасящ се за селата в Тракия.

...” Малко бяха още нивите, но затова пък стадата – многобройни. Нощем полето огласяше ек от звънци и лай на рунтави овчарски кучета.

       Други бяха и хората – едри, снажни, тромави. Зиме и лете на главите си носеха черни кожени калпаци. В яките си ръце държаха дебели дрянови криваци, със самородни дървени топки на дебелия край и желязна гега на другия.”...

Български войници с куче 1944г.

Или писателя юрист Веселин Вълчанов, роден 1927г. в с. Русаля близо до Павликени – велекотърновско, в разказа „ Селските кучета”.

        ...” Някога по селата имаше много кучета. Всяка къща и всеки двор си имаше куче, а понякога не само по едно, а и по повече. Те обаче се различаваха от днешните си събратя / б.м. 60 – 70г на ХХв./, които ги разхождат на каишка по градините и улиците на градовете. Те бяха едри и силни кучета, макар да бяха дръгливи и недохранени, но можеха да надвият човек, особено ако е по – слаб и незнае как да се пази.”...

Наши граничари с каски 1915г.

Наши граничари 30г. на ХХв. Кучето е мечо купиране на ушите.

Граничари от 1906г.

        Те са придружителите и охранителите, на обозите и лазаретите на армиятя ни. Много от същите, обаче са фотографирани и край лагерите и позициите на чуждите войски, воюващи срещу ни, за част от нашите изконни територии. Това са предимно гладни животни отделяйки се от стадата отглеждани, в близост до фронтовете, които естествено са били примамени, от наличието на храна покрай лагерите на войниците.

Наше куче край френски войници, на Македонския фронт 1917г.

Пак наше куче, край войници от колониите на воюващите срещу нас страни от Антантата.

       През 50 – 60г. на миналото столетие, новата социалистическа власт, направи много, за да наложи една нова естетическа визия, на съвременния граничар. Това обикновено е образа, на войник с нова българска униформа, но с отличителни знаци, въоръжение /картечен пистолет шпагин или автомат калашников/ и атрибути, по съветски модел и вече, новото правоухо немско / източноевропейско/ куче. Така е нарушена и зачерктната, една вековна традиция, а имено родните овчарски кучата, да продължават  да бъдат,  най – верните помощниците на българския граничар.

       Преди тази тотална подмяна, в породата на четериногите ни граничари, обикновено изборът на водачите, на служебните кучета, се отреждал, на тези войници, които преди службата си, са практикували овчарлъка, независимо от кой край на родината ни, са били те. Защото, имено, те са имали, най – много вземане – даване с овчарските кучета.

Картина на И. Мърквичка

Днес, някои любители използват съвсем инертно, а други изцяло умишлено и преднамерено, неправилния псевдоним на породата – „каракачанско”. Неведнъж са изтъквани много факти, защо кучето ни в своята същтност и история, не е  каракачанско. Тази квалификация, е започнала, да навлиза в езика ни и  постепенно, се е утвърждавала, вървейки паралелно, с истинското име овчарско, през първата половина на ХХв. Днес става същото, уви! Но, това не е прецедент, хората стихийно употребяват и много други понятия, с погрешни адрес и посока. Например, мнозина свързват автомата „ калашников”, единствено с името на конструктора Михаил Калашников и неговото конструкторско бюро. Но малцина знаят, че в основата му стои немската автоватична пушка „Штурмгевер” от 1944г. Така нареченото турско кафе, не е турско, а е от Сирия и вобще от / Арабия/. Арабските цифри, не са арабски, а идват от Индия. Руснаците нямат друга дума, за чушка или пипер, освен – болгарский перец / пипер/, а всички знаят от къде идват в Европа тези зеленчуци. Всички казват, че Светите братя Кирил и Методий, са ни написали азбуката, но в реалност техния ученик Климент Охридски създава кирилицата. Те сътворяват неизползваната вече – Глаголица. Има, доста мого други примери, за погрешното възприятие на много неща, от людете. 

Типичното остро купиране, на ушите / вълчо ухо/.

На снимката кучето Бела на антибългарски настроения и вечно борештият се против България, сръбски войвода Коста Печанец.

Мечо ухо.

 Днес, в продължение, на по – вече от 20години, мнозина българи положихме кански усилия, преодолявахме страхонти незгоди и правехме дори и невъзможното, за да може  – Българското овчарско куче, да бъде съхранено, проучено и възстановено, по всички български краища. Дали, обаче, това може да се направи и с изпялото лебедовата си песен българско овчарство? Дали, ще можем да сторим усилия подобно кучето и за овцевъдството, и като птицата феникс, да го възродим из пепелта? Едва ли...

Овчар със стадо и три кучета от Добруджа, в началото на ХХв.

Овчари от Скопско 1916г.

Николай Тодоров

гр. Силистра