МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО III

Презентираме поредния фактологически фундамент от стари снимки и цитати от произведения по спомени на наши автори, които ни спомнят ония вехти времена, преди социалистическия период у нас, когато Българското овчарско куче е било неизменна част от битието на предците ни, по цялото Българско етническо землище!

Семейство от с. Попина Силистренско в с. Зимевица.

...”Първите живи същества, които посрещнаха малката гостенка в двора, бяха две телета с вирнати опашки и влажни муцуни, седем бели агънца с къдрави кожухчета и три рунтави овчарски кучета... Прибираха се в здрач, посрещнати всякога далеч в полето от техните едри дворни кучета, тези най – мили приятели на всички деца по света.”...

с. Харманлък Добруджа , из „И те са били деца”, от Георги Русафов по спомени на Дора Габе.

...”Чул лая на кучето в двора, слиза слугата на дядо Рахни. Той в мигом е ступан и подкаран с приклади към къщата. Принуждават го да отвори вратата и няколко човека нахлуват вътре, а двама остават да пазят отвън.”... И изчезват. След минута дори кучетата спират да лаят.”...

С. Бояна Варненско.

...”Както спяхме евна нощ, залаяха кучетата. Мъжът ми излезе да види какво има. След малко се повърна, воден от няколко души въоръжени.”...

Спомени на Манка Янчева от с. Ениджекьой Варненско. Относно върлуващата в този район банда на Курдоолу. 

Хора от с. Житен. Села с това име има и в Софийско и в Добричко.

Подрастващо кутре от породата, неизвестно.

...”Щаро верният пазач на Бай Киро Грънчаря - бафна и се спусна с тревожен лай срещу високия момък. Но когато позна квартиранта от с. Бальовица, който е вече втора година в дома на неговия стопанин, рунтавия пазач веднага млъкна и размаха радостно опашка.”...

Спомен за Младен Исаев който пребивава на квартира в Берковско село, из „И те са били деца”.

...”Новият овчар излезе на двора. В мрака го посрещнаха светналите очи и размаханата рунтава опашка на Караман. Асенчо потупа кучето по гърба, дръпна късите му уши и се похвали:

- Ей Карамане, знаеш ли, че утре само с теб двамата ще пасем овцете!... И през лятото поляните на мерата от ранно утро до късна вечер кънтяха от детска врява. Нежно подрънкваха медените хлопатари на овцете, наведени над сухата тревица. Край тях припряно бафкаха овчарските кучета.”...

По спомени на писателя Асен Разцветников от с. Руска Бяла Врачанско. Из „И те са били деца”, от Георги Русафов.

Овчарско куче с крави. Неизвестно къде?

Картината "Овчар", от Христо Гунчев.

Под вр. Мазалат в Централна Стара планина през 1935г.

...”Тъй си приказвахме ние, а от горе, откъм кошарите, забелязал шаренията, към нас бавно пристъпваше, като замяташе нашироко овчарската си гега, стар човек. Около него се наваляха четири – пет овчарски кучета... Старецът вече беше дошъл при нас – висок, сух с дълга бяла брада като светец. Кучетата бяха легнали в краката му – едри песове, които сякаш пазеха светеца.”...

Отнася се за Северните части на Централен Балкан, из „Сто крачки зрелост” от Марко Семов.

На вр. Ботев в Централна Стара планина през 80г. на миналия век.

Неизвестно?

...”Аз бях дете тогава. Понякога дядо ми ме оставяше сам в кошарата, когато отиваше за селото / с. Рогозен  Белослатинско/. Винаги при заминаване ме окуражаваше да не се плаша от вълците.

- Мечо ще ги пропъди. Умно куче е той. Но ако се опитат да преминат оградата на кошарата и кучетата не могат да им надвият – излез! Излез навън, не се страхувай! Вземи една разгорена главня от огнището, и право срещу тях! Вълците бягат от огъня...” Винаги щом засновяха вълци покрай кошарата, аз настръхвах. Не беше страх. Грабвах смело от огнището, най – горящата главня, отварях вратата на колибата.

- Мечо! Лисо! – виках кучетата.

И се понасях заедно с тях срещу вълците. И винаги ги прогонвахме.”...

Из „Труд” от Пелин Велков.

Трявна 1928г. "При дядо Георги".

Под вр. Мургаш 

...”Както виждаш дори твоето куче не ни усети. А щом сме дошли сега, значи така е трябвало! – рече Владо.

- Да бе, таласъми да бяхте моят звяр, щеше да ви усети, как така стъпвате?”...

Към с Радославово в района на Ботевгродския Старопланински район.

...”Сирман махала е отделена, няколко опърпани къщи, кошари и плевни. От гората, през нивите, се влиза направо в едноетажната им къщичка. Но по – важното е, че  всички деца са приучени да помагат умно, пази се страхотна тайна, дори кучето Мартин близко като човек на всички „Чавдарци”, минали през тоя дом – не лае по тях, дори и непознатите партизани за него познава”...

При ятака Бай Кольо. Никола Тодоров из Мургашкия район.

...”Още при първото почукване лавна куче, обади се съседско, цялото село гръмна в бесен кучешки лай. Много нощи са ни лаяли кучета, но никога не ми се е струвало толкова зловещо.”...

Към с. Ботунец.

...”През деня приближават хлопатари и блеят овце, а кучетата не лаят... Партизанинът избягва, Митра не може да мръдне, кучетата радостно се завъртат около нея – познават я тия верни души.”...

С. Бакьово из „Умираха безсмъртни”- Бригадата от партизанина Веселин Андреев. ...” 

Неизвестно? Със заешки улов и чобанско куче на врата.

...”Аз си спях на талигата, като смятах сутринта рано да отидем да берем тютюна. Зорницата беше излезнала, а в това време аз бях буден, а кучетата изведнъж навалиха и почнаха да лаят. В туй време трима въоръжени заобиколиха хармана.”...

Спомени.

....”Кучетата почнаха да лаят и гледам двама вървят напред въоръжени и ми казаха:”Брани кучетата”. И аз ги навиках. Те заминаха по посока чешмата. След туй кучетата почнаха пак да лаят. Аз им са навиках, тогава разбойника ме попита, как ме викат?”...

Спомени на овчарят Дяко от с. Езерово Хасковско. Относно разбойническата чета на Митю Ганев, който последствия я прелива към политическата чета „ Христо Ботев”, на Чалъка. Из „Последните войводи” от Андрея Илиев.

Трън - казарма / м. би застава ?/1944г.

София 1903г.

...”Тръгна Кръстан през нивите, а в душата му запя мъничък щурец. Обичаше той стадото си, кучетата си и просторния кър обичаше, дето звучаха и песните на кокаления му кавал. С кучетата другаруваше, а с овните се бореше и агнетата разиграваше.”... Тъжно му беше за едрите рунтави кучета, за ошмулените горички и за широкия кър.”...

Из „Кавалът плаче” от Георги Караславов 1927г.

Неизвестно?

...”Внезапно дочухме далечен кучешки лай. Михал забележи, че това са манастирските кучета при стадата, които ни идат на гости. Току в същия час пред нас изскочиха три псета, големи като лъвове и се спуснаха връз нас. Те застанаха на разстояние и от там продължиха да лаят по един опустошителен начин.”...

Из „Великата Рилска пустиня” от Иван Вазов.

Самоков. Детайл от снимка.

В Родопите 1987г. - нейде по маршрута Персенк / Триград?

Граничари от Раброво Видинско.

Неизвестно?

?

 ...”Дори голямото старо, с червени очи куче Смаил иска да ни обрадва, но все се държи настрана, на положение: дип – дип не са му по кефа нашите лигавщини.”...

...”Както си спяхме, по някое време кучетата взеха силно да налавят. Помислихме си, че е гад, и навикахме убря, убря. Кучетата все лаят и вместо да се спуснат към гората, като други път, стоят вковани, настръхнали и не мърдат.”...

На кошарата на дядо Георги Туртата

...”Кошарата ни беше на Драндалица на друмо. Имахме един млад чобан – Йовчо го думаха, какъв каяк момък беше... - Ще изляза. Сватбата току що минаваше, излезе из колибата, навика на кучетата, ама какви кучета бяха – мечки, гръмна с пищовите и не се чу ни се видя повече. Ни той, ни кучетата.”...

Из „На Странджа баир гората” – /Нейко кехая/ от Петко Росен.

  

Писателя Петко Росен с овчарските си кучета, в Бургаско.

...”Усети тръпки по снагата, прозина се, дочу страхлив лай на кучетата / на вълк е дума си на ума/, наведе глава и се вмъкна в колибата.”...

Из „На Странджа баир гората” - / Род се продължава/.

...”Достигнаха Димановите къшли и всички скочиха от конете. Рунтавите овчарски кучета, с нисък лай се спуснаха към тях, но наближили ги спряха на разстояние.”... Стария Нейко кехая нахока младите овчари, че не ги бранили от кучетата / А пози Бог, ако пък някой от тях удареше куче. Вечерта щеше да си пати. Радваше се че имаше зли кучета. Па и защо е куче? Нали да лае и хапе/.

Из”Род се продължава” от книгата "През гори зелени", от Петко Росен.

Кучето Барут.

Младо куче покрай компания,неизвестно?

Неизвестно.

Перущица  1984г.

...”Решихме да обградим казармата, та да дадем възможност на бежанците, да прехвърлят границата. Разделихме дружината на три части, пръснахме ги в полукръг и почнахме да стесняваме дъгата. Прозорците на казармата угаснаха и нищо не се чуе. Но щом наближихме турските граничарски кучета така бясно се нахвърлиха върху моите кримкари / въоръжени не с Манлихери, а със старите пушки Крънка/ новобранци, че трябваше да се обърнем в отбрана само срещу тях. Влачейки се по корем ние сме на 20 – 30 крачки от зданието... Само кучетата още навалят върху нас. Момчетата ги подгониха здравата и те влязоха в плевника.”...

Из „ С комитите”. от Петко Росен.

...”Провидя се широка поляна и още отдалече сме приветствани от гърлестия лай на каракачанските стражници. Колибите са надясно от пътя.”...

Из „Между народа” / При каракачаните на Върбишка Стара планина/. Цитатите са от книгата „През гори зелени” от  Петко Росен.

Отстъпващи турски войски под напора на нашата армия в Одринско. Вижда се и куче.

гр. Силистра

Н. Тодоров

ПОКЛОННИЦИ НА ИЛЮЗИИ

Наш граничар с куче.

В малка статия тип съобщение от 1938г. написана в Щутгард, от д-р Х.Б. Петерс живял в България през 30-те години на ХХ в., описва как е видял, обикаляйки по каракачанските станове и българските селски дворове и кошари, и дори сам отглеждал наши овчарски кучета, които условно е нарекъл „каракачански”! Тези негови писания са прегърнати за основен фактологически фундамент и концептуална поанта от някои корифеи и поддръжници на идеята за каракачанската същност на нашето овчарско куче. Естествено статията в преиначен вид чрез тенденциозен превод, плюс няколко чисто литературни интерпретации върху името на овчарското ни куче, в пакет, доста време бяха поднасяни и то с много пополистки и с фанфарен апломб на обществото, като меродавна историческа истина. Благодарение на умела медийна и всякакъв вид друга пропаганда, както и на добре изградена система от наивни развъдчици и помагачи в министерства, университети и други институции, овчарските кучета, които векове наред са охранявали стадата и имота на българите по цялото ни землище, повече от две десетилетия време се насаждат в главите на нищо неподозиращите тази илюзорна неистина обикновени хора, като „каракачански”!

Немски войници сред българи в Бесарабия.

Български овчари от Родопите връщащи се от Беломорието.

След прочитане на статията, се вижда, че първоначално автора обръща вниманието на читателя, към нещо много важно, ставащо на Балканите, а именно, че балканските народи в стремежа си да догонват и да се съизмерват с Европа разрушават своите отколешни традиции по отношение на животновъдството. Тоест, вече тече необратим процес на масов внос на по – продуктивни племенни породи животни от Европа, които изместват или се смесват до неузнаваемост с местните традиционни примитивни форми, което ще доведе до тяхното повсеместно замелезяване или до изчезването им! Това се отнася и до местните овчарски кучета. Като автора закупува две кучета, от българи / мъжко и женско / и сам отглежда, в Софийския зоопарк.

Девойки с малко кутре.

Шарпланинец от Македонския край.

Второ много важно нещо, е че Петерс за първи път се среща с тези кучета край каракачански станове в Родопите. Трябва да припомним, че по същото време в другите Балкански държави текат процеси на преустановяването на номадския начин на живот на тези етноси / каракачани, арумъни/. У нас това става едва в края на 50-те г. на века. Това и други фактори няма как да не влияят на преценката на автора относно същността на овчарското ни куче.

Жени с кутрета в Лозенска планина.

Граничари с куче, неизвестно?

Споделя, че каракачаните са идентични с друг по – стар етнос - арумъните.  Уточняваме, че арумъните номадстващи у нас и на Балканите, в този период са доста малко, тъй като една малка част от тях са се влели в българския етнос или в другите християнски народности на полуострова, а повечето от тях след 1919г., са напуснали своите обиталища по Северна Гърция, Вардарска, Егейска и Пиринска Македония бягайки от натиска на гърците за масовото им погърчване и са се заселили в Румъния, която ги припознава за свой стар дакийски елемент и води сериозна пропаганда за привличането им. Около 100 000х от тях през 20-те и 30-те години на ХХв, са населени като колонисти в заробената от Румъния Южна Добруджа. През 1940г. по Крайовския договор са изселени от там и са заменени с около 65 000х. българи от Северна Добруджа. Юруците номади отдавна ги няма, а при българите извършващи процеса на т.н. мъжки трансхуманс / движение на стадата /, той е прекратен постепенно след освобождението. Тоест, в периода единствените чисти номади, които впечатляват с чергарския колорит на битието си и могат да се похвалят със сравнително по – чиста популация от местни животни от останалите, остават каракачаните.

Морски граничари с куче и цивилни край Ахтопол.

Млад мъж и куче край конски впряг в шейна, неизвестно?

Дупнишко 1961г.

Споделя и нещо много важно! Че ареалът на разпространение на овчарското куче поне по него време, е освен в Родопите, но и във всички централно балкански планини и въобще там където се отглеждат грубовълнестите / цакелни / и дългоопашатите овце цигай. Тоест, това включва не само нашите планини, но и много полупланински и равнинни територии у нас. Уточняваме, че почти всички местни породи у нас са на базата на тези два типа примитивни овце.

Хора с куче от породата на корт в София през 30-те години на ХХв.

Текезесарски овчари / според една от информациите /, от каракачански произход?

Албанец със своето куче.

Наш граничар с куче близо до гр. Доспат края на 30-те години на ХХв.

Изглед над Копривщица 60-те години на миналия век.

Друго важно нещо, което казва автора, че независимо от този голям ареал на разпространение на кучето, той искал да го назове / забележете / съвсем условно, „каракачанско”, на името на номадите при които е видял за първи път тези красиви животни в чист некръстосан вид. И още, тъй като именно името на номадите за него прави връзката със свободно придвижване, а не ограничението и обвързването с конкретен район. Тоест наименование по формулата: „номадство – повсеместност”, а не „конкретност и пренебрегване на другите райони”! И още един негов довод, че все пак и в България някои го наричат с каракачанскиия псевдоним.

Дете с дворно куче в София през 30 - 40г. на ХХв.

Куче в селски двор, неизвестно?

Румънски овчари в Карпатите.

Млад овчар от с. Граф Игнатиево Пловдивско през 30 - те години на ХХв.

Неизвестно?

Прави описание и опит за стандартизация, която няма нищо общо с много от сегашните, за нищо не ставащи безхарактерни плимотроци гиганти представяни по изложбите и на БОК / Българско овчарско куче/ или КК / Каракачанско куче / и т.н. Което е въпрос на друг разговор.

Граничен патрул с куче, неизвестно?

Деца със стадо овце, сред които / дясно на снимката /, се вижда и овчарско куче.

Споделя, че неговите надзорници / слуги, хазяи, охрана / имат такива кучета по село, а много от приятелите му в София ги държат като охрана на къщите и вилите им в планината. Друго важно което наблюдава и е характерно за периода, е че в равнините на България породата е слабо разпространена. Това е съвсем логично, тъй като във времето по тези части на страната ни земеделието постепенно е започнало да набира връх и тотално да измества животновъдството като поминък, а така овчарските кучета стават излишни. Измират, замелезяват се с непородни екземпляри, кръстоските с чужди породи са факт и е все по – трудно е да се намерят места със запазени популации от чистокръвни овчарски кучета там.

Власи / аромъни /в Македония в Леринско.

Младеж с куче в селски двор, неизвестно?

Споменава, че се е запознал с киноложките материали на Стефаниц / създателя на Немското овчарско куче/, който е пътешествал из Балканите и България, по време на Първата световна война и е описвал нашите кучета, но те не са изпълнени с подробна и точна информация. Уточняваме, че Стефаниц се е интересувал предимно от екземпляри които по форма и визия стоят по – близо до лупоидния / вълче подобен / тип животни.

Младеж с куче от с. Поромило, днес погълнато от гр. Пловдив.

Като изключим частта в която наблюдава взаимоотношенията на отглежданите от него кучета „Кара” и „Качан”, с други отгледани с тях диви животни от рода на кучето /лисица, чакал, вълк /, накрая той причислява като характеристика кучето ни вече наречено „каракачанско”, към групата на овчарските кучета. И го кръщава като отделна порода с обобщеното име Канис Фамилиарис Балканикус.

Въпросните Кара и Качан отгледани от Петерс.

Германски войници на Македонския фронт с малки кутрета от породата през 1917г.

Млади мъже и овчарско куче, неизвестно?

Това не е нашият първи анализ на статията на Петерс! Анализирали сме я по някои форуми преди време, с което сме оборили смешните доводи за каракачанска същност на овчарското ни куче. Подобни изобличаващи неистината анализи на статията, са правили зооинжинер Николай Атанасов, историка Иван Бъчваров и др.

Българско семейство от Македония с кучето си.

Наш овчар със стадо и куче, неизвестно?

Нашето овчарско куче не е каракачанско творение! То като расов тип е плод на хилядолетни натрупвания на догообразен / молосоиден / генофонд от кучета по нашите ширини, както и на селекцията и подбора на поколения наред овчари по Балканите и респективно по Българските земи. Да се свързва кучето ни изцяло с каракачанският етнос е смешно и извън всяка научно обоснована логика. Наименованието „каракачанско”, е едно от всичките му имена, / ново име от началото на ХХв./,  за използването  на което има своите обясними обективни и субективни причини. Употребата на това наименование, обаче, автоматично зачерква българската му същност и захвърля нашата порода в чуждо етническо / гръцко / пространство! Каракачаните са припознати за гръцки етнос! Това име, като обединително, няма как да  препокрие големи части от кучешката популация у нас днес, тъй като днешната популация възстановена по територията ни, е изключително на база от запазени екземпляри дошли от българските овчари в планините! Това е валидно дори и за ония времена, в които тези номади са мигрирали през земите ни, тъй като каракачанските миграции са се ограничавали само до определени райони на страната ни и Балканите! Каракачаните са били последните чисти номади, притежатели на сравнително по - чисти екземпляри в сравнение с множеството хора от местното население занимаващо се със скотовъдство, в определени райони, което влияе в съзнанието на незапознатите в миналото и днес! Стигало се е и дори до отрицанието му като българска порода и даденост и съответно, до подлагането му на масово унищожение по т.н. противобесни кампании през 60 и 70-те години на ХХв. Но защо днес, при наличието, вече на толкова много факти за българската му принадлежност, някой иска да на всяка цена да наложи именно етническото не българско име, не е ясно? Като толкова иска някой националната му порода да носи чуждо етническо наименование, защо са пренебрегнати арумъните / власи, цинцари / например? Те са били много по – известни в миналото и са се движели в много по - големи номадски маси от хора, сравнение с каракачаните! Те плътно са заселвали големи пространства в планините на Северна Гърция! Въпреки това гърците наричат породите по земята си със собственото си етническо име, а не с имената на каракачани или на власи!

Наши овчари с овце и куче. Най - вероятно Рила планина, според релефа на хребетите?

Кучето ни е видно и неоспоримо – овчарско, факт! То не води, нито подкарва стадото, а само го охранява! Името Българско, сме го сложили последните няколко десетилетия, тъй като единствено то може да бъде обединително за българската идея в цялата ни страна. Само то може да направи неделимата връзка между националната порода и народа ни! Така както са сторили всички балкански народи със своите овчарски кучета!

Овчари, с кучета, неизвестно?

автор: Н. Тодоров

гр. Силистра