понеделник, 23 септември 2019 г.

СРЕДНОВЕКОВНИ И ПО КЪСНИ ИЗВОРИ ЗА ОВЧАРСКОТО КУЧЕ

Предоставяме на читателя немалко стари снимки и извори за овчарското ни куче, от далечни във времето периоди в които още няма етнос "каракачани" - типичен гръцки такъв, и в които се говори само за овчарски кучета. А, не за някакви други, наименования на не български етноси, късно появили се, на историческия хоризонт, но тенденциозно и с безхаберна охота използвани от някои не мислещи кинолози .  




Някъде по южните ни граници?



Неизвестно?

„Зная една поговорка, която съм слушал от дедите, и ако не съм забравил нещо от нея, тя гласи така. Казват че зверът вълк, ако може би и да е в състояние да си променя козината, обаче нрава си не мени, защото природата законодателка не му позволява да го променя. Това съм чувал от старите, които по косвен начин загатват за човешките работи. А зная и още нещо, което съм научил от опит и което естествено може да научи един варварин, който живее в полето. Овчарите вземат кучета докато още сучат и грижливо ги отглеждат в къщи. А кучето е признателно към онези които го хранят, и твърде добре помни благодеанието. Затова именно овчарите постъпват така, за да ги приучат да бъдат пазачи на овцете, та когато нападнат вълци, кучетата да отблъснат нападенията и да бранят овцете. Мисля, че така е по цялата земя. Защото няма човек, който да е видял овчарските кучета да правят заговор срещу стадо, нито пък вълци някога да го отбраняват. Но природата е наредила това, като някакъв закон и за кучетата и за вълците и за овцете”...

Из „История на войните” от Прокопий Кесарийски от 506г. / Поговорка от българския кан Сандилх/
Тя е изказана по отношение на Политиката на император Юстиниян, спрямо българите. Много преди т.н. основоположник кан Аспарух да шета тук и да поставя някакво българско начало според клишето, има големи български поселения в европейските / в случая Балканите/ територии на Ромейската империя. Трябва да припомним, че българите са доста едри хора – европеиди, а не както все още някои мислят - монголоиди! Особено тази пропаганда все още се налага от просръбските креатури в Македония, и често може да се чуе от устата на някой промит македонски мозък, че ние българите сме някакви монголо – татари / макар, че в онези времена на създаване на нашата държава, такива хора още не съществуват по тези земи/, и че те македоноидите, нямали нищо общо с нас? Това го оставяме без коментар!




Наши войници с куче през Първата световна война.



По Стара планина?

„За свидетели на казаното и извършваното, но като някаква варварска душа лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършеното – кучета и онова с което нечестивите народи пренасят жертва и разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това с което те си служеха”...

Из „За Императора и българската договорна клетва и 30 годишният мир с кан Омуртаг” от продължителя на Теофан. При внимателно прочитане на изворите в това отношение, става ясно, че българите на посичат кучета, а ги използват за свидетели на казаното и че принесената жертва е друг вид добитък.


„Видях, че / българите/ приемат лая на кучетата, като благословия, радват му се и наричат: да е плодородна годината, да има благодат и мир”...

Из „Трактат” – Рисаала от Ибн Фадлан

„Българите незнаели Христовото име, служили на скитско безумие, както на слънцето, така и на луната и на другите звезди, някои пренасяли жертва и на кучета / за свидетели пред кучета/”...

Из „житието на Тиверопулските мъченици” от Теофилакт Охридски




Неизвестно?



Хора с младо биче и кутре от породата, неизвестно?




Български младежи - скаути с кутре от породата през 40 - те години на ХХв.



„И тъй от къде идват злите псета, нали от ленноста и грубостта на пастирите”...

Из „Поучение към епископите и свещениците”  от Климант Охридски.




Български офицер с куче в Македония.



Български офицер с две кучета в Северна Добруджа, край с. Муригьол 1918г.


„Ако някой убие пастирско куче и не признае, но зверове нападнат кошарата, а след това се узнае, че той е убил кучето, да върне цялото стадо заедно с цената на кучето”


„Ако две кучета се давят и стопанина на едното удари другото с нож, тояга или камък, и от удара то ослепее или умре или му се случи друга някоя беда, той да даде обезщетение на неговия стопанин и да му бъдат ударени 12 бича.”


„Ако някой има зло куче, което се нахвърля върху кучетата на съседите и насъска това куче срещу по – слаби от него кучета, при което някое от тях бъде осакатено или погине, той да даде обещетение на стопанина му и да му бъдат ударени 12 бича”


„Онзи който убие овчарско куче, като си послужи с отрова, да му бъдат ударени 100 бича и да даде двойна цена за кучето на стопанина му. Но ако в това време е погинало и стадото, то оня който е убил кучето да даде пълно обезщетение за стадото. Понеже е станал причина за погубване на кучето. Да се съберат сведения и за кучето и ако е било доказан ЗВЕРОБОРЕЦ / по ранната форма на вълкодав/, да стане така както казахме по – горе. Ако е било по - обикновено куче / нямащо зверобойни качества/, да плати само цената на кучето и да му бъдат ударени 100 бича”.

Из ”Земеделските закони” създадени са във Византия в средата на VIII век, на базата на славянското обичайно право и  на старото римо – византийско законодателство, пригодени към новите условия и предизвикателства пред  империята и насищането на Балканските й владения със славянски, български и други племена и народи през VI и VII век. Дори и отвоюването на нейни територии от Българската държава да речем. В опит тези т.н. варварски народи, да бъдат приобщени към ромейското културно и геополитическо влияние. Малко по – късно в края на същия век са възприети от Българската държава и от останалите племена на полуострова.
Първото нещо което прави впечатление, е че се говори естествено за овчарски / пастирски / кучета, а не за някакви „влашки”, да речем. Тъй като власи номади има в този период, по най – югозападните предели на полуострова, но никой не нарича овчарските кучета с този етноним. За „Каракачани” още и дума не може да става! Второто е, че бичовете които получава провинилия се, за физическо убийство или  повреда, са само 12 броя, паралелно с боя си и плаща било в натура или пари. Но когато става въпрос за подмолно и скверно убийство, чрез отрова, бичовете нарастват на 100 броя. И трето, дава се двойна цена за убитото куче, ако е доказан зверобоец / вълкодав/.



В някоя от нашите високи планини?




Румънски граничари на новата граница между България и Румъния от 1940г.



Овчари и овчарско куче в близост до Брикетната фабрика в района на гр. Перник.


„На него / панаира в Солун/, се стичаха хора не само местни и едноплеменни, но хора всякъкви и от всякъде: гърци - от всякъде, мизйските племена /българите/, които живеят в съседство с нас, до придунавските земи и Скития, хора от Испания, италианци, ибери, лузитанци, келти отатък Алпите”...” Толкова голяма слава има той в Европа”... „Още като седях на върха хълма, аз се учудвах на многото видове и брой животни. Смесеният им рев достигаше до ушите ми. Коне цвилеха, волове мучаха, овце блееха, свине грухтяха, кучета лаеха. Кучетата следваха господарите си да ги бранят било от вълци било от крадци”...

Из Съчинението „Тимарион” XII век – описание на панаира в Солун.

 Тук изникват два пункта на разсъждение. Първо е описанието на Българското землище, тъй като под архаичната квалификация „мизи” в този период, авторите имат предвид българите. Наблюдаваме, кратко описание на цялото българско землище. От Македония в съседство до Солун, чак до Скития оттатък Дунава и между тях днешните наши земи. И втория пункт, е че един от начините за обмен на овчарски кучета, е панаирната търговия и движението на огромни стада добитък не само в пределите на империята, но и постоянно прииждане на такива, от съседните й племена и народи към нейните пазари. 



Стадо породисти овце от породата Плевенска черноглава и овчарско куче от държавната фабрика за добитък "Клементина", край гр. Плевен 1934г.


Картина "Деца / овчарчета / играят на колчета", от З. Бояджиев от 1941г.




В Родопите.


„Целия казан остров, самият манастир с подчинените му лица, както и споменатото островче с всички имоти на него, ще бъдат освободени от задължението да дават квартири на висши военни и административни лица, на ромейски и чужди наемни войскови части в това число на руси, варяги, кулпини, англичани, франки, немци, българи, сарацини, алани, абазги, атанати и на всички други ромеи и чужденци”... „ освобождават се от даването на подаръци или на пари вместо подаръци, от продоволсването на крепости, от купуването и доставянето на мулета и катъри, коне, кобили и всякакви други впрегатни и стадни от този вид, волове, свине, овце, кози, крави, биволи, зайци и сърни, ловджийски или овчарски кучета и други четириноги животни”...

Из „Хрисовул на император Алексий I Комнин за отстъпване на остров Патмос на монаха Христодул” 1088г.

Отново имаме податки за обмен на кучета, между народите, чрез военни походи, на ромеи и на наемни войски, в това число и българи.



В с. Панчерево Софийско през 40 - те години на миналия век.



Неизвестно?


Някои по – късни извори и пътеписи.

„Техните мъже /с. Поповица Пловдивско/, носят много червени и сини кръпки на белезникавите си дрехи. Когато излизат в полето с добитъка, те носят на гърба си тояга и водят едно или две кучета вързани до себе си”...

Из „Пътепис” от Якоб Хилтенбранд от 1657г.


„Овчарските кучета са едри и рунтави, с набито телосложение, с обло голема глава, те тежко ходят и грозно лаят”...

„Описание на овчарските кучета у нас от края на 19 век” от Васил Дечов

„Грамадни кучета подадоха сигнал, за нашето пристигане, в най – високо лежащото Балканско / в Стара планина/, село Лакатник”...

Из „Пътувания из България” от Феликс Каниц.


„Кучета големи и рунтави като мечки яростно ни лаят”...

Из „Посещение на Българо – помашката република на Ахмед ага Тамръшлията” от пътеписеца Вацлав Добруски.


„Единствените постоянни жители на планината Рила, са калугерите, лятно време дохождат и овчари, отчасти и власи”...



„Лятно време Витошките пасбища се съживяват нагоре. На южния склон Панагюрци пасат бял рогат добитък в големи стада. На страната откъм града обикновено живеят власи – чергари / македонски румъни/ , със своите стада овце и малки космати кончета. Пасбищата принадлежат на съседните общини. Нощните огньове на пастирите през топлите нощи, се издигат над селата и трептят на тъмния планински склон. Стадата на всички пастири се пазят от големи вълчи кучета / може би се има предвид вълкодавни/, тъй като не липсват зверове” ... „ След тази дата / власите /, натоварват жени, деца, млекарските си и домакински съдове и друга покъщнина на коне, и подкарват стадата със своите големи вълчи кучета”...

„ Най после на източния бряг два часа от града лаят ни кучета, които българските овчари с рунтави калпаци и дрехи, накараха да млъкнат”...
В западна посока от София.

„ Тъмнооки изгорели моми с навити ръкави и селянки с пеленачета в торба на гърба и със сърп в ръцете. Те похапнаха за закуска малко хляб, постегнаха своите цървули, натовариха на магаренца дребни потреби и с големи жълти кучета на тълпи, потеглиха в полето”...

По жътва из Тракия.

„ При входа на гората виждаме от далече животно, което изглеждаше като сиво овчарско куче, но друго яче тичаше и не лаеше. Оказа се младо вълче. Но докато се накараме да стреляме, то избяга”...

Из Османпазарско / Търговищко/.


„ Тук – там пасяха стада от кози, които в цяло Царибродско образуват главната част от дребния рогат добитък. Овчарските кучета се хвърлиха веднъж срещу нас с такава ярост, че вече бяхме се приготвили да стреляме”...
Из Царибродско.

„ Най после за осем и половина часа излязохме от горите на широка поляна по която се разнасяше силно лаене на големите бели овчарски кучета”...
Пътуване до стадата на Копривщенският уважаван господин Лука Искров.

Из " Пътуване в България " от Константин Иречек.

„ По трудно беше с големите кучета. Веднъж един рунтав овчарски пес, сигурно загубил господаря си – шоп в някой пазарен петъчен ден, създаде доста грижи за кучкарите. Мечата му глава наистина влезе в разширената примка, но кучкарина не можа да удържи пръта”...


И „ София тъжна и весела” – спомени от Петър Мирчев.



„ Весело пламтяха овчарски огньове, зли кучета изтичваха да лаят срещу нас”... „ Тръгнахме по тясна пътека за овце, която лъкатушеше през нивите към планините” ... „ Тук там по склоновете се виждаха къщи с обори и навеси наоколо” ... „ От тези дворове се надигна сърдит лай на кучета. Из цялата долина на с. Баня сякаш лаеха хиляди, а врявата отекваше отново и отново по хълмовете. Все още непривикнал с тая напаст на Близкия изток, не можах да разбера, защо намиращия се наблизо от тук гарнизон в Лъжане не се впусна по въображаемата следа на някакво турско нападение. Но на Балканите човек свиква с кучетата. С течение на времето, той започва да разбира, че единствения враг, от който трябва да се страхува един чужденец в България е селското псе”...

Из „ Спомени от Македония” от Артър Смит участник в революционното движение на македонските българи.



Пограничен пост с кучета, неизвестно?




От с. Баните Старазагорско 1927г. В дъното на снимката лежи овчарско куче.


МАЛКО ИНФОРМАЦИЯ ЗА ВЛАСИ И КАРАКАЧАНИ

„До средата на 19 век влашкия елемент във всички свои разновидности, живее в пълно духовно единение с гърцизма. Куцовласи, цинцари и каракачани се черкуват и служат на гръцки и си служат само с него. Това са наистина „елино власи”, които в множество големи и малки центрове в Македония, Тесалия и Епир, съставляват ядрата на гръцките общини. Неизмерими са техните заслуги и приноса за каузата на елинизма”...

„Власите взеха най – живо участие в борбата за гръцка независимост и наред с албанци, българи и други, дадоха на гръцкото въстание някой от най – прославените командири. Власи по произход са някои от най – големите гръцки народни благодетели. Аверов, барон Синас, Закас, Думбас и др. Главно от власи – издържливи стройни планинци от планината Пинд, се съставяха войсковите части на „ЕВЗОНИТЕ”, с които гърците толкова се гордеят.”...

„Вестник „Атон”, нарече куцовласите „Химерично и неизвестно в етимологията чудовище”. А оттатък Дунавските румъни – безцветна смесица от славяни, готи, хуни, българи, скити / узи, паченеги и кумани/, турци, цигани и безброй други варварски племена, които са узорпирали националното име на римляните”...

Из ”Освободителните борби в Македония” от Христо Силянов.




Бяло куче от Родопите.




Туристи на раздумка със стар овчар с магаре и овчарско куче от с Трапе Ловешко.


НЯКОИ ЕТНОГРАФСКИ МАТЕРИАЛИ

„За охрана на овчите стада в България и балканските страни в Румъния, Унгария и другаде, се използвали овчарски кучета. Те са отглеждани и дресирани от малки така, че стават не само другари на овчаря, но и главни помощници, защото помагат овцете да се движат в куп, бавно или бързо в определена посока, а през зимата навреме сигнализират опасността от вълци и други зверове”... „ Поради голямата полза от кучетата, въпреки специалната наредба за изтравянето им по селата и градовете, овчарите кооператори използват и днес свои овчарски кучета, но предимно в планините. За по – успешна борба с диви зверове, главно вълци, овчарите поставят и сега на вратовете им железни гердани с остри бодли или шипове”...

 Из „ овцевъдите от Казанлъшкия старопланински район” от Васил Маринов 1963г. ЕИМ на БАН.


„Овчарят в България винаги е придружаван от кучета от местна порода вълкодави, отглеждани и дресирани от малки кутрета / щенца/. Те подпомагат овчаря при подкарване на стадата в куп и при охраната от мечки, вълци и др. По вратовете на кучетата са окачвани железни гердани / нашийници/, с остри бодли за предпазване от захапване на хищниците”...

Из „Българска етнография” от Васил Маринов.


 „Друга необходимост за овчаря са овчарските кучета, които са и домашни пазители. Смята се че село и стадо са немислими без тях”...” Някои овчари имат по няколко кучета, в зависимост от големината на стадото. Което се дължи на това, че Добруджа по онова време, особено зиме, са изобилствали вълци. За това и овчарите са се стремели да имат по – едри и силни кучета. Кучето е и любим пазач на дома, във всяка къща има „домошарско куче”, а често пъти и няколко. За да могат да се справят по – ефикасно и без сериозни наранявания с вълците, овчарите слагат на вратовете им метални нашийници с остри шипове. За всяко куче около кошарата / егрека, агъла /, има и кучешки колиби /страчове/, за да не лежат псетата на земята, когато има дъждове, виелици и сняг”...

Из „Бит и култура на българите в Добруджа” от Христо Вакараелски.



Снимка с овчарско куче от Македония.



Снимка с куче от Варненско село.



Моми от гр. Крушево  в Македония с агънца и овчарче с куче.




Турски граничен пост в Одринско с две кучета. Според друга информация, са български войници облечени в турски униформи и снимани пред превзетия турски пограничан пост?




Стригане на овце. Неизвестно къде и кога? Зад седналият човек в средата се вижда и овчарско куче.


„Кучето пази овцете от вълци, пази къщата и имуществото на стопанина от разбойници. То обажда всякога, когато е влязъл в къщата чужд човек. Без куче селянина не отива никъде. На воденица, за дърва, на нивата ли, на оран или на коситба – навред кучето ще бъде неотлъчно от него, от колата и воловете / конете/. Селската къща е немислима без куче. Смятало се е, че в къща без куче живеят лоши хора. Ето защо кучето е станало едно от най –обичаните домашни животни. Едно добро куче от сой, се цени по – вече от две – три овци. Имало е много случаи, щото за едно овчарско куче са дадени по десет овци. Кучето при това е непретенциозно към храна и климатични условия... Смятало се е, че за да се запази кучето от бяс, трябва да го люлеят в понеделник / на деня наречен песи понеделник/... Понеже всяка къща има по няколко псета, в някои по десетина на брой, то обикновено люлеят само по едно куче от къща. Този обичай, който е съществувал преди 50 – 60 години навсякъде, днес е запазен само в малко селища”...

Из „Българска етнография” от Димитър Маринов.


„За селянина – земеделец или скотовъд, кучето е ценен и скъп другар, защото е вярно, и защото пази къщата му, стоката му, не само от хищни зверове, но и от лоши хора, вярва се че и от лоши духове и болести...Кучето когато се отбира, се гледа да е от сой, тоест, от добра кучка. Овчарското куче, което се случи от сой, за овчаря е по – ценно от всичко. То не само пази стадото от хищници и зверове: вълци и мечки, но и в много случаи отървава и самия стопанин. Има стотина примери, записани от мен, в които се посочва, за конкретни случаи, как псетата са отървали стопаните си от крадци, хайдуци и разбойници”...” На песи понеделник в чест на домошарското или на овчарското куче, ще бъдат люляни псетата, за да ги не лови бесъ”...

Етнографски бележки от Димитър Маринов.




Куче пред къща от с. Лечевци Кюстендилско през 30 - те години на миналия век.


„Въпросът с овчарските кучета трябва да бъде решен. Въз основа на една наредба на Министерството на народното здраве, бяха предприети мерки за намаляване броят на кучетата у нас. Обаче овчарите по най – високите части на Стара планина, пък и в Рила, Пирин, Родопите и другаде, не могат да опазват своите стада от диви зверове, без помощта на дресирани породисти овчарски кучета. Само овчарските кучета могат да предизвестят през мрачните нощи и в гъстите мъгли, за опасност от вълци и мечки. Овчарите от високопланинските райони трябва до отглеждат по едно или две кучета на стадо, като за изхранването им се отделя необходимото количество царевично брашно, за приготвянето на техния хляб”...” Все пак този и други подобни факти, потвърждават мнението, че овчарските кучета са необходими и трябва да придружават овчите стада в планината. Добре би било, за предпазване захапване от вълци, по вратовете на кучетата да се поставят традиционните железни шипове”...

Из „Стар и съвременен бит на овчарите в Средна Стара планина” в известия на етнографския институт от 1961г. от Васил Маринов.




Офицер с куче, снимка от известният фотограф И. Карастоянов.



И ето два примера за т.н. обмяна на овчарски кучета между етносите. Подобен обмен винаги е съществувал, дори още преди на балканския небосклон да се появи етноса на каракачаните!

„От последните / помаците /, имаше един стар и твърде сериозен агашетина / ага/, който най – много ме изпоти със своите въпроси за преминуването ми из планината от Златица до Троян. Той познаваше така добре Балкана, щото като ме питаше за него, тоест, от где съм минал, сякаш гледаше стаята в която ставаше изпитът / разпитът/. Знаеше имената на всички овчари. Най вече на каракачаните. Като ме попита за едного, Яне кехая, стадата на който били в такава централна местност, щото който иде от Златица за Тетевен непременно трябва да ги види:
-         „Пък кучета ли има тоя кехая? Птиче да прехвръкне през гората не оставят. Даде ми едно, като си затворя и го отвържа, за нищо нямам грижи”.
-         Мераклия някой човек може да е – отговори кадията.

Из „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов.

Това е цитат, който корифеите на каракачанските въжделения, за нашето овчарско куче, доста често цитират, за норматив, като видите ли, как каракачаните са раздавали кучета на другите и за това кучето ни трябва да носи тяхното име.
Част от разпитващите Захари Стоянов в Ловешкия затвор, са българо – мохамедани /помаци/. В този случай виждаме обмен на кучета между помак и каракачанин. Но тук никъде на става въпрос за някакво си „каракачанско куче”, камо ли за някаква порода такова! Става въпрос за овчарско куче което служи вярно на помака /агата/, дадено му от Яни кехая. Естествено, такива кучета има при всички овчари. Това показва отново Захари Стоянов, описвайки овчари и кучета от различни части на България и дори от своето овчаруване в Добруджа, в същото произведение. И както казва накрая кадията /съдията/, че съответния каракачанин, трябва да е голям мераклия, сиреч, за да поддържа хубави кучета край стадото си.

„На времето кажи – речи, всички кучета в селото бяха от такъв сой /тоест, овчарски, не други породи/. Чак от Гинци и Годеч, дето са оттатък Балкана идваха хората при Колето за някое кутре. Ами каракачаните! Някога, те гледаха стотици овце. Влашките вълци, на тумби, на тумби минаваха през заледения Дунав и насмитаха стадата им. Нужна си беше сила да излиза насреща им, да ги прогонва. И каракачаните я намериха при него. Така – близо петдесет години. Много кутрета беше раздал той, много добрини беше сторил. Никога за пари.
Всичко това беше отдавна минало. Стоката отиде в стопанството. За къщите кучетата станаха, комай ненужни. До лани бяха десетина в село. Остана само Мурга на Колето Тасин. И тя  стара – стара, а взе че се окучи”...

Из „Две пенсии за Мурга” от Никола Статков. Реална история от с. Долна бяла речка Врачанско.

Това е друг случай на обмен на овчарски кучета между българин и каракачани и то постоянно. Тук виждаме, че години наред българин дава кучета на номадите каракачани, тъй като притежава кучета от сой, които наистина могат да се противопостават на вълчите нападения. 



Граничен пост № 1 с две кучета, на границата със Сърбия в Чипровския Балкан, под контрола на 15 Ломски полк. 


АВТОР: 
Н. Тодоров
гр. Силистра


Няма коментари:

Публикуване на коментар