ЕГРЕКА: БЪЛГАРСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ В МИНАЛОТО

Поредната серия от стари снимки с нашето овчарско куче е налице. Плюс това представяме и най – старата намерена информация /за сега поне/, за това как българите някога / в периода на Възраждането и новата ни история/, са назовавали и възприемали овчарското си куче. Тя е от Никола Икономов – Жеравненеца и е от средата на 19 век, отпечатана e през 1853г. Намерена е и качена от г-н Иван Панайотов в профила „Овчарското ни куче в миналото” във Facebook.

Български военни и свещенник със сравнително по - голо куче на фронта 1917/1918г.

Овчари със стадо и куче в десния край на снимката 50/60 г. на ХХв. от с. Светлина Бургаско.

Млади овчари с овчарско куче и агне.

Трябва да припомним факта, че българите от Жеравна и редица други чисто български села от Котленско, Сливенско и други места по Източния Балкан, в миналото масово са отглеждали големи стада добитък, респективно овце, като в пасищната практика, са извършвали т.н. трансхумантно подвижно овцевъдство, по посока Добруджа и други райони от Североизтока. И съвсем в реда на нещата естествено са гледали множество овчарски кучета охраняващи стадата им.

Стадо телета на паша, като най - отпред се движат две наши овчарски кучета.

Двама овчари с куче.

Това описание е много по –ранно от познатото ни кратко съобщение на етнографа Васил Дечев /Дечов/видяло бял свят в самото начало на ХХв. Дечев е роден в Родопите, бил е учител, кмет и общественик, живял е в различни места на страната ни. Той е етнограф и краевед и освен за Родопите пише и за Македония. Припомняме какво гласи казаното от Васил Дечев.

„Овчарските кучета са едри и рунтави, с набито телосложение, те тежко ходят и грозно лаят”

Хора с каруча и овчарско куче край Сепарева баня Дупнишко 50 г. на миналия век.

Наш овчар със стадо и куче.

Вижда се, че както при Дечев, така и при новоподнесеното описание от Икономов, не се споменава овчарското ни куче, с някакво чуждо етническо номадско име, а се говори за овчарско, пастирско куче, „нашите кучета” и по най – простонароден начин, характерен за времето си, автора разделя кучето по – скоро като предназначение на пастирско и домашно.

Погрешно възприетото в езика ни име на кучето ни „каракачанско”, през първата половина на ХХвек, е невярно, препраща нещата в небългарска посока, а по посока на гърците дорийци и не отговаря на изискването за българска национална порода, която да е обединител на всички етноси. То не се споменава и използва от други наши класици етнографи или народописци - краеведи от втората половина на 19 и първата половина на 20в. Споменато е само на едно място, в по – съвременно етнографско писание, което също говори за погрешно схващане от етнографа който го е написел.

Въпросното етническо номадско име, е влязло в обръщение сред част от обществото, именно през първата половина на ХХв. поради някои обективни и субективни причини, за които сме говорили много пъти. Тогава то придобива известна гражданственост и по естествен път попада не само в литературата, но понякога се използва и в стопанската литература и дори при някои от първопороходците на нашата кинология. Оттам отново влиияе на част от обществото. Същото наименование, обаче отново поради незнание и липса на каквато и да е тогава информация, бе възродено отново погрешно и клиширано след демократичните промени у нас, в началото на 90 години на миналия век. Каракачанското наименование, се явява като парадигма за някои нашенци, които и до днес градят темела на заблудата пред непросветени и незнаещи хора.

Но това е демокрацията, всеки има право да се отрича от истината и да говори неверни неща. Да създава митологеми и да представя нереалистични и екзотични теории, без покритие от научна херменевтика.

Македонски рибари / разбирай българи/, с бяло куче край Дойранското езеро.

Мъж с дете и овчарско куче от Банско.

Много често, обаче поради липса на изворен материал, който да потвърждава казаното от корифеите за „каракачанската” същност на кучето ни, която искат да наложат повсеместно, / незнайно поради какви причини, е това упорство/, но те употребяват единствено литературни интерпретации и писмени или устни клишета. Най – често срещаното клише, е че „дядо им, татко им, или други някои по – стари роднини са им казали това” и така се пазела традицията предавана от уста на уста. Демек това е меродавното.

Да така е, много от традициите именно така са предавани и съхранявани, но не винаги при това усно предаване на информацията тя е точна, вярна или достоверна. Много пъти тя е погрешна, безпочвена и дори пропагандна, както в случая. Те и братята македонци така казват, па си и вярват, че бащите, дедите им са им сборили и велили как те са по род чисти македонци немащи нищо общо со бугарите татаро – монголи, окупатори и фашисти, но това изобщо няма нищо вярно с истината!