'
Пред паметната плоча на С. Боздуганов в гр. Алфатар, от ляво на дясно: Любомир Злетев, Иван Хаджииванов и Валентин Събков
Паметна плоча на Стефан Боздуганов изградиха в гр. Алфатар Силистренски окръг.
Откриването се състоя на 4 септември 2013 г.
Човек е смъртен, а животът му е кратък. Времето е безпощадно към хората и техните дела. То погребва тленните човешки пластове и наслагва върху мъртвите все нови и нови поколения. Мъртвите са обречени на забрава. Те нямат място на присъствие при живите. Това е диалектиката на живота. Малцина са тези, чиито дела, ще се помнят навеки. Но, спроти този жесток и необратим зокон на природата, мъртвият може да бъде с живите, ако сред тях живее споменът за него, ако делата му са велики и не тегне забрава над тях, или ако някой нарочно не ги е заличил и опошлил и ако се присещаме за него в тревожни и радостни дни, за да може този спомен да ни направи , по – мъдри родолюбци, силни духом и добри патриоти.
Такъв е и Стефан Боздуганов, един от създателите на Добруджанското революционно движение и негов най – популярен и непоколебим деец, свързал съдбата си с него, от неговото създаване до самия му край.
С. Боздуганов в ляво, седналия е Слави Алексиев заедно с други дейци. Снимката е от сайта на ВДРО
Паметната плоча на съучредителя на Вътрешната добруджанска революционна организация /ВДРО/ и главен войвода на четите към нея Стефан Боздуганов бе изградена на мястото на родната му къща в центъра на гр. Алфатар. Официалното й откриване се състоя на 4 септември 2013 г..в присъствието на изследвачи на живота и делото му, властимащи, граждани, патриоти. Специални гости бяха историците Валентин Събков от Варна, който в момента пише монография за героя, Иван Хаджииванов – внук и съименник на своя знаменит дядо, един от създателите и водачи на ВДРО и Доц. Любомир Златев от Русе, автор на излязлата през 2009 г. книга „ВДРО”.
Стефан Боздуганов /1892 – 1942, или според някои 1943/, е един от няколкото основатели на създадената през 1923 г. ВДРО, ставайки още в началото член на Централния й комитет. Освен идеолог, е и активен борец с оръжие в ръка срещу румънските поробители именно в качеството си на главен войвода на четите към нея. След 9 септември 1944 г. е незаслужено игнориран от тогавашната комунистическа власт поради факта, че е минавал за представител не на лявото, а на дясното крило на организацията. Тоест, защитавал е истинската национална кауза, а не предателската и ибрикчийска дейност в полза на Коминтерна, на левицата в нея. С идването на демокрацията през 1989 г. Боздуганов отново взе да се споменава от изследвачите, целящи да изтъкнат важната му роля в борбата на българите от Добруджа за национално освобождение. Тоест, той постепенно беше реабилитиран, а сега вече е подобаващо увековечен и чрез въпросната паметна плоча, изградена по идея на инициативен комитет от родолюбци. Средствата за това бяха осигурени от Общината в Алфатар, както и, най – вече от различни частни лица, изиграли ролята на спонсори, споделиха от техните среди.
Картината " Добруджански овчар", на художника А. Томов
Преди да споделим с читателите данните за революционното движение и дейност в Добруджа, в настоящия материал, трябва да кажем, че те са взети от множество книги по въпроса. Естествено, голяма част от тях са написани по спомени от леви активисти, част от движението, изродили се в отчаяни подръжници на комунизма, или от изследователи, но с леви убеждения и тенденциозен подход съобразен с соцконюнктурата при представяне на истината. Други, от назависими изследователи по въпроса. Най – коректен и екзактен към истината сред тези независими изследователи е Любомир Златев, който е историк и преподавател в Русенския университет.
Влах с кучето си на скала
Уземна / полувкопана, землянянка / къща от Северна Добруджа. В долния десен ъгъл лежи пазача й шарено куче.
Картина от автора. "Четници нападат влашка къща" същата не е довършена и е в процес на рисуване
Чета на ВДРО 1924г.
Чета на ВДРО от 1924г. Това според, някои източници, е четата на войводата Рашко Чорбаджиев родом от с. Кайнарджа, Силистренско. Състояла се е, при различните походи в Добруджа през 1922, 1923 и 1924г., от около 13 – 15 души. През същата година в нея влиза вече и Димитър Дончев – Доктора, който е най – отстрани, с медицинската си чанта. В този период, е само с мустак, без характерната си четническа брада позната от четничеството му през 1925 - 1926г. и след това. Възможно е снимката да е направена лично от Дочо Михайлов? Снимките са от неговия хархив, но според някои, той не присъства на нея? Някои припознават сред персонажите в нея и образа на войводата Стефан Боздуганов, третия от дясно на ляво на първия ред? Тогава и тримата ръководители на ЦК – секретар – касиера на ВДРО Слави Алексиев, организатора С. Боздуганов и главния войвода на всички чети Д. Михайлов, както заедно, така и поотделно обикалят областа,влизайки в състава на различни чети, водени от избраните от организацията войводи.
Същата чета
Снимка на същата чета, направена при друго четническо навлизане в Добруджа, най – вероятно през есента на същата година? Доктора е вече в ролята си на съвойвода и е седнал до войводата Р.Чорбаджиев. Според някои, Дочо Михайлов е най – вляво? Това имено, обаче е четата, която след отпадането на някои персони от нея, като самият войвода Р. Чорбаджиев и четниците чиито имена са спестени от левите графомани и са споменати саркастично само със своите прякори, като – Черния / Черная/, Гендата / Герата/, Копука и др., /които в последствие откриваме във ВДРО четата на Петър Енчев/, придобива друга легитимация. През 1925г., същата стои, в основата на създадената нова лява ДРО чета, в която са привлечени хора, не само от останалите чети, но и други люде привърженици на комунистическите идеали. Тук могат да се разпознаят образите например, на най – едрия, брадатият четник Петко Чорбаджийски, Йордан Русев /Петре Борила/, Петър Петров / Голия/, Йордан Гергицов и др.
Власи бакали, въоръжени с пушки и куче
След разцеплението на леви и десни през 1925г., десните продължават, на приливи и отливи да подържат чети и да извършват пропагандистки и други акции в полза на българската кауза из поробена Добруджа. Левите пък, заигравайки под свирката на Коминтерна и БКП, творят своите комунистически мрежи.
В предходните статии за създаването на добруджанската организация, изтъкнахме / преразказахме на достъпен, за читателите стил /, някои известни факти, от революционния път на доаена на четничеството С. Боздуганов. Сега следва да добавим още такива. Една от най – интересните четнически акции известна нам, от малкото останали и достигнали до наши дни данни, за това, и представена в предходния материал по темата, е тази, за опита, за ликвидирането на развихрилия се в омразата си към българите, влашки водач и българофоб – Щерю Маджару, / някъде споменат като Туджару/. Същият имал лични 700 овце и прогонвал българските овчари от мерите на три села, които били по местноста „ Канарата”, минаваща през землищата и на трите. Българите били жестоко измъчвани и репресирани от влашките му домбази, ако се оплачели на власта. Щерю допускал там, само другите власи, но не и българските овчари, които пасели своите стада по синурите и в горите, което пък пораждало други конфликти, с горските, и поради липсата на изход от ситуацията, били готови да емигрират.
От няколко полицейски дознателни протокола със самопризнания на войводата пред българските власти, обаче научаваме, че преди самата акция е имало предходна. Тогава Боздуганов с още осем човека влиза в Добруджа, за да повдигне духа на поробените българи, като евентуално и да се справи с някои пакосни елементи, между които е и въпросният Щерю. Самото пребиваване на четата, обаче търпи редица проблеми, които правят невъзможно изпълнението на крайната цел, за които ще разкажем в кратце.
На / 15 и различни други версии за дати/ септември 1933г., четата влиза в Добруджа. Състои се от: С. Боздуганов, Иван Енчев Чолаков, Петър Иванов Замфиров, Петър Белчев, Петър Гергицов, Петър Петров, Митю Сербезов, Георги Стоянов и Кирил Найденов – Царибродчето. Среща се, не само със сподвижници и ятаци, но и с много други селяни в различните райони, с които разговаря повдига им патриотичния дух и приема тяхните оплаквания от румънския терор. Селяните с радост посрещат и хранят четниците. Но, следват и проблеми при движението й през областа. По пътя за Алфатар покрай гората Каракуз, се натъква на засада от шестима румънски жандарми и след кратка престрелка ги прогонва. Край самото селище среща каруца с трима румънски войници. При подобна на първата ситуация, се дават няколко истрела и от двете страни, при което войницине избягват и остават каруцата, в която четниците намират един чувал с хлаб.
Край с. Бейбунар / днес с. Средище, Силистренско/, при почивка, в окрайнината на близката гора, един от четниците Петър Петров, се изнесал от гората и легнал да спи в близката нива. През ноща четата тръгва посока с. Кайряк / днес Каменци, Силистренско/, и го забравя. Боздуганов връща някои от четниците да го дирят, но те не го намират, макар и да викат и стрелят, зощото Петров ставайки в тъмното, тръгнал в съвсем друга посока. Същият го постига следната трагична съдба. В лутането си бил съзрян, изненадан и залован от двама жандари край с. Караджаат / днес Сърнец, Добричко/. Пратен в Силистра и оттам облечен в румънски жандарски дрехи е разкарван из някои села, с цел да бъде разпознат, или той сам да покаже ятаците. Той обаче не бил виждал никой от тези хора и не разпознал никой. Даже не разпознал и мястото на преминаването на границата покрай която го развеждали. Най – после, го закарват към родното му село Чамурлий / днес Житен, Добричко/. Там, накрая на селото, го убиват и изоставят. Оттам го прибира и погребва баща му.
Кирил Найденов – Царибродчето, пък при пресичането на една гора пада и си убожда дълбоко, на един трън крака, който се подува и възпалява. Това, му пречи да ходи и забавя групата. Четниците се срещат в гората край с. Саръ неби, с овчарите от трите пострадали села. Освен от Щерю от с. Саръ неби / днес Балик, Добричко/, се и оплакват и искат да се ликвидира, и развихрилия се учител румънец, от същото село, тероризиращ тях и техните деца. Боздуганов ги съветва, че все пак убийството на същия, като държавен служител, ще доведе до терор над тях от властите и могат да бъдат изселени, което ще отвори врати, за още по – голямо цинцарско заселване, по тия места. Тези незгоди и препятствия, карат войводата, да върне осакатената си чета по посока границата, с уверението към събратята си, че ще се върне и свърши обещаното от организацията. В гората край с. Кютюклий се срещат с местни селяни и ятаци, които им казват, че от с. Липница, още от 1923г. един моканин мелничар откраднал една наша страшно красива българка, за жена, но се отнасял с нея като с робиня, биел я и тормозел непрестанно, искайки да я порумънчи. И въпреки, че била избягала, той пак я бил отнел от родителите й, които нямали как да я отърват. Боздуганов решава въпреки проблемите да действа и през ноща тръгват за въпросното село, но объркват пътя и сутринта разбират, че се намират срещу с. Кара коч / днес с. Овен, Силистренско/. Още два пъти бъркат посоката и накрая тръгват в друга отказвайки се.
При следващия си поход с усилена чета от 22 души, той влиза в битка с власите на Щерю, което е описано в предходния материал по темата.
Власи мандраджии, в долния ляв ъгъл стои куче с рязяни уши
Но защо тези власи номади тормозят българите в пределите на родната ни Добруджа, и от къде идват те?
По силата на Ньойския мирен договор след 1919г. Южна Добруджа е отново извън пределите на България. Румънските управляващи среди ясно съзнават, че е много трудно тази чужда за тях земя, с преобладаващо българско население, да бъде интегрирана към румънската държава. Поради това те се опитват чрез масова колонизация на румънци от цяла Румъния, включително и власи – цинцари, да запълнят този дефицит и да променят нейния етнически облик.
Когато става ясно, че тази политика не постига очакваните резултати, след 1925г. в областа започват да населват масово представители на различните романоезични племена – аромъни, мегленорумъни / от областа Мъглен в С. Гърция/, фаршериоти / от Албания/и др., сред които в продължение на десетилетия е водена пропаганда, за да им се формира румънско етническо самосъзнание.
Мокани / румънци/, с каруци, придружени от куче
Както и в останалите райони на Македония, в Пиринско аромъните се заселват трайно през последните десетилетия на 18 век. Те са предимно пастири номади дошли от планината Грамос в Гърция и Албания. Водят своя овчарски живот подобно каракачаните, но и много столетия преди тях, със зимни и летни пасища и поселища.
Н. Тодоров
гр. Силистра
СЛЕДВА:
Няма коментари:
Публикуване на коментар