Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 3

Пернишко 30г. на ХХв.

Текстове от Южнобългарските предели:

    „ Петте ни едри овчарски кучета с големи глави и рунтави опашки бяха винаги при стадото. Неро стоеше в къщи. ...”

   Из „ Неро”, от Добри Жотев. Отнася се с. Радуй в Шопския край.

   „ ...Кучето се надигна. То беше едро като магаре. Овчарска порода с бакърен косъм и дълга опашка, която повлече по тревите. На шията имаше железен гердан с остри шипове. Очите му блестяха големи и умни. ...

   Вълкът повторно повлякъл овцата и поел към Кортенската гора. Каракачаните го съзрели, вдигнали врява и пуснали песовете подире му. Видели моето куче да тича пред другите. Когато стигнал гората, вълкът хлътнал в нея и моя Страшник подире му. Другите кучета не посмели да влязат навътре. ...”

   Из „ Вълча пътека”, от Ангел каралийчев. Отнася се за Шопския край.

Малко кутре от породата в Македонския край 1918г

.

 „ ...Ослуша се и гласът му отново проеча над снежната стихия: „ Белко – о – о – о!” Иззад високата могилка изкочи едро овчарско куче, помая се минута – две и с големи скокове притича насреща. От отворената му уста излизаше топла пара...

   - Ами кой е по – добър – Белко или Караман? Ти дядо това ми кажи -  настояваше внукът и много му се искаше да чуе, че е „ Белко”.  ...”

   Из „ На кошарата”, от Кирил Апостолов. Отнася се за район на Пирин.

В ляво и в дъното се виждат наши кучета.

„ ...Наближих нашата колиба и осемте вълка ме пресрешнаха.

   Имахме едно куче Балкан. То взе да лае. Я тръгнах с него да ги прогоня, а овцете ги натирих към колибата. Затворих се и взех да паля огъня. Кучето е младо, ново, още непатило от вълци и само във вратата на колибата се завира. ...

   По – богатите овчари държаха по много кучета. Мъжки и женски. ...

   Но , трябва да имаш много брашно, за да храниш по няколко кучета. Ние бяхме бедни и купувахме по едно младо куче, че бяха най – евтини...”

   Из „ Облизаната попара”, Разказала Мария Драгова от с. Гостун Благоевградско в Западните Родопи. Записал Спас Попов, издал Николай Хайтов.

Деца с куче в Рила над с. Говедарци 50г. на миналия век.

   „ ... – На, виж тоя герой! Грамаден, дори страшен пес, врат като на два коча, козината рунтава, ни черна, ни кафява, също като на мечка, ушите и те изрязани, щръкнали като на вълк, а изпусна шилето! По – добре да не го бях извеждал на езерото...”

   Из „ Шюкрю и Караман”, от Асен Христофоров. Отнася се за Рила планина.

Ка тина на З. Бояджиев с овчари от Средногорието.

    „ ...Защото Караман му беше истински другар. Друг в къщата си нямаше. Жена му, Бог да я прости, се помина преди години, децата му бяха в големия град, а той вече пенсиониран, кукуваше в къщата, където беше преминал живота му. ...

-         Какво знаеш ти Карамане? Нищо! Само ме гледаш предано

толкова време! Като баща си, като дядо си. ...”

   Из „ Кучешки ден”, от Цветан Чалъков. Отнася се за Пазарджишко от южните склонове на Средна гора.

Овчари от с. Калугерене 70г. на миналия век.

   „ ...От време – на време те излизаха да нахранят овцете и да пораздвижат големият овчарски пес Жарко, който единствен не се плашеше от студения вятър и много рядко се прибираше на завет сред овцете. ...”

   Из „ Вълкът”, от Антон Михайлов. Отнася се за Тракия.

  

Снимка от Пловдивско 30 г. на ХХв.

   „ ...Шаро беше вярно куче и не се отдалечаваше от кошарата. В това снежно време обикаляше наоколо, ходеше с овцете до Гушов кладенец, когато пускаха овцете на водопой, пиеше вода и след тях са връщаше на кошарата. Другото куче, Гривчо, беше младо и се учеше на занаята от Шаро. ...”

   Из „ Вълчицата”, от Килил Момчилов. За района на Източна Тракия.

Гроничар от Родопите между Балканските и Първата световна война.

   „ Имахме куче – Катерин. Младо, много апетитно вълците да гони. Гласът му – цяла бурия: каже ли „ ав, ав”, гората се тресеше и ехтеше. Беше с дебела вратина, бързо на ход, леко в ушите, като че не спеше! А пък да видиш каква накеркелена опашка имаше! ...”

   Из „ Катерин”, от „ Диви разкази”, на Николай Хайтов. За Родопите.

Самия край на 19 век родопски овчари.

   „ ...Нарекох го Балабан. На третата година стана голямо куче – главата му наголема, краката му станаха диреци, гърдите му се разшириха, козината му бе рунтава като на мечка. А бялата ивица през главата и гърба го правеше, още по налето и гиздаво. Куче да ти продума и да ти наплни душата! То ми бе дете, брат и другар, не даваше пиле да приближи стадото ми! ...”

   Из „ Балабан”, от Константин Канев. За Родопите.



    "... Изправен сред кучешкия кръг, напоен със звучна тревога, Йордан огледа простора, разлюлян от вълчия рев; огледа и мeстноста... Той проследи и звука, понесал се на високи вълни и определи безпогрешко, че вълците задминават хълма...
    Кучетата със сдържано ръмжене взеха да напират към билото. Той ги спря и те се въртяха с димящи муцуни в задавен лай. Вълчите звуци промушваха пряко нагоре здрача и той сякаш съзря зверовете, наклякали в снега и обтегнали глави към небето. Пусна кучетата и те се спуснаха с нажежено джавкане към песента на кавалите... Йордан започна да насърчава с викове кучетата. Гласовете им звънливи, като клепала, се носеха полегато срещу вълчия вой, изстрелван високо към луната. ..."

     Из  новелата " Булевард" от книгата " Южняци", на Димитър Вълев. За с. Аланово Елховско.

Граничари 1917г.

 „ ...Кюмюрджи наистина приличаше на кюмюрджия, както някъде наричат миньорите и коминочистачите. Гърбът му беше покрит с черна, но не лъскава козина. Страните, гушата и краката му се белееха, ала и това не бе чисто бял косъм. ...

   Кюмюрджи ходеше с овцете по горските поляни. Като гледаше от майка си – старата зла кучка, - младото куче погваше прасетата и докато не ги прогонеше далеч от овцете, не ги оставяше. ...”

   Из „ Кюмюрджи”, от Борис Крумов. За района на Странджа.

От блога на Тодор Славчев. Овчарят Георги със стадо и куче през 50г. на ХХв. в Айтоско.

   „ ...Славно куче беше Караман. Едро като мечка, космато. Всичко разбираше. Само думи нямаше, за да каже какво мисли и какво е решил да прави. Но и без думи, само по очите, по влажната муцуна и по махането на рунтавата кафява опашка ние разбирахме какво иска да каже Караман. ...”

   Из „ Караман”, на Паулина Станчева. За района на Южното Причерноморше.

    В резюме можем да установим, че литературните произведения  от миналия век, показват множество факти, за наличието, използваемоста и общия вид на нашето овчарско куче. То освен, че е разпространено по всички български краища, е служило вярно не само на овчари и пастири, но и на всички останали селяни. Използваните еднакви имена повсеместно / най – често слагани според визията на самото куче/,  средата в която обитава и служи на човека, както и кратките описания на общия му вид от всички писатели, говорят, за една завършена консолидация на типа овчарски кучета у нас.

Николай Тодоров

Гр. Силистра