Никой не е забравен, нищо не е забравено... Обща характеристика на четничеството в Добруджа

    Още в първите месеци и години след румънската окупация на Добруджа и подписването на унизителния и унищожителен за България и нейната цялост, Ньойски договор през 1919г., българите от областта започват да се самоорганизират в чети срещу новия поробител. Същия, е започнал да управлява в „Люлката на Българската държава”, чрез икономически терор, насилия и убийства, и да налага своята денационализаторска политика с всички възможни начини, прийоми и средства, които спомагат, за нейното обезбългаряване и съответното й румънизиране. Това създава значителен бежански поток към свободните български земи, от който именно произхожда основната радикална сфома на четите. 

Силно фрагментирана, може би изрязана от обща снимка на Братята Паунови.

    Четничеството може условно да се раздели на три основни периода. Първия е от 1919г. до 1923 годината когато се създава ВДРО. Втория от 1923г. до 1925 – 26г. и третия до освобождението на областта през 1940г.

     През първия период 1919 – 1923г., четничеството е сравнително стихийно, неорганизирано в единен център и понякога е на границата на разбойничеството. Тогава четите навлизайки в откъснатото отечество, са отмъщавали на някои от новите завоеватели заради насилията си над българите, или, най, често са помагали на бежанците да пренасят покъщнината си към новите си местоживелища, пазейки ги от агресията на властите упражнявана практически от подопечните й военни и полицейски, сили, а също така често са влизали и в битки, с множество румънски контрачети, или други техни криминални банди покровителствани изцяло от румънската администрация и „Сигуранцата”. 

Георги Чаков

     Понякога, обаче същите, също са правили и обири. За съжаление, тези обири не са били винаги извършвани само над население от чужд етнически произход, но и над някои българи. Самите наши чети са били във връзка и почти винаги са покровителствани от местните български полицейски и гранични власти.

    Още 1919г. се формира /възстановява/ нелегална организация със значителен обхват както в градовете и селата в Добруджа, така и в тези на България близо до границата заселени с бежанци. ДРК/ Добруджанския революционен комитет/ наречен ЦДРК или Конвент, се явява като нелегално подразделение на ВДС / Виш Добруджански съвет/, и неговия изпълнителен орган ВДК/ Виш Добруджански комитет/, начело с д-р Петър Вичев. Много активен в организирането и създаването на връзки между комитетите от двете страни на границата е Слави Алексиев, който пряко кореспондира и се отчита, за дейността там, на Вичев. Често такива чети са използвани за делото и с това се прави опит те да бъдат обхванати в организиран нелегален боеви елемент от организацията в борбата й за свобода.

    Във различни сведения от румънска и от българска страна се споменават немалко български имена, като подбудители и организатори на подобни чети. Водачи на чета от с. Веселец Кубратско се именували Пеню и Васил. Капитан Дочо Иванов, който организирал добруджанските бежанци от с. Огняново Добричко. Тесни връзки между бежанците от района на Добричко имали и офицера майор Т. Марков, поручиците Попов, Йорданов и Калчиков и подофицерът Чаушев. Те въоръжавали и допускали техните подопечни да нахлуват в областта, да вършат контрабанда и да мъстят на някои румънци.

Румънски граничари със кучето си и арестуван румънски контрабандист в края на 30г. на ХХв. в Трансилвания. Тези неща са ставали и на нашата граница.

     Според български източници замесени в четнически акции са: Петър Янчев от с. Алфатар Силистренско, запасен капитан живущ в гр. Кемаллар / днес Исперих/, както и други лица живущи там – Друми Матов от с. Бабук Силистренско, силистренците Ангел Попов, Никола Тумбев и Никола Хамутчията, а също и Трифон Овчаров и Колю Добрев от Силистренско. Исперих и околностите му се сочат от румънците, като, най – сериозното огнище на организирания иредентизъм и разбойничество на българите.

   Доста често се случва, обаче действията на някоя румънска банда да се преписват на сметката на българите. Такава румънска банда шетаща в Силистренско и покрай границата от 20 човека, през лятото на 1920г., е нападнала, ограбила и безчинствала с роднините на бежанците от Силистренските села Добротица и Сребърна.

    Често между пограничните патрули на границата стават престрелки, които почти винаги са породени от преминаващи единични или групи лица смятани от румънците, за организирани чети. От това следват множество ноти от румънска страна посока България и Обществото на народите. Не закъсняват и репресиите от страна на властта над местните българи. В интерес на истината, само част от тези нахлувания през границата са дело на организираните български чети. В голямата си част те са извършвани от бежанци, които пренасят своята покъщнина, или такива които отскачат до роднините си от другата страна, както и от отявлени крадци на добитък и контрабандисти на стоки. Мотив, обаче в подобни подозрения, за румънците, и подклаждане истерията „ Организирано комитаджийство”, е давало обстоятелството, че почти всички заловени четници са добруджански бежанци или българи дезертьори от румънската армия, при това въоръжени изключително със системи пушки и бомби използвани от българската войска.

    В края на 1921г. от Румънската легация в София до Министерството на вътрешните работи е изпратена преписка на френски език, в която се спрягат имената на Никола / Колю/ Йонков, от с. Сарсанлар / днес Зафирово/, Трифон Колев от с. Арабаджилар/ днес Коларово/, Стефан Колев от с. Царев дол, Крум Попов от с. Пожарево, Петър Казаков с. Антимово, всички от Тутраканския район на Силистренско. Петър Енчев от с. Алфатар и Калчо Добрев от с. Калипетрово Силистренско живущи в Исперих. Иван Мотев, с. Райнино, Йордан Паунов от с. Калугерене Главинищка община на Силистренско, живущ с. Шеремет / днес Веселец Исперихско/, капитан Георги Нейков и други, все от Силистренския район, като организатори и водачи на чети от по 30, 50, 100 или даже 140 души. 

Силистренския префект Ташку Пучере открива бъдещ строеж в гр. Силистра средата на 20г. на ХХв.

    Много по – точни и приемливи са данните които цитира Силистренския префект Ташку Пучере / от аромънски произход/, през 1922г., че в района на Силистренската префектура действат две чети. Първата чета се състояла от 24 души и действала в района на Тутракан и Силистра. Водачи й били редувайки се, казаните по – горе  П. Енчев, К. Добрев, Йо. Паунов, И. Мотев и Тодор Картяну родом от Тутракан. Втората чета била от 13 души и се предвождала от Георги Чаков от с. Гюллер кьой /днес Алеково Силистренско/, действала в Тервелско и имала за главна база с. Дживел / днес Никола Козлево, Шуменско/. Специално споменава и Сл. Алексиев от с. Калипетрово Силистренско, живущ в гр. Русе и притежател на кръчмата „ Заробена Силистра”, като един от сборните пунктове за организаторите, ятаците и  четниците.

   Такива чети в Исперихско и Кубратско били водени от Темелко Димитров Манджов /Манджоолу/, от с. Сърджилар / днес Подлес/, преселил се в Мумджилар / днес Свещари/ и Атанас Симеонов Пачура от с. Балабанлар / днес Вазово, Исперихско/. Трифон Каблешков и Тодор Ракъджиев от с. Завид, днес гр. Завет/ и др.

   През  1919г. изчезнали овцете на чиновници от с. Кьосе Абди / днес Райнино/. Нарочени били и арестувани 20 човека роднини на бежанци от селото. Подложени били на побой и нечовешки изтезания. Предстояло да бъдат закарани в Силистра. Йордан Паунов събрал чета, с която прекосил границата през нощта. На сутринта четниците обиколили жандармерийския пост в селото. Хвърлили вътре бомба и започнала престрелка. В битката загинал шефа на поста, а жандармите се разбягали. Арестуваните били отървани. Същата година, властта започва арести поради това, че брат му Ангел Паунов с четници бил убил шерифа на поста и преводача – доносник Сюлейман, в същото село.

   По спомени на Начо Цонев преразказани от крееведа Борис Илиев в книгата си за с. Свещари, се съобщава следното, което става през 1920г.: разказва, че неведнъж четници са се събирали и отивали в българския пограничен пост. Там ги въоръжавали с бомби и пушки и те отивали на разузнаване. Командата се давала предимно от Йордан Паунов. Най – често се е ходило към селата Сарсанлар / Зафирово/, Асфаткьой / Главиница/, и др. места. Според задачите се окомплектуват и групите. Същия източник споменава, как веднъж нападат с. Зафирово, където в училището имало настанени румънски войници. Четниците хвърлят няколко бомби и започват честа стрелба. Неизвестно колко е траела атаката, но след известно време четата се оттегля. При изтеглянето си, е пресрещната от кавалеристи срещу които също започва стрелба, с което ги принуждава да се изтеглят. Четниците успяват да прекосят границата без жертви. Групата се състои освен от водача й Манджоолу и от четниците: разказвача Начо Цочев, Темелко Илиев Патриков / Патриката/, Темелко Клепача, Димитър Пайтаков / Пайтака/, Димитър Императа, Димитър Кайвалията, Иван Митков Ямалиев / Ямалията/ и брат му Костадин / Кара Коста/... Същият разказва, че също така, хората се събират, когато пренасят с каруци, срещу заплащане семействата и покъщнината на бежанци. Придружават ги от селото, което напускат до границата. Румънците обикновено не реагират и се правят, че не забелязват, а нашите граничари ги посрещат и поемат. Преведени са семейството на самият Манджоолу, на Симеон от Тасьовата воденица и още 3 - 4 семейства, като четата получава по 50 000л., от семейство. Когато, обаче са ходели на обирджилък, него не са го били викали...

Снимка от конгреса в Търговище през 1923г. Тук са някои от бъдещите членове на ВДРО. Снимката е от архива на И. Хаджииванов, взета от сайта на ВДРО.

    Мнозина от тези войводи и четници са привлечени впоследствие в редиците на движението, но някои от тях не влизат. През 1922г. част от същите са в протоколите на организацията създадена от С. Алексиев – „ Черна ръка”, а следващата вече и в четническия апарат на ВДРО. В организацията влиза и водача на шайка Стоян Кордоолу от Добричко с трансформирана чета от 7- 8 човека, под убеждението на леви активисти, но тя подобно на Дочовата чета е унищожена още през 1925г., като комунистическа банда, в Шуменско. Чета през 1921 -1922г., сформира и Христо Станев Трифонов – Думбаза, от с. Токмак кьой, днес Чуковец, Силистренско, бежанец в с. Дживел, /днес Н. Козлево, Шуменско/. Той влиза във ВДРО, където попада сред левите и участва във въстанието от 1923г. След 1925г. става член на лявата ДРО. Още предната година, обаче, той организира лява чета, за борба срещу ВДРО. Четата му е разпръсната от организацията. Той е убит през 1925г., в местността „ Горичката”, край гр. Русе от ВДРО четници.

    Други, обаче, като: Йордан Паунов, Иван Мотев, Тодор Ракаджиев и др., или не влизат и остават да вършат своеволия докато са спрени от ВДРО, / Й.Паунов е убит по нареждане на ВДРО, от войводата К. Йонков, заради бандитизъм/, или  поради бандитизъм съчетан с дейност в полза на левицата? И. Мотев е убит при неизеснени обстоятелства на границата през 1923г. Т. Ракъджиев пък ставава ятак на левите. По спомени на левия четник Жеко Червенков , същия е приютявал леви дейци през 1925г., когато Д. Михайлов е бил в Русенския затвор.

   По границата има и отделни самостоятелни въоръжени бандити – контрабандисти, като: Фането и Сабри Пехливан например. Те са турци, също бежанци от Добруджа. Имат ятаци и действат сами, или вземат не повече от още 2 -3 души при бандитските си набези. Фането е силно респектиран от ВДРО, като става неийн сътрудник и бива използван при превеждането на четите през най – безопасните места по границата. Сабри Пехливан, обаче не влиза, но първоначално също така е респектиран и намалява бандитските си изяви. В крайна сметка, обаче не без съдействието на организацията е арестуван от властта, осъждан е няколко пъти да лежи в затвора, но при последния арест, е осъден и обесен. 

Типичните за времето си четнически униформи използвани не само при четите в различните организации, през периода, но и от по късните партизани.

Типичните каскети, военни куртки, и панталони, навои и цървули и други средства за бойна дейност през епохата.

    Вторият етап / най – активния /на четничеството в Добруджа е през периода от 1923 до 1925 – 26г. Тоест, от създаването на ВДРО до 1926г. Първата посочена 1925г., обаче, е годината на разцеплението между левицата и т.н. Десница след 2г. странна симбиоза между леви и националисти, в движението. След като левите сили не са успели да обсебят организацията, в този срок, създават алтернативната подопечна на БКП и Коминтерна организация ДРО. А, другата 1926г.,  когато е унищожена основната лява чета, и е убит нейния главен водач Дочо Михайлов от с. Бабук Силистренско, и когато четите на ВДРО / разбирай десницата /, спират / поне официално / своята четническа дейност и за известно време тя преминава в латентно състояние. Този период е добре описан в предходните статии / донякъде и в сайта на ВДРО, Уйкипедия и др. места/, и ние няма да се спираме наново подробно на него. Само ще припомним някои реперни пункта от същия.

Много ценна снимка от фонда на Силистренския музей. На нея пред паметника на Апостола Васил Левски в София през 1924г., са: Никола Кемилев, Слави Алексиев, Аспарух Айдемирски, Иван Хаджииванов, Петър Вичев, Дочо Михайлов, Стефан Боздуганов, Върбан Петров и други дейци на дружество "Добруджа", ВДС и ВДРО. Предимно в ляво са и хора, част от четническия апарат на организацията.

    Например, че след Добруджанския Ескиджумайски / в Търговище/ конгрес през 1923г., когато се взема решението за създаването на ВДРО и четите,  тя е създадена най – вероятно след Девето юнския преврат, тъй като водачите й са предимно сговористи и няма как това да стане по време на земеделското правителство на Стамболийски.

    В кратки срокове организацията се справя с бандитизма в областта. Ликвидирани са и някои румънски насилници и грабители – българофоби, от новите господари на Добруджа. Четите имат освен чисто боеви  функции и също пропагандаторски такива. Именно чрез тях, са възстановени и обновени или новосъздадени стотици комитети по градовете и селата на територията на Добруджа и около границата в България.

   Някои от левите активисти Д. Михайлов, Д. Дончев, Г. Чаков, Р. Перчемлиев, С. Кордоолу и др., участват, както казахме, в Септемврийския метеж от 1923г. Техни дела са, превземането на пограничните постове около селата Никола Козлево, Пет Могили, Тодор Икономово и др., в близост до границата, като се включват в отрядите на Гроздан Узунов в Шуменско, или в атаката на флотските казарми във Варна. Някои като Чаков и Перчемлиев са убити в битките, други се спасяват. По – късно при арести на такива участници от движението, десните лидери, ги вадят от затворите и защитават пред съда, с цел да съхранят единението в него.

Силистренския префект Ташку Пучере по време на военен парад гр. Силистра

Власи със стадо и кучета 60 - 70г. на ХХв.

    Тази странна симбиоза между леви и националисти обаче, както се и предполага, макар първоначално да сработва, с течение на времето, по чисто идейни съображения започва да се компрометира. Стига се и до открито противопоставяне и разпад в отношенията стигащи до „братоубийство”.

   През 1924г. ВДРО / все още единна/, взема решение и създава контакти с ВМРО, за съвместна борба срещу враговете на отечеството. Същата година организацията започва да се финансира от СССР. Следва, обаче крайно обтягане на отношенията и категоричното им поляризиране поради принципите по които започват да работят и да защитават своите идеали леви и националисти. За пример само ще приведем факта, че под шапката на ВДРО, през 1924г., в лицето на Дочо Михайлов като член на върховното й ръководство и на комфракциите в него, е възложено от партийните другари, заедно с Йордан Панов – Шемшето / по негови спомени/, да доставят оръжие по Дунава от Виена, за бъдещата комунистическа революция. Връзка им прави ръководителя на военната кумунистическа организация в Русе – др. Боян Българанов.
    Ето какво казва Д. Михайлов:
    "Да науча добруджанското население, че неговото освобождение е тясно свързано с освобождението на световната работническа класа, да го подготвя и организирам, за този велик ден - това е моята задача."
   Думи от писменото наследство на Дочо Михайлов, според Х. Манджуков, /Идеите на октомври и Дочо Михайлов/ - в. Силистренска трибуна № 129 26 ноеври 1971г.

    С пропагандна агресия и с провокативни действия ДРО се стреми да отклони добруджанци от идеята за присъединяването на областта към България.
   В. Милачков из /Нови сведения за създаването и дейността на ДРО, от архивите на Коминтерна/.

   Нейната цел, поставена от задграничното бюро на БКП и Коминтерна, е с всякакви средства в т. ч. и въоръжено въстание областта да се обособи в Добруджанска съветска република, в състав от бъдеща Балканска федерация от такива републики.
   Според К. Пенчиков, из /История на Силистренската окръжна организация на БКП/.

   През 1925г. по подобие на ВМРО четите, които подпомагат , „Сговора”, както на 9 юни така и в потушаването на въстанието от 1923г., и последвалите гонения срещу комунистите и техните въоръжени групи през периода 1924 – 1925г. по т.н. „ Закон за защита на държавата”, ВДРО също включва своите чети в тези процеси в районите в които действа. Свикват и се окомплектоват четите на Стефан Боздуганов, Петър Енчев, Кольо Йонков, Стайко Колев, Керан Димитров и Димитър Русев. Четите на П. Енчев и К. Йонков, са зачислени на щат в полицията и получават преки разпореждания от там. Така влиянието на комунистите в Североизтока и в организацията, е сведено до минимум. Българското правителство, обаче през пролетта и лятото на 1925г., е принудено отново да сдържа активността на четите на ВДРО в Добруджа. Навлизането им става инцидентно. 

Въпросната цялостна снимка, съхранена в Шуменския архив, на която се вижда крайният отзад в дясно - войвода. След оглед и на други Дочови снимки и сравнението им с образа от тази, може да се допусне сериозна прилика със същия. Има два варианта за снимката. 

1.Първия е че е от периода на участието им още в редовете на ВДРО 1924г. когато са се събрали левичарите от две чети. Част от четата на войводата Рашко Чорбаджиев и тези левичари от четата на Дочо Михайлов. 

2.Другият, е че снимката е пак от периода на ВДРО, но от 1925 към 1926г. Четниците са разпознати със сигурност!

Клекнали от дясно на ляво: Димитър Дончев Малчев - Доктора от с. Долен Добромир днес в Северна Добруджа / Румъния/; Йордан Русев /с псевдоними -  Петре Борила, Пламен, Даскала, Малкия и др. /, от с. Искра Силистренско; Колю Георгиев - Петака, от с. Алфатар Сс; Георги Милушев от с. Алеково Сс; Тодор Господжаков от с. Алфатар; Георги Петров Влахпетров - Голия от с. Ситово Сс. 

Прави от дясно на ляво: Дочо Михайлов от с. Бабук Сс; Йордан Гергицов от с. Сребърна Сс;  Тодор Белев от с. Алфатар Сс; Георги Гицов, от с. Кайнарджа Сс; Съби Тонев - Добруджанеца от с. Алфатар Сс; Петко Чорбаджиев - Роев от с. Кайнарджа Сс. 

    Интересно, дори парадоксално се е развил живота и дейността на войводата Рашко Чорбаджиев? От една страна той е комунист още от 1919г., участвал е в септемврийските събития през 1923г., водач на чета на ВДРО, през периода 1923 - 1924г., в която влизат всякакви по убеждение, както и левите Дончев и Йордан Русев, които после попадат в „ Дочовата чета” и стават: първият Зам. Командир, вторият секретар - касиер, но не и той? През 1926 – 1940г., става деец на ДРО, лежи в наш затвор, осъден от румънците задочно на доживотен затвор. Активно поддържа нелегални комунистически канали през тридесетте години на века. Посреща предварително Съветските войски, през 1944г. още на румънска територия и превзема с левите си другари общината в Кайнарджа и установява ОФ властта! Това от една страна?

    От друга страна, обаче в един сборник на партията за левия ДРО деец Георги Кроснев, е обвинен, че заедно с другите войводи на ВДРО и техните чети през 1925г., громят комунистите от двете страни на границата! Същият попада и в списъците на условно казано „десницата”, при представените за народна пенсия нейни дейци от И. Хаджииванов след 1940г.? Странна метаморфоза и алиенация?

Български жандармеристи с куче. Такива жандармерийски части са гонели комунистите, техните чети и партизански отряди, още от преврата на 09. 06. 1923 г., до 09. 09. 1944 г.

     В резюме, можем метафорично да обобщим, че четничеството в този период, се движи по тънката линия между синус /ляво / и косинус / дясно /, но понякога с дълбоки прояви на корелация навътре в системата.

   Тук можем да отворим една скоба и да разсъждаваме за въстанието от 1923г. Трябва да отчетем, че може би наистина при много от случаите спрямо въстаниците се е действало прекалено брутално и безсмислено жестоко, от страна на военните и ВМРО. По този начин са загинали много невинни селски чада, които са се поддали на психологията на тълпата, всеобщата инерция и психозата на пропагандата на комунистическата демагогия заливаща ни от Съветска Русия, за светъл и прекрасен живот, и така са били въвлечени в ужаса, по чисто социални съображения. Главните виновници Димитров и Коларов дошли от страната на Съветите да критикуват бездействията на партийните функционери у нас, през преврата от 9 юни и може би да оправдаят усвоените и изхарчени за нищо пари, спуснати от Коминтерна, с едно набързо скалъпено въстание, най – безцеремонно напускат страната. Въобще, голям и непростим е греха на комунистическите лидери и дейци, които хвърлят слабо въоръжените селяни, срещу добре въоръжената армия. Ако ще правиш въоръжено всенародно въстание, с цел подмяна на властта, то е логично да го подготвиш много добре, да приспиш бдителността на опонента си и да намериш, най – подходящия момент! Да постигнеш масовост в подготовката! Кое от това е направено, както трябва?

Македонска чета в потушаването на въстанието от 1923г.

Д. Дончев - Доктора с трима четници през 1926г. , оригинална снимка.

    Третия етап, е след 1926г. до 1940г., и се характеризира с четничество на приливи и отливи, съобразено с Българската политика и зависимостта й от волята на великите сили и взаимоотношенията между България и Румъния.

    Левите сили продължават изцяло дейността си, по поддръжка на нелегалните канали към СССР, Букурещ, или Бесарабия. А четничеството им е почити инцидентно, свързано с разпространение на нелегална литература и превеждане на функционери през областта чрез охрана от по 3 – 4 души, както и с коне и овцекрадство.

Снимката е от книгата за А. Айдемирски

    Десните докъм 1929г. предимно участват в легалния живот на организацията. Там са най – активни И. Хаджииванов, Н. Кямилев, А. Айдемирски, С. Симеонов, И. Маринополски, Георги Теодосиев в Русе, Драгомир Сакеларов във Варна и др.

    В периода от 1929г. до към 1934г. има известно активизиране на четите. Чужд на излишните боричкания и полемики с левичарите от ДРО на ниво легални взаимоотношения, ЦК на ВДРО започва да сформира нови чети, които да предприемат акции срещу редица развилнели се влашки и румънски българофоби, както и да се въстанови дейноста на комитетите в Добруджа. Започва и нелегалното внасяне на стотици български учебници, църковна и светска патриотична литература имено чрез четите.

    Проучванията които извършват полицейските органи в района на действие на четите през 1933г., и особено агент под № 425, които излага своите проучвания, до началника по вътрешната политическа служба при Дирекция на полицията, спомага да се осветли състоянието на организацията в този период.

    Според данните, в изпълнителния орган на ВДРО влизат С. Симеонов и С. Боздуганов, от Русе, П. Господинов адвокат от Варна, А. Айдемирски адвокат от София и др. С. Боздуганов, като главен войвода определил за Кубратски околийски войвода Петър Белчев от с. Равно. Той на свой ред, организирал в с. Брестовене чета от 8 човека с водачи Петър Карагенов и Ангел Иванов. В с. Длъжко Шуменско от 9 човека с водач Симеон Хаджииванов. Чети имало и от организирани хора в Кубратските села Божурово, Савин, Глоджево и Севар. Боздуганов определил П. Енчев за околийски воевода в Исперихския район, отговарящ за четите в селата Малак и Голям Поровец, Ясеновец и Завет. Самият Боздуганов организирал чети в селата Цар Самуил, Бръшлен и Бъзън. Поставил за войвода на четата в с. Стамболово Марин Вълков. В районите на Добричко и Тервелско с бази в Шуменско и Варненско, действал войводата Стайко Колев.

Боян Михнев говори пред ученици, за Д. Михайлов. Това бе един от прийомите на тоталитарния режим, да манипулира съзнанието на бъдещите поколения, още в детската им възраст.

    Силна офанзива на четнически навлизания в Добруджа през този трети етап е времето между 1929 – 1933 и частично през 1934г. След това четничеството е официално забранено от българска страна. Политическата конюнктура тогава нанася удар срещу всички тогавашни Български революционни движения сред които е и Добруджанското. Въпреки това има единични инцидентни навлизания. 
    В края на 30 години на века, мирното присъединяване на Южна Добруджа към България, започва да се изяснява на европейския политически хоризонт. Това довежда до гнав румънските й управници които провокират колонистите да предприемат агресивни действия срещу българите  там. ВДРО, не остава безучастна на това и през 1937г., организира хората си, които да влизат в Добруджа и да стопират влашката агресия, както и да убеждават хората да не напускат пределите на областта. Самият А. Айдемирски прави три обиколки през тази година, подпомогнат от основните фигури на организацията из пограничните райони, целящи да организират и контролират тези действия. През 1938г., е арестуван от нашите гранични власти и самия С. Боздуганов, заедно с още 6 човека при опит за навлизане през граница.
    Това вбесява ръководството но лявата ДРО, което по указание на Комунистически интернационал и ЦК на БКП е призована, дори "с оръжие в ръка", да се бори за запазване на териториалната цялост на Румъния.
   из /освободителните борби на Добруджа / от П. Тодоров

    През 1940, в навечерието на освобождението, организацията е отново активна и има информация за четническа операция координирана с ръководството на организацията и с българските военни, в района на с. Алфатар, която стопира гнева и безчинствата на напускащите Добруджа колонисти и власти, изливан над българите там. Най – вероятно през тази година, подобни чети навлизат и в други райони на областта, за които тепърва ще се излизат данни? Това са последните изяви на четничество и легална дейност на ВДРО. Тя е разпусната окончателно след присъединяването на обласата към Родината.

Паметника на загиналите румънци от българските комити в края на 30г. на века.

    Естествено след девети 09.09.1944г., логично се изведоха пред лицето на обществото само левите като героите, а националистите бяха заклеймени, като вездесъщото зло! Повече от 40г. тази митология бе подклаждана от синекурните, блюдолизни и мимикриращи под сянката на БКП издигащи се по върховете й тарикати!

    Налага се да обясним на силистренци, защо в града ни има бюст – паметник на българския революционер Стефан Караджа, а не е например на Хаджи Димитър, Христо Ботев или Георги Раковски, което ги озадачава в незнанието им?

   Още когато е дете, семейството му се изселва от с. Ичме днес Стефан Караджово, Ямболско посока Северна Добруджа в Тулчанските села. Съзряването и осъзнаването му като патриот става в Добруджански предели. Става един от най – известните хайдути през Възраждането. Той е избран за патрон на ВДРО и дружество Добруджа, защото е възприет, като символ на историческа приемственост и връзка между новото патриотично движение на поробените българи в областта и националните традиции в борбата за свобода и Българската национална революция. Изобразен е на всички арки и плакати при посрещането на българските войски през освобождението. Както и на знамената на ВДРО / виж в уйкипедия, сайт ВДРО/. Преди 1940г. на мястото на паметника му, е имало румънски паметник представен тук. Вижда се, че представлява стилизиран православен кръст, около два човешки боя на малък пиедестал, с надпис, който гласял, че е издигнат в памет на загиналите румънски жандармеристи и полицаи, в борбата срещу българските комити. Българите го събарят и на негово място издигат образа на Караджата...

Николай Тодоров

Гр. Силистра