неделя, 18 октомври 2015 г.

Дейността на Вътрешната Добруджанска революционна организация /ВДРО/ в навечерието на освобождението на Добруджа през 1940г.


     През 30 – те години на ХХ век, настъпват някои персонални кадрови промени в централата на ВДРО в град Русе. Екс председателите й Никола Кемилев и Иван Хаджииванов влизат в легалното дружество „Добруджа” в Русе. Комунистите Върбан Петров и Дочо Михайлов са изключени от нея, през 1926г., поради това, че се включват към новопръкналия се през 1925г., ерзац на движението - комунистическата ДРО. Дочо дори е убит през същата година край с. Дживел Шуменско, най – вероятно по нареждане от Коминтерна? Това казва като податки В. Петров в своите спомени! Мотив за неговата ликвидация, са имали  и Коминтерна и БКП и националното крило на движението поради връзките му с бандита Курдоолу и други като него, с които комунистите са искали да ги заменят в движението, и безусловно Българската държава, след силния външен натиск! Създателят на ВДРО Слави Алексиев от Калипетрово е изключен през 1927г. 


Стефан Боздуганов и началната страница на устава на ВДРО

       В новото й ръководство влизат / остават/ следните лица: новият й председател и неийн пряк отговорник от Софийското дружество „Добруджа” и ВДС – силистренеца Аспарух Айдемирски с псевдоним Каваев. Той е адвокат в столицата и e съучредител на дружествата. Председателя с директно влияние върху структурите й в Русе, Стефан Симеонов с псевдоним Чуклев, водил сепаративна борба за този пост с изключеният от организацията бивш неийн секретар – касиер Слави Алексиев. Иван Маринополски, който в края на 30 години се оттегля от редовете й и на негово място влиза друго лице, което поради конспирация не е споменато поименно в документите. А като главен войвода продължава своята дейност алфатарецът Стефан Боздуганов с псевдонима инженер Маринов. В останалите структури, в крайграничните градове, промените са незначителни.



Убитите Курдоолу и Георги Пенев.

     След благоприятният за четничество силен период от 1930 до 1934г., настъпва и логично затишие. Правителството на деветнадесетомайците, поради своята външна политика на стопляне отношенията със съседите ни, и поради силния външнополитически натиск върху България, не толерира четничеството на всички български революционни организации и полага сериозни усилия съумявайки да ги ликвидира. Причините са още, и финансови, защото световната икономическа криза настъпила в този период удря директно финансовите възможности на Добруджанските и въобще на българските селяни, които чрез своята лепта са издържали четническия апарат на организацията до тогава. Нелегалната четническа дейност изпада в известно латентно състояние. През 1936г. организацията поема, още един съкрушителен удар, когато правителството забранява дори легалните Добруджански организации ВДС и дружество „Добруджа”, и нейните организационни структури в останалите градове, които се трансформират в чисти културно – просветни такива.



Въоръжени власи.

    През последните три години, до освобождението на Южна Добруджа, обаче ВДРО активира своята легална и четническа дейност. Тогава в назрелия момент за геополитически промени в Европа и Балканите, се усеща, че мирното присъединяване на Южна Добруджа към България се изяснява на европейския политически хоризонт. Отварят се врати за комитска националноосвободителна дейност, тъй като това вбесява колонистите, в областта, които организирани в своята въоръжена шовинистична организация „Акцеуна ромъняска”, започват да тероризират местното население. Извършват и немалко убийства на българи. Тръгват нови вълни от бежанци към България. Трябва да се реагира адекватно на тези настроения в областта!



Войводите Стефан Боздуганов в ляво и Стайко Колев в дясно, в цивилни дрехи.

     Ето защо, А. Айдемирски като отговорник за ВДРО, прави три големи обиколки в пограничните райони през 1937 – 38г. и стяга редиците на движението. Чрез набраните средства се подготвят и окомплектоват чети. Те не са големи, както това се е случвало понякога в предходните години. Обикновено една чета в периода варира от 6 до 10 човека. С. Боздуганов казва, че поради липса на добри финансии дружеството поддържало неголям четнически апарат. Без губене на време, те се изпращат в Добруджа, „в името на българските идеали”, да посъветват населението, да остане по родните си села, защото обезбългаряването им, ще улесни намерението на управниците в Букурещ, които чрез настаняването по местата им, на нови колонисти, ще могат да притежават областта завинаги!
     През 1938г. има сигнали за четнически навлизания в Добричко. Може би тези минавания на чети в областта имащи за цел да се ликвидират някои румънци и власи /бандити, чорбаджии, кметове и др./, пакостили на българите и извършвали убийства, и така да успокоят населението, са водени от членовете и войводи на Варненското ВДРО – Стайко Колев, Драгомир Савов - Мирката, Петър Радев – Зандански и др.?
     През с.г. на 10 декември, на излизане от Добруджа на границата във Варненско, е заловен  и войводата Стефан Боздуганов с още пет свои четници / 4 от Добричко и 1 от Силистренско, без него  всички живущи във Варненско/. В полицейския протокол е отбелязано, че четниците били въоръжени с пушки, пистолети и бомби. Боздуганов е интерниран за половин година в Асенов град. По същото време е арестуван за четничество и войводата Петър Белчев родом от с. Зафирово живущ в Исперихско.
     През с.г. е заловен от румънците четника Ради Георгиев Тонев, който с още 5 човека е бил в акция из района на Кайнарджа. В него са намерени Карабина „Манлихер” /българска/, пистолет „Парабел”, поясок / покрит патрондаш/, с 80 патрона, 4 бомби – бухалки и позиви на ВДРО. Другите четници се измъкнали невредими.
     На 9 юни 1939г. на излизане от Добруджа, на границата е заловен от нашите власти четника на ВДРО Петър Петков Станев от с. Зафирово , който в четническа акция е пренесъл през граница адската машина с която е направен атентатът срещу влаха водач на влашките бандитски структури в Добричко Йон Патони. Същия я получава като колет и е взривен в Добричката поща. ВДРО го ликвидира, защото предходната година Патони застрелва единствения българин депутат в румънския парламент тогава Христо Стефанов. Пред следствените органи казва, че го е сторил „за отмъщение, поради многото убити румънци от българските комитаджии”. Патони е родом от Горна Джумая / днес Благоевград/, като преди и след заселването си в Добруджа е известен със своите бандитски прояви и убийства.


Снимка на неизвестен комита, намерена във Варна дошла от Шуменско? Отзад има блед, неразчетим и силно фрагментиран от залепване печат на някоя от организациите. Има и надпис с молив който гласи, или Н-а Йонко или съкратено Н-а Йонков. Може да е войводата от ВДРО Никола Йонков? 
Според нови данни, от гърба на друга такава снимка, това е някой си Владимир Куртев? 

Най - вероятно, обаче според данни с по - достоверен характер, става въпрос за четника и войвода от ВМРО Йордан Гюрков от Щип - Македония. Той е учил и живял в София. Български учител. Участвал като български офицер в Първата световна война. Член на ЦК на организацията. Като патриот застава на страната на Иван Михайлов. Убит е в София от "Протогеровистите през 1931г.

       През с.г. в началото на април Войводата от ВДРО Марин Йорданов родом от Силистра живущ в Шуменско, с чета напада кметството в село Бреница Тутраканският район на Силистренско. Малко по – късно край съседното село Белица, е нападнат автомобил с румънски виш генерал, чиято кола била пазена от солидна влашка банда. При нападението има жертви от страна на бандитите - власи. Дни по - късно, може би, като отмъщение, под предлог за разследване на контрабанда със сол, румънските власти арестуват около 30 българи. Започват жестоки инквицзиции и разпити. След което  25 от тях са подкарани по посока Силистра, но край близката гора са избити от войниците на инквизитора на Старо село от 1926г. – капитан Попеско, от Тутракан. Спасяват се по чудо 3 човека. Казват, че са били разстрелвани с картечници и след това доубивани с ножовете натъкнати на пушките. 





Стайко Колев, Слави Алексиев и други двама войводи на ВДРО.

/Да припомним, че трагедията в с. Старо село Тутраканския район на Силистренско, се е разиграла през 1926г. Чета водена от С. Боздуганов и С. Алексиев навлизайки в подстъпите към селото, са забелязани от един от селските караули. Той стреля срещу тях, четниците му отвръщат и хвърлят бомба. Това е знак за румънския Шеф де пост, че става нещо около селото и той е на нащрек. Явно по сигнал са му съобщили, че в къщата на бирника са влезли комити и той с някои жандарми се запътва натам, държейки бомба в ръка. Бомбата, обаче избухва, явно предварително и го убива. Завързва се престрелка и в нея са убити бирника и жена му. Следва отмъщението на румънците описано в предходни статии/. 



Селската стража и хора на излет в Исперихско края на 30 години. В България и Румъния се е практикувало селата да се пазят ежедневно, освен от жандарми, но и от въоръжени патрули, назначавани от средите на местните селяни.

       Доказателство за страхът на румънците от действията на ВДРО през този период, е и следния факт, открит от Валентин Събков в румънските архиви. В документи се споменава, че през 1939г. два румънски бойни кораба закотвени в пристанището на Каварна, всяка вечер са изтегляни на буксир навътре в морето, поради страх от подривни действия за тяхното взривяване от дейците на ВДРО.



Боян Михнев като четник от комунистическата ДРО.

      През същия период под директивите идващи от Москва се задействат и левичарите от ДРО. Те са се сраснали изцяло с БКП и РКП, и подновяват своите нелегални канали през областта към Бесарабия и СССР. Директивата спусната към тях е „с оръжие в ръка да се борят за запазване на териториалната цялост на Румъния, с Добруджа в едно”,  и други антинационални такива. Започват провокации от техните активисти. Известния в град Силистра о.з. генерал Боян Михнев, който тогава е четник на ДРО, навлиза няколко пъти в Добруджа по такива конспирации. През 1939г. същият е пуснат с още 5 човека, уж под предлог за разузнаване, от подполковник Петър Андреев родом от с. Бабук, живущ и отговарящ за постовете в Исперихският район. Потегнати по комитски, въоръжени с пушки, пистолети и бомби от Капитан Тодоров в граничния пост, при с. Средковец, те навлизат в Силистренско.



На поклонение през 1941г. пред лобното място, където са избити българските селяни от с. Белица Тутраканско през 1939г.

      През с.г. следейки от ВДРО настроенията в Румъния и мненията на някои от управляващите, че най - накрая, трябва да се реши проблема с Добруджа, само и само, да не се влиза във война, въпреки опасенията, че България няма да се задоволи само с южната й част, С.Симеонов в едно писмо до добруджанския деятел в София Петър Господинов пише; „ С добро или с оръжие, до на есен ние трябва да имаме Добруджа, защото всички вече сме се разболели от надежди”.
     Така, няколко месеца преди подписването на Крайовската спогодба през 1940г., в Добруджа навлиза голяма ВДРО чета от 40 – 45 човека, добре въоръжена и окомплектована. Тя достига гората Каракуз, тогава 3 пъти по – голяма от колкото е сегашното и състояние и от там разделена на части шета из района, за да предпазва българите от отмъщението и грабежите на колонистите власи, наричани още и / цинцари, аромъни, македонци и др./ и румънците, които усетили предстоящото за тях бедствие постепенно напускат областта, като мародерстват, грабят и разсипват имотите на  българите. Четата е имала радиостанция и е била в пряка връзка с дружеството в Силистра и с това в Русе, от където по информация четниците са направлявани към горещите точки в околността. Някои смятат, че неин водач е бил именно С. Боздуганов. Румънците улисани в доста сериозни занимания свързани с преселничеството и дейностите по маневриране и дислокация на войските, не са могли да отделят големи войскови и жандармерийски подразделения да я преследват. От друга страна населението е поддържало дезинформацията, че четниците са 200 човека. Брой достоен да всее страх дори и в редиците на редовна войска. И наистина, за разлика от други райони претърпели сериозни последици от колонистката мародерска дейност, в този не са регистрирани сериозни подобни прояви. А, за разлика от някои гори в Тервелско и особено голямата Батовска гора на границата между Добричко и Варненско, които масово са изсичани и изнасяни в Румъния, Каракуз и други гори в района не са пострадали от сериозна сеч, именно поради страха от комитите!



Напускащи Южна Добруджа, с каруците си власи /аромъни/ през 1940г.

     На 7 септември 1940г. между България и Румъния в колаборация с великите сили и най – вече с пряката намеса на Германия, се стига до спогодбата, подписана в румънския град Крайова. Важен фактор за нея е и свалянето от престола на румънския крал Карол II загубил попечителството си от вече окупираната Франция и качването на власт на прогермански настроения генерал Йон Антонеску. Уговорено е да се върне само Южна Добруджа и да се размени българското население от Северна Добруджа с населеното от румънците колонистко такова в Южна. Така, обаче управниците от Букурещ изиграват хитър  политически ход. Те, хем намират място на солидното множество свои колонисти / между 80 и 90 хиляди/, от Южна Добруджа заселени на мястото на около 67 хиляди български изселници от Северна, с което пък, за съжаление обезбългаряват в голяма степен този изконен наш край и елиминират за в бъдеще възможността за евентуални сериозни български претенции към него!



Българските граничарите навлизат в освободената Силистра през 1940г. 

     На 1 октомври 1940г. в Силистра влизат тържествено българските войски, изпълнявайки песента / военен марш/ „О, Добруджански край”, станал химн на Добруджа. Войските са посрещнати с неописуема радост от населението! Влизат различните родове войски. Първо граничарите със своите овчарски кучета, след което минават кавалеристите, марширува пехотата, следва артилерията, и дори танкистите със своите малки танкове – танкети.
     След така жадуваното освобождение ВДРО прекратява своята дейност и разпуска своите структури. Комунистическата ДРО, обаче изцяло се прелива в нелегалните БКП и РКП.
    За разлика от всички други Български революционни движения – ДРО, ВМРО, ВТРО и ВЗРО / Въртоп/, единствено нашето ВДРО, е оправдало своето съществуване! Със своята легална и нелегална четническа дейност / за близо 20 години над 1000 акции /, организацията успява да поддържа буден българския национален дух в поробената област. Така нашия политически елит е убеден и мотивиран, да работи неотклонно и методично, за каузата освобождение на Добруджа и частично да постигне един от своите големи върхове в историята на своята дипломация.



Младо овчарско куче се върти край полеви кухни на румънската армия в Северна Добруджа по линията Черна вода - Кюстенджа, през 1913г.


Няколко факта за ценността на Добруджа за България

       За какво е потребна Добруджа на Румъния, та така манипулативно и силно с времето започва да я припознава за своя земя и до последно, да не скланя на преговори за отстъпването й на България? Тя не е нейната житница, защото Румъния и без Южна Добруджа, е един от най – големите износители на зърнени култури в Европа тогава. Не е и най – силният й животновъден / овцевъден / район, макар и там българите да развиват силно овцевъдство и все още в нея да отсядат Трансилванските овцевъди – мокани, за зимно отглеждане на животните си. За Румъния най – вече е важен излаза на море.



Напуснати от българите / овчари/ големи Къшли / кошари/, в Северна Добруджа.

      За нас, обаче Добруджа започва, в този период да се оформя, като бъдеща наша житница. Макар и доста намаляло като размери, но е важно и животновъдството развивано в нея. От наличната статистическа информация за броя на овцете и козите през 1915г. при условие, че имаме т.н. "укривателски прийом", при който част от наличната стока се укрива от преброителите, в Южна Добруджа е имало преброени 1 047 039 овце и кози. А в Северна Добруджа са приброени 1 010 598 животни. Естествено и излаза на море е страшно важен за нас, но имаме и своята емоционална причина, насочена към историческата й роля като първо завладяната и първо усвоената българска територия при Аспарух когато са положени основите на държавността ни по тези ширини.
      Някои думи на известни общественици и други спомени, за казаното по време на освобождението от румънците, в които се говори и за животновъдството оказващо се основен поминък за добруджанци.



Наши овчари в с. Калипетрово Силистренско.

„О, Добруджански край,
Ти наш си земен рай!
В теб златно жито зрей.
В теб вакло стадо блей.”...

Военния марш „О, Добруджански край”, от Любомир Бобевски, станал химн на Добруджа.

...” Бели Дунав наш, ти запей,
както нявга си пял.
Звъннете, стада, по
безкрайни полета и паши”...

Из стихотворението „Добруджа” на Елисавета Багряна.



Граничари от 1 пост на 1- 19 пограничен сектор на Добруджанската граница.


...Ти не си за нас само земен рай. Нашият копнеж не е само по твоето златно жито и по ваклите ти стада”...

Из „Отгласи от радостта”, от генерал Христо Луков.

...”Прекарваха стадата си овчарите от Средни лъг и Осенова мъртвица. Като вълци с подвити опашки, вървяха подире им охранените добруджански кучета с червенеещи на слънцето гърбове.”...

Из „Преселници”/Спомени за Добруджа/ от Ангел Каралийчев.

...”Игрите продължиха до среднощ. На другият ден, пристигнаха и граничарите. Нас децата, малко ни поде страх, когато свалиха от камиона две много големи кучета.
-         Ей, бате, къде са ги отраснали тия великани?
-         В Българско – отвръщаха, там всичко е велико!

Из спомените на Петрана Иванова Овчарова от с. Попина Силистренско

  
…” Спас се нагърбва с ролята на покровител; заедно с голямото като мечка куче Цербер, бдят за спокойствието за спокойствието на влюбените. Докато двамата охраняват входа на училището, никой не смее да прекрачи прага му. Не случайно Йовков казва шеговито, че два Цербера пазят „вратите на Раят” – Спас и кучето му.”…

Из „Спомени за Йовков” от Иван Сарандев.

Николай Тодоров
Силистра


Няма коментари:

Публикуване на коментар