ПОРОДНОСТТА НА ОВЦЕТЕ В ДОБРУДЖА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНИТЕ

Войници с единият четириног пазач на поделението, от 31 Силистренски полк 40г. на миналия век.

Добруджа - началото

      Най  ранното отглеждане на овце в Европа е засвидетелствано в Добруджа – преди около 8000 години. От това време насам овцевъдството, като поминък, е може би най – важната част от историческото битие на добруджанското население.

    Най пълнокръвно овцевъдството е изследвано в периода от средата на XVIII до средата на XXв. През този около 200 годишен период Добруджа е опустошавана 6 пъти. Констатирано е, че до средата на XIXв. именно овцевъдството има най – голямо значение за възстановяване от стопанската разруха и презаселването на областта. Постепенно орното земеделие увеличава размера и значението си, като след първите две десетилетия на XXв. по доходност се изравнява с доходността от животновъдството. Доосвобожденска Добруджа – земя на милиони овце и хергелета коне, постепенно се променя: Южна Добруджа се превръща в „житница” за България, а в Северна Добруджа, дадена на Румъния след Руско – турската война от 1878г., протичат процеси от друг характер.

Къща в Бесарабия, началото на ХХв.,  с дете и куче на портата.

 Породността на овцете в България и Балканите

     Овцете са произлезли  от преживните чифтокопитни бозайници от семейството на кухорогите – като за техен пряк  предшественик се сочат муфлоните. Формирането им се локализира в Югоизточна Азия, Средна Азия и Южна Европа. На базата на местен муфлон, в Балкано – Карпатската област се формира древната местна планинска грубовълнеста овца с медночервен цвят на вълната, която тук хората започват да отглеждат преди около 8000 години. От тук тя се разпространява в други райони на Азия и Европа. Тази овца е отглеждана и от древните траки, а нейни типове и отродия, се отглеждат и до днес.

Наши граничари от пост край Булаир.

Румънски овчар с кучето си.

     От същата овца още в древността се формират нови породи. Безрогата грубовълнеста овца е отглеждана първоначално в Добруджа, Североизточна България и други места по Западното Причерноморие където е разкрита и най – древната култура в Европа, базирана на животновъдството, морското дело и солодобиването. Тази Балкано – Карпатска грубовълнеста овца и нейните отродия /новосформирани планински и полски типове/, се разпространяват навсякъде из Балканите и в ново време са наричани с името цакел /цекел/. Води се ниско продуктивна, грубовълнеста и късо опашата раса. Формират се черни и бели типове. Някъде по районите се знае и като обикновена /проста/ овца. У нас освен с различни синоними / по местно наречие, диалект, ареал на обитание и др. /, се нарича и с етникони, като „влашка” и особено последно време, като „каракачанска” овца. Това съвсем не е коректно наименование. Но, то е започнало да навлиза в езика на българина в доста късен период от новата история, в който, за разлика от местното население, все още номадстващите у нас каракачани, са запазили в сравнително по - чист вид тези животни, от местните, което е дало основание на някои изследователи, да ги нарекат, освен с официалното научно наименование „цакел”, но и с името на номадите. В България каракачанското номадство, макар и в намалени размери е продължило до към средата на ХХ век. В Гърция, Сърбия и Турция е приключило със закон две десетилетия по – рано. Това естествено, до голяма степен влияе при възприемането на тези етно синоними, като марка за породността на животните по родните ширини, което, както се вижда, е абсолютно нередно и противоречащо на истината.

   Някои кинолози привърженици на името каракачанско куче поддържат фанатично тезата, че щом някой е назовал цакела с името каракачанска овца, тоест това е порода с такова име, значи има и порода каракачанско куче. Мисля, че по – горе става ясно, че такава порода овца няма, а етнонима „каракачанска”, е само един от народностните синоними използвани за цакелната овца. Същото е положението и с нашето овчарско куче, което стихийно и по инерция се нарича каракачанско, от част от народа, без хората да имат явна представа от фактите, но съответно хитро въвлечени, манипулирани и впечатлени, от някои псевдо патриотични писания и изяви по медиите и различните етно и стопански форуми и събори. В които група киноложки „корифеи”, заблудени в своята суета и криворазбран патриотизъм, занимаващи се с нашето овчарско куче, вманиачено, но и умело играят ролята на трубадури за прокарване на каракачанската концепция. Която, обаче е в ущърб на българския национален интерес.

Куче от Македония областта Гора.

     Древната Средноазиатска овца съпътства постепенно придвижването към Европа на много племена и народи, които са я отглеждали. От нея също са се формирали нови по – продуктивни породи овце, към които спада и азиатско – кавказката полугрубовълнеста черна и бяла овца. Характерното за нея е, че козината на агнетата й е къдрава / охлювообразна/. Тази порода е отглеждана от прабългарите /българите/, и е разпространена на Балакано – Карпатската територия.

Граничари с куче в краката им вероятно от Врачанско.

Куче пред къща в Румъния.

      Във връзка с гореказаното е необходимо да се обърне внимание на факта, че в Трансилвания и в земите на днешна Румъния и Унгария се установява прабългарско население и че с различна продължителност тези територии, са влизали в пределите на Първото и Второто Български царства. Трябва да се припомни и, че унгарците /маджарите/ достигайки там, заварват това прабългарско население и влизат в социален контакт с него. Не случайно в съвременния унгарски език, който е от езиковата група на угрофините, има между 250 и 300 думи с доказана прабългарска основа.

Наше градско семейство с младо куче от породата, незнайно къде?

      Направената езикова справка в случая ни интересува поради това, че азиатско – кавказката примитивна овца е известна с наименованието цигай /бяла и черна форма/. Тази дума се извежда от унгарските думи CSIGA /чига/, в превод охлюв и CSIGAI /чигай/ - охлювообразен. В турски документи от XIX век споменавано като - джикая. Породата се отглежда масово от българите. Разпространява се и в други части на Балканите, но най – вече в източните им предели. Нейни отродия са породите полугрубовълнести овце: карнобатска и шуменската медночервена. През късното средновековие е пренесена в Анадола, където е наричана къвърджик  / kivircik – къдрав /, така е спомената и в турските документи от XVI и XVII век.

Сръбски войници с овчарско куче и две овце 40 -50г. на ХХв.

      В по – ново време, вероятно още към средата на ХVIII в., в българските земи започва отглеждането на тънкорунната порода овце меринос, /испански меринос/. Предвид нуждите на производство на меки вълнени платове за турската армия и подобрението на породността на овцете в империята, през 1841г. у нас са внесени от Франция, за разплод мериносови овце от породата „рамбуе”. Има наредби и инструкции към управителите на областите от Дунавските вилаети, които да стимулират стопаните на стада с мериноси овце, да увеличат броя в стадата си. Това трябва да става, като ги освободят от редица берии и данъци. Сливенската текстилна фабрика на Добри Желязков, която по – късно станала държавна, освен, че изкупувала вълна от различни места на Балаканите,  имала и свое стадо от 10 018 овце, от които 3131 били испански мериноси. Стадото било обгрижвано от отбрани овчари и пазено от силни кучета. До Кримската война било отглеждано в Добруджа / по време на войната било прехвърлено в Тракия, в района на Пазарджишко, а след войната отново в Добруджа/. 

Гравюра на турски овчар / чобан /, с куче из развалините на някогашния гръцки град Ефес.

     С течение на времето се получават кръстоски, в резултат на които се формират различни породи. На тази основа от кръстоските, са и всички местни породи, по цялата българска територия.

    От кръстоска между овцете от породата цигай с мериносови испански се формира породата шипанки /от испанки, спанки, шпанки та шипанки/. Тя е разпространена в Добруджа и други части на Североизтока. Пренесена е от българските бежанци и в Бесарабия. При едно преброяване на овцете на българите в Бесарабия през 1848г., се установява, че са отглеждани 13 576 шипанки, 542 144 цигай и 97 000 „прости”- обикновени цакелни.

Кемал Ататюрк с малки кутрета от породата. Роден е в Солун / според някои в Солунско село /, в семейство на имащи се за турци, но най вероятно родът му е от смесен произход. В кръвта му се премесва освен турско, но още и албанско и торбешко / помошко /.

Българско семейство с куче, неизвестно къде?

      От кръстоската пък на местни грубовълнести /цакелни/ с полугрубовълнести /цигай/ и испански е формиран нов тип полугрубовълнеста овца, известна у нас и Балканите с името стогош, както и друга разновидност между цакел и цигай с името цуркана. Моканите от Трансилвания, са довеждали в Северна България и Добруджа полугрубовълнести овце от породата бирсане. Юруците и други анадолски номади са довеждали на Балканите породи характерни за Мала Азия и Анадола включително и  предците на арабската порода аваси.

    В заключение може да се обобщи, че през Средновековието, Възраждането та до ХХв., в България са отглеждани следните основни породи овце - грубовълнести /цакелни/, полугрубовълнести / цигай – джикай, къвърджик/, мериносови, шипанки, стогош и цуркана. Както и внесени от различни места, през различните периоди. Всички те участват в оформяне на породността на българските местни породи.

Деца с наше куче на връх Мусала в Рила планина.

Български войници и овчар с куче и овца на гуляй.

      Естествено, стадата у нас и на Балканите, винаги са се охранявали от овчарски кучета, тъй като във вековете по тия ширини е изобилствало от хищници и крадци. Според всички етнографи на полуострова, респективно българските, изследвали този въпрос, кучетата са от определена стара раса. Това е една примитивна лупо – молосоидна раса овчарско куче, с различни нейни форми и типове. Тези кучета са и пазачи на всяка селска къща  на Балканите. Знае се /доказано /, че същите са използвани, за военна и погранична служба. Във вековете са назовавани с различни имена като: звероборци / зверобойци, зверобойни /, овчарски / овчарки /, пастирски, вълкодави /вълчи, вълчари, вучи /, мечи кучета, чобански, както и неправилните етно синоними от по - нови времена - влашко и особено погрешното наричаното - каракачанско куче.

На Българо - гръцката граница. В дъното се вижда наш граничар с куче.

Добавени са още снимки, към статията "Битката за Добруджа продължава"!

Николай Тодоров

Гр. Силистра