Българското овчарско куче БОК на границата и армията - II

На Добруджанския фронт 1916г.

униформи на първите граничари на
следосвобожденска България

     Както е известно вече, на една не малка част от обществото, че Българското овчарско куче /БОК/, е изпълнявало ролятя на служебно такова, векове наред преди в средата на ХХ век, да бъде заместено с немското овчарско куче. Какво е предизвикало тази подмяна, е трудно да бъде облечено в някаква точна конкретика, но явно този процес се е развил в световен мащаб, като не е подминал и нашата страна. Интересно е обаче, че за разлика от нас, другите държави и особенно в някои от бившия Социалистически блок, където се подвизавахме и ние, освен немските, като служебни се използваха и местните овчарски породи. Тази практика не намери почва у нас.

Втората година от новата соц. власт
ново оръжие, но старо куче

граничари с млад подрастващ представител на 
нашите кучета 1938г. / детайл/, от сайта на 
българските граничари

    

пост 1912г.

30г. на миналия век. кучето е в ракурс и не е ниско, просто се е привело
самата снимка / детайл/ е с лошо качиство

1915г. граничари с летни униформи с лежащо в краката
им наше куче.

1912г. " На пост" 

граничари с малко кученце
50г. на миналия век. от
сайта на българските граничари

1955г. на Сръбската граница

1937г. на същата граница -/ от сайта на българските 
граничари/

30г. на южната граница. в случая
кучето е женско 

     Нашите овчарски кучета за кратък времеви интервал бидоха ликвидирани, не само като служебни, но дори почити изцяло и като стопански животни. Мотиви за този безумен акт не липсваха в устата на новите управлявъщи. Множество от тези " умни" - изсмукани от човешката глупост мисли обусловиха идеята, че вече овчарските кучета са напълно излишни и дори вредни, за новото, народно и колективно стопанство.

    Освен всичко останало, като сериозен аргумент, за това отношение към кучето внушавано от нашите отговорни фактори в държавата и в посока към цялото общество, е повлияло и грешното им възприятие за същноста на породата. Тоест, както и днешните почитатели на каракачанската й същност, така и те в забравата си и отрицанието на старото, са я възсприели като продукт на небългарската среда. Имено това възприятие е съкрушителния удар, който я изпраща в забвение и я обрича на унищожение.

    Същите схващания са и една от причините, за тази своего рода "интронизация", от ролята му на служебно куче. Прелома на подмяната е една реформа в армията ни в периода 1956 -57г. , когато освен с новото съветско оборудване и техника,  армията / границата/, се сдобиват и с новите си стражи - немските / източно европейските / овчарски кучета. Все пак, нашите кучета продължават да се използват нерегламенсирано и по инерция, още едно десетилетие, тук - там по заставите.

     Безспорни са качествата на новите четерилапи помощници на граничарите през социализма, но така ли не се намери поне един военен гений или човек на високо ниво в системата, който да се опита да спаси или в последствие да възроди вековната традиция? Странно е, че това се случи например, в бивша Югославия и дори в " Меката" на коминтерновските идеи - СССР, от където се спускаха директивите, но не и у нас. Явно това нихилистично и сервилно поведение е част от народопсихологията ни с която вечно се оправдаваме. Определено не армията / границата/, спаси популацията на БОК!

50г. на ХХ век пак на Сръбската граница

    Тя бе спасена от българите живеещи в планински условия. Покрай позапазилия се там овчарски поминък, се бяха съхранили и част от нашите кучета. За ужас на почитателите на каракачанската му същност, такива липсваха при отдавна уседналите каракачани. Никога не сме могли да си обясним, защо тези наши колеги застават зад този етникон и се опитват чрез представени от тях литературни интерпретации на името на нашето куче, извадени от творчеството на някои наши писатели, да му доказват етническа принадлежност а същевременно да го смятат за българско? 

     Днес кучето ни е възстановено по всички региони на страната, но само като стопанско и домашно животно. Но все още очаква своята реабилитация на служебния фронт...

Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония -3 част

На македонския фронт, 1918г. цар Борис в българския щаб
 наблюдава военните действия, вижда се и силуета на черно куче

1 денар - национална македонска монета

 Македония

македонски преселници - снимката е направена от създателя
на немското овчарско куче М. Ф. Стефаниц
по време на Първата световна война

    Ще говоря за нея като за едно цяло, поради нейния неприемлив за мен днешен статут на разделение. За нея творят писатели, като Коста Църношанов, Атанас Танчев, Кирил Апостолов и много др.

албанците пастири гледат същите наши кучета

     С голямото си майсторство на разказвач , писателя Коста Църношанов, пресъздава реалните истории за верните овчарски кучета, Мартин и Бердан, на  двама братя българи, живеещи в планината Галичица и за снежнобелия Мечо, на овчаря Георги Грозников от едно Пиринско село от Предела. 

     А именно убйството на едно овчарско куче с името Шабан е в основата на жестока и кървава война с много жертви, разразила се между два големи овчарски рода, живели в планината наричана в Средновековието Мокра. Това са големите родове на потурчените през робството българи от Якуповия и Даутовия род. Този кървав сблъсък започнал, заради убйството на споменатото овчарско куче, притежание на един от родовете, което давело събратята си притежание от другия и в крайна сметка било убито. Отмъщението за убйството на кучето давач, прераства в междуродово изтребление, което води до заселването на хората от родовете в различни дялове на самата планина. Даутовци заселват Орешка планина, а Якуповци основния и дял. Оттам планината променя в последствие своята топонимия в Якупица а Даутица е нейн дял.

     Шар планина пък беше, най - големия извор на запазени овчарски кучета, използван от сърбите в рамките на обща Югославия, за да създадат и наложат като събирателен образ за всички тамошни отродия и форми на овчарското куче, породата шарпланинец, която днес естествено се нарича сръбски пастирски пес. А името Шарпланинец остава само за кучетата в Македония. Кучетата там служили някога на македонските българи, днес в естествени условия се гледат предимно от албанци. Гравирания образ на това куче краси едната половина на националната манета на Македония от дин денар.

   

млад представител на породата  в Пирин
началото на 80 г. на миналия век

    Интересен случай е описан в 

една / от ачалото на първата част/, народна 

песен от Кукошко и Кавадарци, свързана със събитие по времето на Илинденско - Преображенско въстание от 1903г. Тази песен била любима на  войводите и водачи на ВМОРО - Кръстю Асенов от Сливен, племенник на големия наш воевода Хаджи Димитър Асенов и на Христо Чернопеев от с. Дерманци , Ловешко. Това е песента " Димо чобан вързан от турци юруци". В тази песен става дума за нашите овчарски кучета. Ето и на кратко каква е историята с тази песен:

На западната ни граница 30г. на миналия век
/от сайта на българските граничари/

     Водената от Христо Чернопеев чета през 1902г  попаднала в обкръжение край с. Железница, Благоевградско и водила люто сражение с турците, но нямала сили да си измъкне. При вестта за това Кръстю Асенов, който се намирал с четата си в Пехчевско, побъарзал да се притече на помощ. Той се приближил към обсъдените вечерта, по тъмно, но нямал начин да им обади за пристигането си. Тогава се изкачил на една височина и оттам запял тази песен. Чернопеев го чул и разпознал и му отговорил със същата песен, разбирайки, че Асенов му е дошъл на помощ. Така двете чети се установили коя къде се намира и при комбинираната им атака Чернопеевата се спасила без никакви жертви.

      Аз имам текста и нотите на тази песен и желанието ми е да ги предоставя на народен певец или група за да я изпълняват.

      Овчарското куче у нас е отколе българско и тази историческа истина е втъкана в народната съвест и памет, и на практика именно ние - българите възстановяваме днес популацията му по всички български краища. Както е било някога...

Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония -2 част

Картината "По жътва" - Златю Бояджиев

    Тракия

       За Южна България / Тракия/, за същинската и част и Средногорието пишат писателите Георги Райчев, Атанас Михайлов, историкът и етнограф Константин Иречек, както и много други творци. Кучетата в Странджанския край са описани от Янко Добрев, Любен Петков, Борис Крумов и други, а в Шоплука от Крум Григоров, Симеон Янев, Добри Жотев и т. н.

      Симеон Янев в някои негови произведения изказва мнението, че овчарските кучета са селските псета на България и че овчарски се наричат тези, които са със стадата на полето а онези които пазят дома и имота се наричат домошари. Той отбелязва, че и каракачаните имат - овчарски кучета. Ето какво е написал той / предполага се за кучето на своя дядо/, или роднина, влязло в зблъсък с кучетата на каракачани, в книгата " Ден и нощ, нощ и ден".

      ..." Отстрани цялата работа се виждаше по - ясно. Шареното куче по - едро от всички, захапало нещо, тичаше по шосето, а от двете му страни и отзад го следваха други пет - шест, с яростен лай и ръмжене. Те се опитваха да го засрещнат и бяха по - бързи от него, но по - дребни и като разтърсваше плещи, шареният ги отхвърляше в бягството си. Бесен лай кънтеше над шосето, а на стотина метра назад при къщурките викаха и ръкомахаха жени ...   Те едва не налетяха на него. / Шофьорът с манивела в ръка/ - Намерихте къде да се бесумате, мамка ви! - викаше човекът. - Ще ви изпогазя, па ще ореват света каракачанките ...  преследващите го също бяха овчарски кучета. " ...

     

      Ето какво пише и един от най - изтъкнатите наши учени етнографи В. Маринов, който е посветил голама част от своята научна дейност на българското животновъдство в цялата страна, особено на подвижното т.н. трансхуманс, а също така и по поръчка на Международния конгрес на географите и етнографите от 1934г. е изследвал и номадството на каракачаните:

На границата с Турция преди Балканската война от 1912г.

    " Българският овчар, винаги  е придружаван от кучета от местна породаа вълкодави, отглеждани и дресирани от малки кутрета / щтенца/. Те подпомагат пастира при подкарване на стадата в куп, при охрана на стадото от мучки, вълци и др. По вратовете на кучетата окачвали железни гердани / нашйници/, с остри бодли, за предпазването от захапванета на хищниците" ...

      

      За Родопите и Беломорието няма смисъл да съм разточителен. За тези български краища е написано много и мага само да вметна, че днес 70% от взстановената у нас популация тръгва от Рило - Родопския масив и Пирин. Не случайно, макар и погрешно в зората на демокрацията някои любители кинолози говореха за Родопска овчарка. Това е така, понеже целия поминък на тамошните българи през вековете е бил свързан преди всичко с овцевъдството и естествено с кучето. Дивите гористи и богати на паша простори на Родопа планина и прилежащите и равнинни терени на Беломорието, както и мохамеданската вяра на част от хората капсулират овцевъдния подвижен бит на населението, помагайки му да се запази за по - дълги години незасегнат от цивилизацията. Изследователи и писатели като Васил Дечов, Николай Хайтов, Константин Канев, Йордан Данчов и други, както и редица исторически документи сочат връзката на българина с овчарското куче. 

     

Млади овчари от с. Момчиловци - Родопите в началото на ХХ век

Из Средна гора 1951г.

Овчари от Смолянско в началото на ХХ век.

   " Имахме едно голямо куче, много умно.Само не говореше. Имаше големи кървави очи, га та погледнеше - изпиваше те. Голямо, рунтаво и сербез куче. През село вървеше тихо и не закачаше никого, ама свортъше овцете. Не даваше чужд човек да се приближи до овцете или мандрата. Вълците бягаха от него. Това куче, докото сме живи, няма да го забурим. Ага да умира, моята бабичка ми насоди / поръча/, като умре кучето, да го погребем като човек.. И садъота и изпълних" ... 
Разказал стар овчар от село Дряново Асеновградско на / 04. 07. 1961г./ записал А. Примовски в " Бит и култура на родопските българи".

     Много преди в България да се появят номадски етноси като каракачаните и юруците, в годините на падането на Родопа под турско робство, именно с помоща на множедтво овчарски кучета, прибрани заедно със стадата в крепоста " Беден", войните на Гордю войвода успели да осъществат пробив, и спасявайки се от дълга обсада, да продължат борбата с поробителя в други планински дялове и краища. Една сутрин нашите насъскали кучетата срещу нищо неподозиращите турци и в суматохата нанесли решаващ удар върху рехавия в момента обсаден обръч и го пробили.
      Има и случаи с нашите кучета, коита са служили, както на нашите, така и на турците , по границата, която разделя планината.
    " Турците нищо не усещаха. Ние водихме и кучетата от нашия пост. Те се усетиха с турските кучета, залаха се, наближиха се и се нагарванисаха да се давят. Часовиян на турците пред самия вход на поста се раздвижи, помъчи се да раздели кучетата, но не можа. Стреля им с пистолет, но те още по - вече се разяриха. Отвътре се чу глас:  ...  Кучетата ту спираха, ту пак се почваха" ...  
    / Из спомените на Петър Таков от Роженския пограничен участък от 1912г. в навечерието на Балканската война/, записал Петър Маринов