Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония -2 част

Картината "По жътва" - Златю Бояджиев

    Тракия

       За Южна България / Тракия/, за същинската и част и Средногорието пишат писателите Георги Райчев, Атанас Михайлов, историкът и етнограф Константин Иречек, както и много други творци. Кучетата в Странджанския край са описани от Янко Добрев, Любен Петков, Борис Крумов и други, а в Шоплука от Крум Григоров, Симеон Янев, Добри Жотев и т. н.

      Симеон Янев в някои негови произведения изказва мнението, че овчарските кучета са селските псета на България и че овчарски се наричат тези, които са със стадата на полето а онези които пазят дома и имота се наричат домошари. Той отбелязва, че и каракачаните имат - овчарски кучета. Ето какво е написал той / предполага се за кучето на своя дядо/, или роднина, влязло в зблъсък с кучетата на каракачани, в книгата " Ден и нощ, нощ и ден".

      ..." Отстрани цялата работа се виждаше по - ясно. Шареното куче по - едро от всички, захапало нещо, тичаше по шосето, а от двете му страни и отзад го следваха други пет - шест, с яростен лай и ръмжене. Те се опитваха да го засрещнат и бяха по - бързи от него, но по - дребни и като разтърсваше плещи, шареният ги отхвърляше в бягството си. Бесен лай кънтеше над шосето, а на стотина метра назад при къщурките викаха и ръкомахаха жени ...   Те едва не налетяха на него. / Шофьорът с манивела в ръка/ - Намерихте къде да се бесумате, мамка ви! - викаше човекът. - Ще ви изпогазя, па ще ореват света каракачанките ...  преследващите го също бяха овчарски кучета. " ...

     

      Ето какво пише и един от най - изтъкнатите наши учени етнографи В. Маринов, който е посветил голама част от своята научна дейност на българското животновъдство в цялата страна, особено на подвижното т.н. трансхуманс, а също така и по поръчка на Международния конгрес на географите и етнографите от 1934г. е изследвал и номадството на каракачаните:

На границата с Турция преди Балканската война от 1912г.

    " Българският овчар, винаги  е придружаван от кучета от местна породаа вълкодави, отглеждани и дресирани от малки кутрета / щтенца/. Те подпомагат пастира при подкарване на стадата в куп, при охрана на стадото от мучки, вълци и др. По вратовете на кучетата окачвали железни гердани / нашйници/, с остри бодли, за предпазването от захапванета на хищниците" ...

      

      За Родопите и Беломорието няма смисъл да съм разточителен. За тези български краища е написано много и мага само да вметна, че днес 70% от взстановената у нас популация тръгва от Рило - Родопския масив и Пирин. Не случайно, макар и погрешно в зората на демокрацията някои любители кинолози говореха за Родопска овчарка. Това е така, понеже целия поминък на тамошните българи през вековете е бил свързан преди всичко с овцевъдството и естествено с кучето. Дивите гористи и богати на паша простори на Родопа планина и прилежащите и равнинни терени на Беломорието, както и мохамеданската вяра на част от хората капсулират овцевъдния подвижен бит на населението, помагайки му да се запази за по - дълги години незасегнат от цивилизацията. Изследователи и писатели като Васил Дечов, Николай Хайтов, Константин Канев, Йордан Данчов и други, както и редица исторически документи сочат връзката на българина с овчарското куче. 

     

Млади овчари от с. Момчиловци - Родопите в началото на ХХ век

Из Средна гора 1951г.

Овчари от Смолянско в началото на ХХ век.

   " Имахме едно голямо куче, много умно.Само не говореше. Имаше големи кървави очи, га та погледнеше - изпиваше те. Голямо, рунтаво и сербез куче. През село вървеше тихо и не закачаше никого, ама свортъше овцете. Не даваше чужд човек да се приближи до овцете или мандрата. Вълците бягаха от него. Това куче, докото сме живи, няма да го забурим. Ага да умира, моята бабичка ми насоди / поръча/, като умре кучето, да го погребем като човек.. И садъота и изпълних" ... 
Разказал стар овчар от село Дряново Асеновградско на / 04. 07. 1961г./ записал А. Примовски в " Бит и култура на родопските българи".

     Много преди в България да се появят номадски етноси като каракачаните и юруците, в годините на падането на Родопа под турско робство, именно с помоща на множедтво овчарски кучета, прибрани заедно със стадата в крепоста " Беден", войните на Гордю войвода успели да осъществат пробив, и спасявайки се от дълга обсада, да продължат борбата с поробителя в други планински дялове и краища. Една сутрин нашите насъскали кучетата срещу нищо неподозиращите турци и в суматохата нанесли решаващ удар върху рехавия в момента обсаден обръч и го пробили.
      Има и случаи с нашите кучета, коита са служили, както на нашите, така и на турците , по границата, която разделя планината.
    " Турците нищо не усещаха. Ние водихме и кучетата от нашия пост. Те се усетиха с турските кучета, залаха се, наближиха се и се нагарванисаха да се давят. Часовиян на турците пред самия вход на поста се раздвижи, помъчи се да раздели кучетата, но не можа. Стреля им с пистолет, но те още по - вече се разяриха. Отвътре се чу глас:  ...  Кучетата ту спираха, ту пак се почваха" ...  
    / Из спомените на Петър Таков от Роженския пограничен участък от 1912г. в навечерието на Балканската война/, записал Петър Маринов