Стига неистини за овчарското ни куче! Животновъдните традиции и приоми на Балканите или епопея на забравянето

Картината " Пладнуващ овчар" от Васил Маринов - 1912г.

„Събуди се, племе ти заспало,

живейш ли, мреш ли, ти не знаеш.

След теб потомство иде цяло.

Какво ще да му завещаеш?”…

                                 И. Вазов

 От нас зависи наистина какъв ще е заветът ни към поколенията, идващи след нас. Дали те ще имат едно животно – национална емблема, облечено обаче с чужд етнически облик или с чисто български такъв.

     Най-голямата неистина за овчарското куче у нас е погрешно навлязлата в езика ни през първата половина на ХХ век квалификация „каракачанско куче”. Този израз се явява доста устойчив идиом, резултат от редица обективни и субективни обстоятелства, за които не веднъж е говорено и писано. Все пак най-сериозната



Средата на миналия век.



причина за навлизането му в езика ни е забравянето и късата памет у нас българите. А щом към това се прибави и тенденциозно агресивната подмяна на истината от група опортюнистично съпротивляващи й се люде, се получава и самото й погрешно възприемане, проникващо в общественото съзнание. Но кой, освен нас, ни е крив, че сме склонни към нихилизъм и безотговорност по отношение на националната ни памет? Нали не веднъж сме показвали, че сме хора без национално достойнство и че дори ни е хубаво от това.      

    Същата покварена квалификация определено е твърде несериозна, маргинална и клиширана откъм гледна точка на чистата наука. Това е отдавна известно на средно интелигентните и търсещи истината хора.

" Овчари на раздумка" - Златю Бояджиев

   За да забием обаче поредния звучен шамар на словоблудните, нелепи и екзалтирани теории на каракачанкаджйските „спецове”, трябва първо да познаваме скотовъдните методи и традиции на народите и етносите у нас и на Балканите. Така ще можем не само да си припомним миналото, което небрежно сме забравили, но и да вникнем в мащабите на развитието на овцевъдството при уседнали и номади в исторически план, а според това да преценим и какво е наличието и състоянието на овчарските кучета при едните и при другите. Нужно е също да сме информирани относно възможностите за разпространение в ареалите на движение, както и за влияние и селекция над породата при финализирането на формирането й. 



Хайде да познаем, чие е това куче:българско, гръцко, румънско или сръбско?



   Тази кратка и достъпна за читателя ретроспективна информация се явява едно сборно, подплатено с научни факти резюме на основата на изчитането на огромно по обем количество изследователска литература по въпроса. Същата има и задачата на достъпен език да припомни на читателя за забравеното недавно битие на дедите ни, което е носител на гордост и самочувствие.

Овчари с кучета от Татрате/ продължение на Карпатите в Чехия/.



Граничар от границата ни с Турция, от 1905г.



      Българското животновъдство /овцевъдство/, като неделима и най-крупна част от балканското, е сложен синтез от етнокултурни наслоявания както от трите основни компонента на българската народност /под въпрос поставяме тракийския*, защото същия влияе по скоро нe диrектно в оформянето на българската народност/, така и от редица побългарили се племена  и народи през многовековната ни история. В някаква степен то е приело и особено много отдало влияния и на номадските етноси на полуострова. За това говорят не само археологическите артефакти и историческите извори, но и езикът ни, в който са се преплели множество думи от различен произход, както и разнообразието от диалектни, зонални, регионални и според вида им, думи, обхващащи целия спектър на веществените средства и пособия, характерни за животновъдния /овчарския/ поминък на българите. Като например:  



А, чие ли е това куче?



      



Южната ни граница, началото на ХХв.



     Средството за подкарване, улавяне и защита на животните, използвано от овчаря: тояга, джумага, сопа, даяк /даянак/, гега, кука, гйостерица, кривак шибучка и др.

     Кучешкия нашийник против захапване от вълците: гарди, апки, шипци /шипове/, давник, бодлив гердан, вратна гривна и др.

      Наметалата на овчарите: ямурлук, опанджик /япанджик/, клашник, кебе, кожух, гуня, власеница и др.

      Местата за паша на животните: мери, ливади /не използвани за коситба, а за паша/, совати, пасища, яйли /яайлаци/, къшлаци, излази, поляни, пустопаши, чаири и др.

      Средствата за опознаване местонахождението на стадото, връзвани на вратовете на отделни животни, при чието ходене издават звук: чанове, тучове, звънци, хлопки, траки, тюмбелеци, дзилове, хлопатари, дрънкала и др.

      Сградите, в които се отглеждат животните: кошари, комари, слонове, дайми, дамове, обори, пояти, агъли, егреци, чобански бордеи, държали /държави – със значение на стопански дворове/, къшли, търли /торли, торни/, такива, които на първия етаж са за добитъка, а на втория за сеното /плевни, сеновали, сайи, талкани/и др.



Стадото на един от известните манастири в молдовската част на Румъния.Отец със стадо и куче средата на виналия век. Самите манастири притежават множество икони и стенописи, на които надписите и имената, оставени от зографите, са на чест български език.



 Като цяло на Балканите, респективно и у нас, са установени четири типа скотовъдство: стационарно, високопланинско /алпийско/, трансхуманс и номадство. Последните три са подвижни. И при четирите се използват овчарските кучета, по няколко на брой, за защита на едно стадо от нападения, най-вече от вълци, но също така и от мечки, рисове и други хищни животни в планинските места, където най-често се срещат, както и от разбойници и крадци.

      Стационарният е най-масово разпростран. Той е характерен за всички исторически периоди и краища на отечеството ни, включително и за немалка част от градското население в миналото. Тоест, среща се във всички райони и територии на етническото ни землище, в които през вековете се е разпростирало то. При него наличните животни се отглеждат в близост или в самото селище. Той е обвързан в немалка степен и със земеделието, чрез което се набавят различни фуражи за зимата. Влияе се също и от възможностите за практикуване на сенарството /сенокоса, сеносъбирачеството/ и шумадайството /осигуряването на листна маса от широколистни дървета, наричано някъде и шумкарство, шумарство и др./. Тези обслужващи животновъдството дейности се развиват до толкова, че стават основни поминъци на немалко хора, които преживяват от платения си труд, полагайки го като наемни работници пред притежателите на големите стада, чифлиците, манастирите и т. н.  Подходящ пример за горепосоченото е намиращата се в днешна Сърбия бивша българска област, от Средновековието наречена Шумадия.

      Има и няколко разновидности при отглеждането на животните, които са следните:.

      Еднолично - когато всеки стопанин сам полага грижи за своите животни. Това са предимно средно заможни хора с най-малко до 200 овце /кози/, както и отделни по-богати стопани, притежатели на стада с по 300 – 500 глави добитък, които не наемат платени пастири. За охрана на стадата се използват по няколко овчарски кучета. По наблюдение и описание те са по 2-3, поннякога и по 4 кучета на 100 броя овце.

      Чрез наемането на пастири срещу заплащане. Това се прави от притежателите на по-големи стада, или от стопаните по махали в селата. При събирането по махали сборното стадо сутринта се събира и излиза на паша, а привечер се прибира и се завръща при отделните собственици, които сами си доят животните, дохранват ги и ги обслужват през вечерта.

      Орташки метод /задруга/ - когато няколко стопани събират животните си в едно общо стадо и взаимно го отглеждат. Според статута поделят и продукцията; ако е направена мандра, реализират и продажби. Събират и кучетата си в обща стражева формация.

      ”Зареда” /наряд/ - метод, при който стопаните на една махала събират животните си в сборно стадо през пасищния и доилния период и всеки според броя на своите в определени дни ги пасе и дои, което се се прави /равноправна подялба според броя/ и с полагащото се мляко. Всеки стопанин охранява стадото със собствените си кучета. През зимния сезон стадото се разпуска и стопаните прибират наличните си животни в къщи.

      Разновидност на метода с наемането на пастир е този, когато на роднински или махленски начала сборни овце се дават за паша на един стопанин скотовъд, със собствено стадо и кучета, занимаващ се само с тази дейност. Според броя им той им дава полагащото им се мляко и вълна, за себе си взема също в натура, или му се заплаща според  предварителната уговорка. Преди настъпването на зимата животните се връщат на стопаните им.



"Гуцуlи" - етногrафска кваlификация на хоrа живеещи в планински или гористи местности, в Молдова/ румънската й част и в самата Молдова/, както и в Украйна. 



     Високопланинският /алпийски/ метод е по-слабо практикуван у нас. Характерен е за някои от българите /уседналите/, живеещи по високите места на Стара планина, Пирин, Рила. Среща се също в Шар, Пелистер, Кораб и други наши планини,  в днешна Македония, или при другите народи в останалите балкански територии. В планината стадата не са големи и според броя им варира и кучешката охрана. Все пак там е немислимо без сериозни кучета, които средата оформя като истински стражи. Движението в обхвата само на една планинска верига създава и предпоставки за оформянето на еднотипност на кучешката популация там. Това се дължи на по-малкия контакт с популацията от другите райони и на ограничената намеса на случайните кръстоски с не породни и чуждо породни екземпляри. Резултат е също от сполучлив имбридинг, както и от съзнателното полагане на усилия за запазване на расовата чистота и целенасочена селекция при кръстосването с кучетата на практикуващите останалите типове животновъдство стопани, посещаващи планината. Всичко това води до утвърждаването на даден кучешки тип, който с течение на времето се капсулира и затвърждава като ендимит в същата територия. Типичен пример – Шарпланинското овчарско куче в районите на Шар планина, Караб и Бистра в днешна Македония.

      Това е един скотовъдно стопански комплекс, при който стадата и пастирите излизат в летни пасища предимно по височините /високопланински пасища, яйлаци, совати и др./, в относителна близост до постоянните си селища в границите на една и съща планина с прилежащите й долини, използвани за зимовищата. Тук изхранването на добитъка не зависи от случайни климатични  промени и от състоянието на пасищата. Освен смяната на пасищата от летни към зимни в обхвата на същата планина, значение има също осигуряването на тревната и листната маса за зимата.



Граничари с пленена МГ - картечница от въоръжена банда 50г. на ХХвек, с нови дрехи и оръжие, но все още с наше куче, като служебно животно.



 Трансхумансът /трансхумансното скотовъдство/ е най-широко разпространен на Балканите и изобщо в Средиземноморието. При него миграцията на по-големи и по-малки стада е целогодишна и пасищна, и съпровождана само от част от мъжете стопани, докато останалото населението живее напълно уседнало в селата и градчетата. Това е формата, която при добра организация, липса на бедствия и наличие на благоприятни социално-икономически условия дава възможности за реализация на голям капитал и просперитет. Размерът на едно сборно стадо от селище, район или сдружение /вид коопериране/ може да бъде наистина огромен. Тук са възможни различни вертикални, хоризонтални, регионални и локални варианти на сезонните движения, дестинации, отношение на собственост, социално разслоение и др. Начинът на отглеждане обаче е сравнително рисков. Той зависи от резките климатични промени, които влияят и на състоянието на зимните и летни пасища. Негативно се откразяват също масовият мор по животните, паразитите, засухата, дългите и гладни зими,  наличието на опустошителни военни конфликти и др.

     Покрай големите стада се развъждат и множество овчарски кучета. Има наблюдения, които сочат, че в отделни стада с животни от порядъка на 10 000 – 12 000 глави дребен добитък има от 60 – 70 до 100 кучета. А не рядко са наблюдавани и стада от 20 000 – 30 000 овце, където броят на кучетата е още по-голям. Това дава възможност в голяма степен за най-пълнокръвно влияние и запазване на породните белези и расови качества при кучешката популация в районите и местата, попаднали в рамките на движението. Това движение покрива големи територии от страната - както планински, така и равнинни. Тоест, налице е постоянното опресняване на кръвта на кучетата в районите, в които си дават среща пазачите на стационарните стада с тези на подвижните. При тази обаче голяма кучешка популация особено в равнините е трудно да се контролират и избягват свободните кръстоски, което води в рамките на същата  до голямо разнообразие при кучешките типове.

     Въпреки рисковете, сред различните местни форми на скотовъдството специализираното едро трансхумантно овцевъдство в най-голяма степен е икономически конюнктурна дейност, вписваща се и водеща в пазарните отношения и стопанския напредък на нацията през ХVIII – XIX век. Номадските и полуномадските групи на полуострова вече изглеждат анахронични и незначителни на фона на замогналите се наши едри овцевъди от стопански центрове като Котел, Жеравна, Медвен и други селища в Източна Стара планина, които овчаруват в Добруджа, Копривщица, Панагюрище, Средна гора, както и в Родопите с прилежащите им топли равнини на Беломорието и Одринско, Западна Македония, Епир, Южна Албания и т. н. Именно тук старите скотовъдни традиции се съчетават умело с променилата се стопанска конюнктура, манифактурното производство, търговията, градския бит, новите идеи, националното самочувствие и модерното образование. Това е една от най-важните  логистични основи на българското национално Възраждане.

     Тук можем да прибавим и така наречените чифлишки владения, които развиват своята стопанска дейност предимно в равнинните поради обработването на големи площи земеделска земя. Те са и условието за една наистина сериозна експанзия на специализираното трансхумантно едро овцевъдство, макар че не при всички чифлишки стада е практикувано подвижното отглеждане. Собствениците са както от християнското, така и от мюсюлманското население. Кучешката популация там също е солидна - по 30 - 40 и по – вече кучета са обитавали и охранявали поверените им стада и

владения.



" Каракачани" , картина от Зл. Бояджиев. Според мнозина наблюдатели, в миналото имено сивите и черните кучета, са били приоритет на номадите, както се вижда от картината, за разлика от шарените кучета, предпочитани от нашите овчари.



     Номадизмът или номадството, наречено още чергарство, практически не съществува в „чист” вид. Номадите постоянно се намират в пречупени през тяхната традиция избирателни, но и динамични, активни отношения с околните народи, общества и държави. В идеалния си вариант цялото население на номадската общност няма постоянно местожителство и извършва постоянни сезонни миграции, в които участват семействата със стадата и с цялото движимо имущество. Има и варианти на полуномадство, предимно когато все пак има наличие на постоянно селище, традиционни маршрути, откупуване на право на пасища и други, но въпреки това, движението се извършва от цялото население на общността. Стадата са също различни по големина, според богатството на родовата структура, сдружението, броя на семействата в тях, социалната йерархия и др. В някои станове е имало по 2000 – 3000, поннякога и по 10 000 овце, като на отделните домакинства се падат по 200 -300 или по 500 – 1000 и повече броя животни. Освен овце се отглеждат още кози и дори крави, задължително и коне или магарета /мулета, катъри/, а нерядко в отделните станове е регистрирана и земеделска работа.



30/40 години на миналия век. Най - разпространения майтап сред кучкарите граничари и жандармеристи / вътрешняци/ е да си кипрят кучетата с офицерски фуражки.




Автора с Барс и Перун на 1м. 1994г.
сlедва:
Н. Тодоrов - Сиlистrа