Стига неистини за овчарското ни куче! Животновъдвите традиции и приоми на Балканите или епопея на забравянето - II

" Шкей", гравюра от 1600г. Така са наричали различните етноси в Трансилвания, днес област в Румъния, които са се занимавали предимно с животновъдство, включително и българите живеещи някога там.

     Номадството в чистия му вид се наблюдава при по-малка час от номадските групи, най-изразено при една част от каракачаните. Докато при по-голямата част от власите, юруците и някои каракачани е характерно полуномадството. За по-отдавна трансформираните модели на подобни движения в Херцеговина, Черна гора и Пелопонес големият изследовател на балканските скотовъди Арнолд Боерман пише, че това е „подвижно пастирство с номадски черти.” В пътеписа на М. Е. Кузинери става дума за трансхуманс, чиито мащаби и форми не са съвсем ясни, но са далеч по- малки в сравнение с водещите български и балкански овцевъдни стопански центрове.

      Кои са все пак номадските общности у нас и на Балканите?

Румънче спасител със своето куче, първата половина на ХХв.



" Влах" - гравюра от 1600г. Под квалификацията - влах / в случая в Карпатите /, по това време се има предвид православен човек на Балканите, включително и за българите, а не румънец!



      

  На Балканския полуостров във всички исторически периоди е имало най-различни номади. Това, на първо място, са тези с основно значение за номадското животновъдство, каквито са: власите, наричани още грамостяни, армъни, цинцари и др., юруците, наричани още тюркмени, кюрди, анадолци, коняри и др., и споменатите вече каракачани с разновидни наречия с пейоративен смисъл – къркачани, черновунци, каравласи и др. Именно тези общности са в най-голяма степен лицето и носят спомена за номадството на полуострова. Също така се смята, че власите и каракачаните са,  ако не чисто автохтонни, то поне най-близки наследници на древните траки и илири.

     Другите, като печенеги, кумани, узи, татари, черкези и прочее, присъстващи в различните исторически периоди, нямат тази дълготрайност и това значимо самостойно присъствие в региона. Те или са се влели в генофонда на местното население, или са  били изселени по различни военни договори.

      Ще направим един бърз профил само на тези, които са оставили своето трайно присъствие на Балканския полуостров.

     Власите са познати още от средновековните източници. Много добро описание за произхода и нравите им дава писателят Кекевмен. Както в неговите трудове, така и в произведенията на другите автори от периода, струи негативизъм.

      Науката все още не е дала пълна конкретика по проблема с власите. От малкото налични извори не стават ясни точният произход, ареалите на движение и населеност, обхватът на поселенията в различните исторически периоди, появата и влиянието в отвъддунавските земи, рамката на етничност в термина „влах” и др. Не е ясно още и кога се появяват в северните предели на страната ни и дали въобще ги е имало вече там по времето на Втората българска държава.

    Византийската писателка Ана Комнина например описва как някакъв влашки първенец Пудила /Пудил/ съобщавал на императора за появата на куманите на юг от Дунав, но същевременно показвал на последните пътеките през Стара планина. Произходът на същия влах не е ясен. Това обаче дава криле на румънската историография свободно да тълкува фактите за наличието им в Подунавието като предпоставка за създалите се по-късно отвъд Дунав влашки държави. Що се отнася до истинските власи, за тях споменава Г. Пахимер, като описва през 1285 г. едно татарско нашествие в Тракия и Одринско: как били преследвани от византийците и в крайна сметка били преселени в Мала Азия. Императорът Андроник II извършил това над проникналите в Югоизточна Тракия неблагонадеждни власи, заподозрени в измяна и в подпомагане на татарите.



Румънски дояч 50 г на ХХв.




Етнически влах / арумънин/ от скопско началото на ХХв.



Пейоративът „влах” въобще не конкретизира само етническа принадлежност за номадските общности. В различните исторически периоди, произведения и възприятия той е синоним, освен на номад, и на православен за друговерците; професионална квалификация за скотовъд; обиден и унижаващ термин; селянин; романоговорящ и т. н. Ние българите сме наричани също власи: било заради ортодоксалната ни вяра, или защото още тогава мнозина от нашите предци са се занимавали с трансхуманстно овцевъдство, за което има и явни данни. Интересно е, че имената на споменатите етнически власи в средновековния период носят славянобългарска лексика: Боривой, Стано, Рад Куция, Славота Кармалак и др. Явно българското влияние над подвижните пастири е доста силно. В началото на ХХ век много голямо влашко мнозинство от Югозападна България, Македония и Северна Гърция /Тесалия, Епир и др./, след мощна пропаганда на Румънската държава и в резултат на редица други фактори, бяга към същата, като почти опразва тези краища откъм етноса. От напусналите пък страдат много именно българите в Добруджа, защото много от същите власи са заселени там от румънското правителство в периода от 1925 до възвръщането й в пределите на България по силата на Крайовската спогодба през 1940 г.

   

      Юруците идват /биват населени/ през първите векове на османското нашествие на Балканите. Подобно на всички номадски общности и те предпочитат и в по-голяма степен насищат предимно западните и по-планински терени на полуострова. Особено голяма концентрация на юруци, освен в Родопите, има в Рила и Пирин, но и в Юруклука в днешна Македония. Това е една слабонаселена невисока планинска област между планините Малашевска, Влахина и Огражден и езерото Дойран на юг. В източните райони присъствието им е по-слабо. Същите номади са военизирано население със специален статут в империята. Но в Северна България и особено в Добруджа, заради редица облаги, недостатъчно запълнените откъм присъствие юрушки оджаци са същите са заемани от татари, местни турци и други мюсюлмани. Въпреки че с течение на времето една част от тях се е завърнала в Анадола, а другата се е вляла в редиците на местните турци, те оставят своята ярка следа в съзнанието на хората до толкова, че години наред името им /юруци, уруци/ остава като нарицателно за всякакви по произход номади. В края на ХIХ в. квалификацията „юруци” се среща като общо име в българската среда, подобно на обобщаващото „власи” в предосманското балканско Средновековие. Постепенно и особено в началото на ХХ в. започва да се налага обобщаващото „каракачани” /паралелно с „власи” и понякога с „цигани”/, включително за последните тукашни юрушки групи и в някои случаи за ромите чергари. Това е местният, най-късен вариант за синонимна употреба на етноним за номадите въобще. Същата практиката е застъпена и при използването на квалификацията за домашните животни.



Юрук / кюрд/ началото на ХХв.

   

      Юруците идват /биват населени/ през първите векове на османското нашествие на Балканите. Подобно на всички номадски общности и те предпочитат и в по-голяма степен насищат предимно западните и по-планински терени на полуострова. Особено голяма концентрация на юруци, освен в Родопите, има в Рила и Пирин, но и в Юруклука в днешна Македония. Това е една слабонаселена невисока планинска област между планините Малашевска, Влахина и Огражден и езерото Дойран на юг. В източните райони присъствието им е по-слабо. Същите номади са военизирано население със специален статут в империята. Но в Северна България и особено в Добруджа, заради редица облаги, недостатъчно запълнените откъм присъствие юрушки оджаци са същите са заемани от татари, местни турци и други мюсюлмани. Въпреки че с течение на времето една част от тях се е завърнала в Анадола, а другата се е вляла в редиците на местните турци, те оставят своята ярка следа в съзнанието на хората до толкова, че години наред името им /юруци, уруци/ остава като нарицателно за всякакви по произход номади. В края на ХIХ в. квалификацията „юруци” се среща като общо име в българската среда, подобно на обобщаващото „власи” в предосманското балканско Средновековие. Постепенно и особено в началото на ХХ в. започва да се налага обобщаващото „каракачани” /паралелно с „власи” и понякога с „цигани”/, включително за последните тукашни юрушки групи и в някои случаи за ромите чергари. Това е местният, най-късен вариант за синонимна употреба на етноним за номадите въобще. Същата практиката е застъпена и при използването на квалификацията за домашните животни.

Каракачани с гонче, отиващи на лов. Дали и гончетата да не ги крастим на етноса?

      Каракачаните са най-късните и типични номади по нашите земи. Както при власите за произхода им има множество и различни теории, които обаче не са обект на настоящите ни разсъждения. Подобно на останалите номади, и при тях обитаваните ареали и движение също са предимно в западните предели на Балканите. На изток идват късно и рядко. А в определени територии въобще не стъпват. Гърците ги припознават не без основание като свой етнос и именно там те са най-голямото множество. Странно защо обаче, въпреки че и в Турция и в Гърция тяхното усядане е узаконено много по-рано отколкото у нас, а и там, както казахме, те са едно много по – солидно малцинство, никой не си позволява да нарича националните си породи животни на тяхното име. Интересно обаче защо това става у нас?

      Овчарските кучета са съществували преди тяхната поява и някак не е логично да кръщаваме кучето си на последния дошъл, и то само на част от балканската сцена.

    

      Типологичната схема, отразяваща типичната за всички номади картина, е следната:

1.      Всички номади имат непостоянни жилища и селища, като живеят във висока степен на мобилност. Това са палатки, землянки, леки постройки или юрти.

2.      Всички отглеждат стада от овце, кози, едър добитък, камили и др. - те са главният им източник на препитание, - но се занимават и със земеделие, търговия, керванджийство, война или грабеж.

3.      Всички следват определени миграционни образци.

    Номадството и полуномадството са единна форма, която на Балканите е етнически и социално обособена в обкръжението на уседнали народи и при постоянна доминация на „техните” държави. Номадите на полуострова са жизнени, социално автономни и стопански активни. С течение на времето обаче те стават все по-уязвими от промените в заобикалящите ги големи общности. Следвайки терминологията на изследователите по отношение на произхода на тези обособени номади, ще припомним, че те са посочени като една етнически разнородна маса, обхваната от едноименна категория със специален статут.

     Местните скитащи общности, макар и различни по религия, език, етничност и време на пребиваване, през определените исторически епохи се заселват, сезонно мигрират и се заместват едни с други в едни и същи зони, райони и места. Византийските автори, кадийските протоколи, етнографските проучвания и случайните свидетелства регистрират поразително сходните производства, облекла, породи, миграционни маршрути, жилища и интереси на тези подвижни планинци. Те предпочитат определено по-спокойните и необходими за начина им на живот планински места, които в по-голямата си част са в западните балкански предели. В източните  присъствието им е било късно и винаги по-слабо, за което има и своите обясними исторически причини.

Каракачанска мандра от първата половина на ХХв. Кучето е доста интересно, но е далеч от породния тип, заложен в нашите представи.

Животните при същите /овце, кози, крави, коне, магарета и, разбира се, кучета/ са в някаква степен максимално близко до чистопородното състояние, което е обяснимо защо. Въпреки това, дори и при номадите тези принципи са нарушени и това си личи от малкото достигнали до нас снимки, спомени и наблюдения, в които прави впечатление също така голямото разнообразие от интересни и разнообразни животни.

    Ето и малко данни за броя и състоянието на същите. През 30-те години на ХХ век В. Фон Ридман вижда на пътя между Битоля и Скопие керван на власи от 500 коня и десетки хиляди овце, пазени от 30 кучета. Отразено е още, че по същото време в по-големите станове на каракачаните в Гърция е имало минимум по 100 – 150 коня, както и мулета. Челниците притежават по 1000 овце и имат поне по 30 кучета на стан.

    Една от влашките групи в Тиквешко /днешна Македония/ е от 30 семейства, 20 000  овце, 250 коня и 30 кучета.

    Юруци от Тилкили /до днешното Крини, на юг от Калмария/ поддържали до 7000

овце и 50 кучета пазачи.



Младо домашно куче от Шумен, преди освобождението.




Куче от / тогава село / Угърчин - ловешко в началото на ХХв.



     От изложеното до тук, изпъкват няколко основни пункта обрисуващи животновъдството по нашите земи, които ни дават възможноста, да открием и истината за същността на овчарското ни куче.

     Първо: виждаме, че уседналото население, независимо от времето, периода, статута си и начина на скотовъдство, използва неизменно овчарските кучета за охрана на стадата, и то много преди, на Балканите да се появят, някои номадски етноси.

     Второ: Кучетата ни, от край време, са и стражите на българските граници.

     Трето: Овчарското ни куче, в чиято расова основа стои едно лупо – молосоидно животно, е не само пазач на стадата, но и домашен любимец, дори и в условията на градския бит.

     Четвърто: Периодичното движение и достигане до нашите предели, през различните исторически периоди, на договидни кучета, от Азия, натрупва едно голямо разнообразие от типове и форми на породата ни.

     Пето: Каракачаните, са последните номади и то мигриращи в пределите само, на част от Балканския полуостров. Именно съществуването им все още като номади, в първата половина на ХХ век, когато с плахи стъпки започват да се зараждат нашите стопански науки, както и нашата кинология. При тях много от животните, носят все още, оня по – чист расов вид от колкото при доста български пастири. Българското животновъдство, вече е доста по – западнало от онова в предходния век например.

Като сложим и прословутата нашенска забрава и нихилизъм към родното, не ще е било никак проблемно, накой да накипри местните породи с каракачанското етническо име, като синоним за породност, тук – таме из животновъдните трудове.

Каракачани в Гърция от началото на миналия век. Интересни са кучетата, които са сравнително голи и също се отклоняват от общоприетия, в представите на мнозина тип.

Граничари от 80г. на миналия век. Освен служебните немски овчарски кучета, се вижда и подрастващ представител на нашата порода.



Овчар от Драгалевци от 1920г.




Картина по снимката от Курт Петерс, 1943г.



    Каракачанския псевдоним на нашето куче е най – късния такъв, появил се  едва в първата половина на ХХвек, за  което има редица обективни и субективни причини, които не веднъж са изтъквани. Той, обаче препраща породноста към небългарската среда и не отговаря на реалноста и историческата принадлежност на породата, както и на предизвикателствата на новите изисквания на времето, за изява на националния дух и традиция ! Най – адекватното и отговарящо на истината и националната изява име е - Българско овчарско куче.

Автора с Колобър и Качан на по 1м. 2005г.

Николай Тодоров
гр. Силистра