Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 3

Пернишко 30г. на ХХв.

Текстове от Южнобългарските предели:

    „ Петте ни едри овчарски кучета с големи глави и рунтави опашки бяха винаги при стадото. Неро стоеше в къщи. ...”

   Из „ Неро”, от Добри Жотев. Отнася се с. Радуй в Шопския край.

   „ ...Кучето се надигна. То беше едро като магаре. Овчарска порода с бакърен косъм и дълга опашка, която повлече по тревите. На шията имаше железен гердан с остри шипове. Очите му блестяха големи и умни. ...

   Вълкът повторно повлякъл овцата и поел към Кортенската гора. Каракачаните го съзрели, вдигнали врява и пуснали песовете подире му. Видели моето куче да тича пред другите. Когато стигнал гората, вълкът хлътнал в нея и моя Страшник подире му. Другите кучета не посмели да влязат навътре. ...”

   Из „ Вълча пътека”, от Ангел каралийчев. Отнася се за Шопския край.

Малко кутре от породата в Македонския край 1918г

.

 „ ...Ослуша се и гласът му отново проеча над снежната стихия: „ Белко – о – о – о!” Иззад високата могилка изкочи едро овчарско куче, помая се минута – две и с големи скокове притича насреща. От отворената му уста излизаше топла пара...

   - Ами кой е по – добър – Белко или Караман? Ти дядо това ми кажи -  настояваше внукът и много му се искаше да чуе, че е „ Белко”.  ...”

   Из „ На кошарата”, от Кирил Апостолов. Отнася се за район на Пирин.

В ляво и в дъното се виждат наши кучета.

„ ...Наближих нашата колиба и осемте вълка ме пресрешнаха.

   Имахме едно куче Балкан. То взе да лае. Я тръгнах с него да ги прогоня, а овцете ги натирих към колибата. Затворих се и взех да паля огъня. Кучето е младо, ново, още непатило от вълци и само във вратата на колибата се завира. ...

   По – богатите овчари държаха по много кучета. Мъжки и женски. ...

   Но , трябва да имаш много брашно, за да храниш по няколко кучета. Ние бяхме бедни и купувахме по едно младо куче, че бяха най – евтини...”

   Из „ Облизаната попара”, Разказала Мария Драгова от с. Гостун Благоевградско в Западните Родопи. Записал Спас Попов, издал Николай Хайтов.

Деца с куче в Рила над с. Говедарци 50г. на миналия век.

   „ ... – На, виж тоя герой! Грамаден, дори страшен пес, врат като на два коча, козината рунтава, ни черна, ни кафява, също като на мечка, ушите и те изрязани, щръкнали като на вълк, а изпусна шилето! По – добре да не го бях извеждал на езерото...”

   Из „ Шюкрю и Караман”, от Асен Христофоров. Отнася се за Рила планина.

Ка тина на З. Бояджиев с овчари от Средногорието.

    „ ...Защото Караман му беше истински другар. Друг в къщата си нямаше. Жена му, Бог да я прости, се помина преди години, децата му бяха в големия град, а той вече пенсиониран, кукуваше в къщата, където беше преминал живота му. ...

-         Какво знаеш ти Карамане? Нищо! Само ме гледаш предано

толкова време! Като баща си, като дядо си. ...”

   Из „ Кучешки ден”, от Цветан Чалъков. Отнася се за Пазарджишко от южните склонове на Средна гора.

Овчари от с. Калугерене 70г. на миналия век.

   „ ...От време – на време те излизаха да нахранят овцете и да пораздвижат големият овчарски пес Жарко, който единствен не се плашеше от студения вятър и много рядко се прибираше на завет сред овцете. ...”

   Из „ Вълкът”, от Антон Михайлов. Отнася се за Тракия.

  

Снимка от Пловдивско 30 г. на ХХв.

   „ ...Шаро беше вярно куче и не се отдалечаваше от кошарата. В това снежно време обикаляше наоколо, ходеше с овцете до Гушов кладенец, когато пускаха овцете на водопой, пиеше вода и след тях са връщаше на кошарата. Другото куче, Гривчо, беше младо и се учеше на занаята от Шаро. ...”

   Из „ Вълчицата”, от Килил Момчилов. За района на Източна Тракия.

Гроничар от Родопите между Балканските и Първата световна война.

   „ Имахме куче – Катерин. Младо, много апетитно вълците да гони. Гласът му – цяла бурия: каже ли „ ав, ав”, гората се тресеше и ехтеше. Беше с дебела вратина, бързо на ход, леко в ушите, като че не спеше! А пък да видиш каква накеркелена опашка имаше! ...”

   Из „ Катерин”, от „ Диви разкази”, на Николай Хайтов. За Родопите.

Самия край на 19 век родопски овчари.

   „ ...Нарекох го Балабан. На третата година стана голямо куче – главата му наголема, краката му станаха диреци, гърдите му се разшириха, козината му бе рунтава като на мечка. А бялата ивица през главата и гърба го правеше, още по налето и гиздаво. Куче да ти продума и да ти наплни душата! То ми бе дете, брат и другар, не даваше пиле да приближи стадото ми! ...”

   Из „ Балабан”, от Константин Канев. За Родопите.



    "... Изправен сред кучешкия кръг, напоен със звучна тревога, Йордан огледа простора, разлюлян от вълчия рев; огледа и мeстноста... Той проследи и звука, понесал се на високи вълни и определи безпогрешко, че вълците задминават хълма...
    Кучетата със сдържано ръмжене взеха да напират към билото. Той ги спря и те се въртяха с димящи муцуни в задавен лай. Вълчите звуци промушваха пряко нагоре здрача и той сякаш съзря зверовете, наклякали в снега и обтегнали глави към небето. Пусна кучетата и те се спуснаха с нажежено джавкане към песента на кавалите... Йордан започна да насърчава с викове кучетата. Гласовете им звънливи, като клепала, се носеха полегато срещу вълчия вой, изстрелван високо към луната. ..."

     Из  новелата " Булевард" от книгата " Южняци", на Димитър Вълев. За с. Аланово Елховско.

Граничари 1917г.

 „ ...Кюмюрджи наистина приличаше на кюмюрджия, както някъде наричат миньорите и коминочистачите. Гърбът му беше покрит с черна, но не лъскава козина. Страните, гушата и краката му се белееха, ала и това не бе чисто бял косъм. ...

   Кюмюрджи ходеше с овцете по горските поляни. Като гледаше от майка си – старата зла кучка, - младото куче погваше прасетата и докато не ги прогонеше далеч от овцете, не ги оставяше. ...”

   Из „ Кюмюрджи”, от Борис Крумов. За района на Странджа.

От блога на Тодор Славчев. Овчарят Георги със стадо и куче през 50г. на ХХв. в Айтоско.

   „ ...Славно куче беше Караман. Едро като мечка, космато. Всичко разбираше. Само думи нямаше, за да каже какво мисли и какво е решил да прави. Но и без думи, само по очите, по влажната муцуна и по махането на рунтавата кафява опашка ние разбирахме какво иска да каже Караман. ...”

   Из „ Караман”, на Паулина Станчева. За района на Южното Причерноморше.

    В резюме можем да установим, че литературните произведения  от миналия век, показват множество факти, за наличието, използваемоста и общия вид на нашето овчарско куче. То освен, че е разпространено по всички български краища, е служило вярно не само на овчари и пастири, но и на всички останали селяни. Използваните еднакви имена повсеместно / най – често слагани според визията на самото куче/,  средата в която обитава и служи на човека, както и кратките описания на общия му вид от всички писатели, говорят, за една завършена консолидация на типа овчарски кучета у нас.

Николай Тодоров

Гр. Силистра

Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 2

Снимка от Габровско с две кучета от началото на миналия век.

Текстове за кучета от Северна България

Централна Северна и Северозападна Б - я

   „ ...Някога по селата имеше много кучета. Всяка къща и всеки двор си имаше куче, а понякога не само по едно, а и по повече. Те обаче се различаваха от днешните си събратя, които се разхождат на каишка по градините и улиците на градовете. Те бяха едри и силни кучета, макар и да бяха дръгливи и недохранени, но можеха да надвият човек, особено ако по слаб или незнае как да се пази. ...”

   Из „ Селските кучета”, от Веселин Атанасов. Отнася се за с. Русаля край Павликени – В. Търновско.

  

    „  ...Поглеждам към Гривчо. Той ме гледа и тупа опашката си о земята. На гъба козината му е черна, а по корема и краката бяла.

    - Гривчо, ще дойдеш ли с мен да търсим Бистра /б.м.- крава /?

 Не иска да дойде. Лежи си на сянка и ме гледа, клепнал уши надолу и върти рунтавата си опашка. Много го е домързяло. ...”

   Из „ Неволя”, от Цвятко Йовчев. Отася се за Габровско.

 

Жълтаво куче край стадо в Троянския Балкан 1981 - 82г.

   „ ...Надвечер свличахме стадата от Белинска присойка към Сенец. Стадото вече преваляше баира. Наближаваше даямите. Аз с Караман – кучето де – се смъкнах надоло под Сенец. ...

    Докато се сетя, Караман – както си го знаех – изръмжа еднаж, че като се хопна... А долу мечката метна глава: погледна. Караман се стъписа: присви опашка. Мечка е това, не е шега. А мечката това и гледа – хвърли се насреща, закатери се като котка над скалата... Караман – ама звяр куче беше и то! – като сключи зъби страх да те скове. А имаше един глас – дълбок, като че лае из бъчва – кънти... Хвърли се казвам Караман след мечката и аз, нали съм бутни – колиба, престраших се та по него. Уаа, уа! ...”

   Из „ Страшните истории на Катран Колю”, от Златко Сребров. Отнася се за района на Троянския Централен Балкан.

Картината от Димитрий Ковалевски рисувана през Руско - турската освободителна война, изобразява казашката щабквартира в едно плевенско село. Вижда се и пазача на къщата.

    „ ... Имах десетина крави и волове, около педесет овце и шест яки дорести коня. Най – често ратайчетата ги пасяха из ливадите, а пък аз и баба ви, тогава беше млада и пъргава, чистехме оборите, давахме им зоб, чешехме ги с железни гребени и те се отблагодаряваха, като раждаха здрави и едри добичета. За година – две те укрепваха, израстваха и някой пазарен ден ги повеждах към града за продан. Пътя до града минаваше през гората и аз винаги водех със себе си и кучката Фиданка. Тя припкаше весело пред коня ми, душеше непрекъснато и когато доловеше нобичаен шум, започваше да лае неспокойно. Тогава изваждах револвера си от пояса и бях готов да стрелям ...”

    Из „ Моят дядо”, от Цветана Маринова. За Плевенския край.

    „ ...Вгледах се – беше едро куче. Краката му бяха затънали в леда, а то напомняше лодчица, вклещена в него. Представих си как се е борило, за да се измъкне, но не е успяло и сега примирено очакваше гибелта си.

- Хей Мечо, какво ти стана?

Дойде ми на ум да го нарека Мечо, защото беше едро, приличаше на мече. ...”

   Из „ Мечо и аз”, от Петър Стъпов. Онася се за гр. Свищов.

   „ ...От сухото местенце под прозореца в бледния отблясък на светлината се надигна голямо рунтаво куче. Но не залая – почувства животното, че не съм враг, или пък и то си търсеше другар в тъмнината.

- Мечо... Мечо... Къци – къци – къци!

Кучето подуши влажния въздух и пристъпи в тъмното. Усетих топлата му муцуна в ръката си, но не я отдръпнах, а го погалих с другата ръка по ушите.

- О, кротичкия ми, добричкия ми пес! ...”

   Из романа „ Бялата пътека”, от Орлин Василев. Отася се за гр. Козлодуй.

   „ ...Наистина три лета ходи Витан овчар. Сутрин – кръстосал кратунка и торбичка през рамене, с кабаница на ръка, с тояга – отваряше кошарата и подкарваше стадото. Отстрани вървеше Гривчо и радостно мяташе в утрото рунтава опашка...”

   Из „ Ваклушка”, от Илия Волен. За Ловешкия край.

   „ ...Из храстите шаваше някое добиче, пеещите гласове на звънците сладко огласяха мирната околност, рунтавите овчарски кучета пресрещаха с еклив горски лай всеки чужд човек, всяко чуждо добиче. ...”

   Из „Вишо гледа напред”, от Илия Волен. Отнася се за Ловешкия район.

Караман и Мечо от Врачанско село, преди 35 -36г.

   „ ...Отдавна бяхме хвърлили око на къщата на дядо Банчо. Много сгодна беше, да се изкачим на покрива и да надникнем през комина. Не да крадем, нито да пакостим – просто бяхме надничали през един такъв комин, щеше ни се и в този.

    Такива едновременни къщи – землянки в село имаше само две – на Гъргор и на Дядо Банчо. Гъргоровата не беше интересна, защото беше достъпна – без ограда, без кучета / само един дръглив пес, който, като те види бяга в бодила/. Тя беше завладявана неведнъж. Дядо Банчовата беше по – интересна, кото по – недостъпна. Освен бодливата ограда, имаше и три рунтави кучета – същински мечки. На два пъти се опитахме да ги подкупим с качамак, но нищо не излезе: излапат качамака и пак налитат на нас. ...”

   Из „ Къща – Пръстеница”, от Пелин Велков. Отнася се за района около Бяла Слатина Врачанско.

   „ ...Навремето, кажи – речи всички кучета в село бяха от такъв сой. Чак от Гинци и Годеч, дето са отатък Балкана, идваха хората при Колето за някое кутре. Ами каракачаните! Някога те гледаха стотици овце. Влашките вълци на тумби на тумби минаваха през заледения Дунав и насмитаха стадата им. Нужна си беше сила да излиза насреща им, да ги прогонва. И каракачаните я намериха при него. Така - близо педесет години. Много кутрета беше раздал той, много добрини беше сторил. Никога за пари...

    Всичко това беше отдавна минало. Стоката отиде в стопанството. За къщите кучетата станаха, комай, ненужни. До лани бяха десетина в село. Остана само Мурга. И тя – стара. Стара, а взе, че се окучи. ...”

   Из „ Две пенсии за Мурга”, от Никола Статков. Отнася се за с. Долна Бяла речка - Врачанско, в северните поли на Врачанския Балкан.

На връх Ком - Западна Стара планина, граничари с наше куче и туристи 1955г.

   „ ...Марчо е стражата на нашата къща, строг към непознати и чужди, а с нас децата си играе също като дете – надбягва се, бори се, само дето на прескочи кобила не умее да играе. Марчо е едър, рутав, козината му е черна и лъскава, само на нозете си има бели чорапчета. ...”

   Из „ Марчо”, от Йордан Радичков. Отнася се за с. Калиманица / несъществуващо днес/, Монтанско.

Овчари от Видинското село  Толовица през 1938г.

„ ...Върволица пъстри добичета водеше бяла горда крава, чиито хлопатар позвънваше, приглушено, като мъдро подканяне никой да не изостава. Отстрани ситнеха няколко гривесто – черни и сури кучета, улисани – ту избързваха, ту чучваха, за да дочакат стадото. Най – отзад шумяха воловарчетата, бяха пет – шест момчета. ...”

   Из „ Момче сред мъжете”, от Кирил Божилов. Отнася се за селата Арчар и Мали Дреновец Видинско.

Н. Тодоров
гр. Силистра

следва:

Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели

Снимка от Силистренско фото студио 20г. на ХХв.

     Цитатите изведени от произведенията на нашите писатели в настоящия материал, са от всички български краища. Северна България с Мизия, Делиормана и Добруджа, както и Южна България с Тракия, Родопите, Македония и др. Подбрани са само една малка част от множеството произведения на художествената ни литература по темата. Същото се отнася и за представените снимки. Те, както и текстовете, обяснимо защо, са основно от първата половина на миналия век. Това е времето на най – бурния подем, на нашата анималистична литература.

Търговищко началото на ХХв. /детайл/, младо куче в краката на учителките.

Текстове за кучета от Северна България

Североизточна Б - я

    „ ...Кучетата бяха изостанали зад стадата, като че ги мързеше да вървят. За една седмица бяха отслабнали и им се брояха ребрата, но следваха хората и добитъка.

    Очарите събраха стадата в една долчинка и се приготвиха да пренощуват. Неизмения огън беше запален. Някои препичаха сухия хляб на жеравата и лакомо го ядяха, без да го солят. Зад тях кучетата бяха наклякали и следяха всяка хапка на стопаните си. Накои от тях им хвърляха корички от сухия хляб и те ги хващаха във въздуха.

   Слез полунощ кучетата се разлаеха и по – сърцатите хукнаха да гонят нещо.

-         Вълк ще е. Моето само на вълци налита. Нищо друго неможе да го вдигне посред нощ. – рече Петър Дявола. ...”

   

    Из „ Арнаут”, на Иван Стоянов. Разказа се отнася за Силистренска Добруджа.

   „ ...Чичо Митуш напълни каменното корито със суроватка, а Давидко изкрещя: едно през друго, тичешката, кучетата надойдоха и залокаха суроватката. След туй Бачо и Мурза, най – големите кучета, се здавиха. Имаше десетина кучета, които, като се облизваха и въртяха гневни, кървясали очи, ходеха насам – нататък. Алипия беше между тях и те нищо не му казваха.

-         Бе тебе още ли не са те изяли кучетата? – смееше се Давидко. – Зелени очи имаш ти, шмекер си. ...”

Из „ Нощен гост”, на Йордан Йовков. Отнася се за Добричкия район.

Овчар с куче и стадо от с. Драгоево Шуменско - 1965г. Кучето е гуджук.

    „ ...Кучешкият лай се чу по – ясен и по – близък. В очите на вълка пробягна тревога, а Рачо трепна – беше лаят на Соломон. И после всичко се завъртя в някакъв див въртоп. Отначало се вкопчиха само Соломон и вълкът, но в ръмжащото кълбо се намеси  Рачо и махна с ножа. Вълкът тозчас се изви към него, а Соломон впи зъбите си в гърлото му. Хрушялите на гръкляна му изпращяха и звярът падна...”

    Из „ Варницата”, от Гео Донев. Отнася се за с. Йонково  Разградския район.


    "...Дочакахме залеза. От двете страни на поляната се задават два прашни облака. Най - напред пристига стадото на дядо Колю Гелмията, а после стадото на бай Нено Иванов. Овчарите подреждат стоката и после идват при нас.
     Шишето с ракията бавно обикаля малкия ни кръг. Овчарите говорят с нас, но един друг не се поглеждат. Зад всекиго лежат по две рунтави кучета. И те враждуват...
     - Какъв ми е зорът! Пропъждаш ми кучетата. С псувни ги пропъждаш. Мен за друго да ме пропъждаш няма да се докача, ама на куче... Кво ти правят моите кучета, да не ги храниш от твоята торба?...
    - Защото все ги насъскваш срещу моите кучета. Затуй ги пропъждам. То само с пропъждане няма да мине. Някой ден ша им светя маслото!
    - Ша им светиш маслото ти, ама аз пък твоето. За едно куче чиляк убивам еий. - Рече Колю. ...
   
    " Из "Гелми Колю", от Христо Поляков, пак за с. Йонково - Делиормана.

   

 "Делиормана", картина на художника Тадеуш Айдукевич от 1900г.

"... Със своето стадо водел голямо куче - вълкодав. Само хуквало подир глутниците. ...

Носели се приказки, че Балканът около Търговище бил пълен с шумкари. Селяните шушукали, че можели да се появят и по техните гори. ...

Изчезващите овце ставали все повече. Тогава селяните се сдружили. Ловците нарамили пушки, другите брадви. С тях водели едри овчарски кучета. Ходили из гората, бродили по вършака, но вълк не видели. Накрая намерили голямо огнище с разхвърлени овчи кости. ..."

Из " Легенда за партизаните", от Стоян Цонев. Отнася се за капанското с. Садина Поповско - Торговищки окръг.

    „ ...След него се юрне цялото стадо. Боран Стефан най – напред поглади югича, даде му къшей хляб. Бръкне в жълтата мешинена вулия, зашепи царевични зърна и ги пръсне над тежкоруните овци. Чак тогава едрите вълкодави, Черню и Сива, идат при него, свият опашки и лизнат ръката му. Овчаря никога не забравя верните си другари. За тях той носи царевично брашно в дисагите си. Повежда ги към саята, бутва вратичката на колибата и им забърква царевично каша в коритото. Черню и Сива го гледат отстрана и изгарят от нетърпение. После лакомо започват да ядат. ...”

   Из „ Боран Стефан”, от Иван Василев. Отнася се за с. Снежина Варненско.

Кулата с фара на нос Емине. Туристи от 1955г. В ляво от тях младо кутре от породата.

    „ ...Под стряхата на сянка лежеше старото овчарско куче Караман. Протегнало лапите си напред и сложило глава върху тях, то дремеше, надвито от старческа немощ. Някога Караман ходеше подир стадото на дяда Радоя. Вардеше овцете, гонеше вълците, които зиме обикаляха кошарата, давеше зайци и яребици. Гласът му люлееше Балкана. ...”

   Из „ Ако ти станеш куче”, от Ангел Каралийчев. Отнася се за Източния Балкан.

Съвременни представители на породата от най - източните предели на Балкана, селата Еркеч, Голица, Паничево, Горица и др. Автентични незамелезени и ненапомпани представители на расата.

Кучета от Котленския Балкан 80г. на миналия век.

Съвременен представител на породата, от Котленския край, също не засегнат от модната грандоманска акселерация на съвременните мераклии гледачи.

   „ ...Сюлейман прилича на младо бяло мече. Козината му е дълга и рунтава, като на овца през зимата. Но той не е паленце, а едро хубаво куче. ... Сюлейман лежи на двора зад градинката. Тати му хвърля кокал:

-         Сюлейман, на!

Сюлейман не помръдва. Изплезил език и едва диша в жегата.

   - Горкият – съжалява го мама. Тя винаги съжалява хората и животните. – Аз ще му смъкна козината да си отдъхне. Друго, толкова рунтаво куче като него не съм виждала.

   - Има едно черно в Чертовец – отвръща баба. – Като си хайляк и не те е страх, острижи го. ...”

    Из „ Сюлейман”, на Недялка Каралиева. Отнася се за гр. Лясковец В.Търновско.

Н. Тодоров

гр. Силистра

следва: