Българското овчарско куче в снимки и в текстове изведени от творчеството на нашите писатели - 2

Снимка от Габровско с две кучета от началото на миналия век.

Текстове за кучета от Северна България

Централна Северна и Северозападна Б - я

   „ ...Някога по селата имеше много кучета. Всяка къща и всеки двор си имаше куче, а понякога не само по едно, а и по повече. Те обаче се различаваха от днешните си събратя, които се разхождат на каишка по градините и улиците на градовете. Те бяха едри и силни кучета, макар и да бяха дръгливи и недохранени, но можеха да надвият човек, особено ако по слаб или незнае как да се пази. ...”

   Из „ Селските кучета”, от Веселин Атанасов. Отнася се за с. Русаля край Павликени – В. Търновско.

  

    „  ...Поглеждам към Гривчо. Той ме гледа и тупа опашката си о земята. На гъба козината му е черна, а по корема и краката бяла.

    - Гривчо, ще дойдеш ли с мен да търсим Бистра /б.м.- крава /?

 Не иска да дойде. Лежи си на сянка и ме гледа, клепнал уши надолу и върти рунтавата си опашка. Много го е домързяло. ...”

   Из „ Неволя”, от Цвятко Йовчев. Отася се за Габровско.

 

Жълтаво куче край стадо в Троянския Балкан 1981 - 82г.

   „ ...Надвечер свличахме стадата от Белинска присойка към Сенец. Стадото вече преваляше баира. Наближаваше даямите. Аз с Караман – кучето де – се смъкнах надоло под Сенец. ...

    Докато се сетя, Караман – както си го знаех – изръмжа еднаж, че като се хопна... А долу мечката метна глава: погледна. Караман се стъписа: присви опашка. Мечка е това, не е шега. А мечката това и гледа – хвърли се насреща, закатери се като котка над скалата... Караман – ама звяр куче беше и то! – като сключи зъби страх да те скове. А имаше един глас – дълбок, като че лае из бъчва – кънти... Хвърли се казвам Караман след мечката и аз, нали съм бутни – колиба, престраших се та по него. Уаа, уа! ...”

   Из „ Страшните истории на Катран Колю”, от Златко Сребров. Отнася се за района на Троянския Централен Балкан.

Картината от Димитрий Ковалевски рисувана през Руско - турската освободителна война, изобразява казашката щабквартира в едно плевенско село. Вижда се и пазача на къщата.

    „ ... Имах десетина крави и волове, около педесет овце и шест яки дорести коня. Най – често ратайчетата ги пасяха из ливадите, а пък аз и баба ви, тогава беше млада и пъргава, чистехме оборите, давахме им зоб, чешехме ги с железни гребени и те се отблагодаряваха, като раждаха здрави и едри добичета. За година – две те укрепваха, израстваха и някой пазарен ден ги повеждах към града за продан. Пътя до града минаваше през гората и аз винаги водех със себе си и кучката Фиданка. Тя припкаше весело пред коня ми, душеше непрекъснато и когато доловеше нобичаен шум, започваше да лае неспокойно. Тогава изваждах револвера си от пояса и бях готов да стрелям ...”

    Из „ Моят дядо”, от Цветана Маринова. За Плевенския край.

    „ ...Вгледах се – беше едро куче. Краката му бяха затънали в леда, а то напомняше лодчица, вклещена в него. Представих си как се е борило, за да се измъкне, но не е успяло и сега примирено очакваше гибелта си.

- Хей Мечо, какво ти стана?

Дойде ми на ум да го нарека Мечо, защото беше едро, приличаше на мече. ...”

   Из „ Мечо и аз”, от Петър Стъпов. Онася се за гр. Свищов.

   „ ...От сухото местенце под прозореца в бледния отблясък на светлината се надигна голямо рунтаво куче. Но не залая – почувства животното, че не съм враг, или пък и то си търсеше другар в тъмнината.

- Мечо... Мечо... Къци – къци – къци!

Кучето подуши влажния въздух и пристъпи в тъмното. Усетих топлата му муцуна в ръката си, но не я отдръпнах, а го погалих с другата ръка по ушите.

- О, кротичкия ми, добричкия ми пес! ...”

   Из романа „ Бялата пътека”, от Орлин Василев. Отася се за гр. Козлодуй.

   „ ...Наистина три лета ходи Витан овчар. Сутрин – кръстосал кратунка и торбичка през рамене, с кабаница на ръка, с тояга – отваряше кошарата и подкарваше стадото. Отстрани вървеше Гривчо и радостно мяташе в утрото рунтава опашка...”

   Из „ Ваклушка”, от Илия Волен. За Ловешкия край.

   „ ...Из храстите шаваше някое добиче, пеещите гласове на звънците сладко огласяха мирната околност, рунтавите овчарски кучета пресрещаха с еклив горски лай всеки чужд човек, всяко чуждо добиче. ...”

   Из „Вишо гледа напред”, от Илия Волен. Отнася се за Ловешкия район.

Караман и Мечо от Врачанско село, преди 35 -36г.

   „ ...Отдавна бяхме хвърлили око на къщата на дядо Банчо. Много сгодна беше, да се изкачим на покрива и да надникнем през комина. Не да крадем, нито да пакостим – просто бяхме надничали през един такъв комин, щеше ни се и в този.

    Такива едновременни къщи – землянки в село имаше само две – на Гъргор и на Дядо Банчо. Гъргоровата не беше интересна, защото беше достъпна – без ограда, без кучета / само един дръглив пес, който, като те види бяга в бодила/. Тя беше завладявана неведнъж. Дядо Банчовата беше по – интересна, кото по – недостъпна. Освен бодливата ограда, имаше и три рунтави кучета – същински мечки. На два пъти се опитахме да ги подкупим с качамак, но нищо не излезе: излапат качамака и пак налитат на нас. ...”

   Из „ Къща – Пръстеница”, от Пелин Велков. Отнася се за района около Бяла Слатина Врачанско.

   „ ...Навремето, кажи – речи всички кучета в село бяха от такъв сой. Чак от Гинци и Годеч, дето са отатък Балкана, идваха хората при Колето за някое кутре. Ами каракачаните! Някога те гледаха стотици овце. Влашките вълци на тумби на тумби минаваха през заледения Дунав и насмитаха стадата им. Нужна си беше сила да излиза насреща им, да ги прогонва. И каракачаните я намериха при него. Така - близо педесет години. Много кутрета беше раздал той, много добрини беше сторил. Никога за пари...

    Всичко това беше отдавна минало. Стоката отиде в стопанството. За къщите кучетата станаха, комай, ненужни. До лани бяха десетина в село. Остана само Мурга. И тя – стара. Стара, а взе, че се окучи. ...”

   Из „ Две пенсии за Мурга”, от Никола Статков. Отнася се за с. Долна Бяла речка - Врачанско, в северните поли на Врачанския Балкан.

На връх Ком - Западна Стара планина, граничари с наше куче и туристи 1955г.

   „ ...Марчо е стражата на нашата къща, строг към непознати и чужди, а с нас децата си играе също като дете – надбягва се, бори се, само дето на прескочи кобила не умее да играе. Марчо е едър, рутав, козината му е черна и лъскава, само на нозете си има бели чорапчета. ...”

   Из „ Марчо”, от Йордан Радичков. Отнася се за с. Калиманица / несъществуващо днес/, Монтанско.

Овчари от Видинското село  Толовица през 1938г.

„ ...Върволица пъстри добичета водеше бяла горда крава, чиито хлопатар позвънваше, приглушено, като мъдро подканяне никой да не изостава. Отстрани ситнеха няколко гривесто – черни и сури кучета, улисани – ту избързваха, ту чучваха, за да дочакат стадото. Най – отзад шумяха воловарчетата, бяха пет – шест момчета. ...”

   Из „ Момче сред мъжете”, от Кирил Божилов. Отнася се за селата Арчар и Мали Дреновец Видинско.

Н. Тодоров
гр. Силистра

следва: