Българското овчарско куче – БОК и румънските породи овчарски кучета
Изложба на буковински овчарски кучета
Ако до преди 10 – 15 години, някой българин бе посетил Румъния, и за по – дълго време бе пребивавал в различни нейни градове, то неминуемо би се сблъскал с едно име – „ Миорица”. Това име би срещнал не само като лого на ресторанти и заведения, но и като марка на различни продукти – мляко, бисквити, цигари ... Но, какво е това озадачаващо го име, ще се запитат и читателите? Единствено суфикса в края на думата ще му е познат и ще му звучи някак родно, като: Пършевица, Марица, краставица, шевица, баница, каруца и мн. д. И дълго време, то нищо няма да му говори, докато не вникне в съдържанието на популярната румънска народна песен за Миорица: Та ето, какво се крие в текста и.
От Карпатите слизали три стада с трима овчари – молдован / от Молдова /, вранчанин / Вранча е част от Предкарпатите врязан във Влашката равнина/ и унгурян / от Трансилвания /. Това са трите големи Румънски области, аналогични на нашите – Мизия, Тракия и Македония, но за разлика от нашите с различен етнически състав на населението. Три дни те слизали към равнините – Влашко и Северна България. Врачанинът и унгурянът се уговорили да убият чобанинът молдованин, „ че има по – вече овчици – бодри и рогати, коне по – игриви и кучета по – хапливи” ... Молдованинът се обръща към своята любима овца Миорица: „ Ти овчице Миорице , три дни тревица не пасеш, водица не пиеш . Болна ли си драга Миорице? „ Овцата отговаря: Господарю, истината ти не знаеш. При залез слънце тебе ще те убият байно, вранчан и тоя унгурян ...” Чобанинът молдованин моли Миорица да им каже , ако наистина го убият, да го погребат близо до кошарата, за да бъде близо до овцете и да слуша лая на верните си кучета и ако някога срещне старата му майчица, да я съжали и да и каже, че се е оженил за хубава девойка и е вдигнал голяма сватба, че слънцето и месецът венчилото са му държали.
Овчар от Влашката равнина
Тази знакова за румънците песен иде да ни каже няколко важни неща, както за тези наши северни съседи, толкова близки до нас, по бит, народностна култура и поминък, така и за техните овчарски кучета. Но за да сме по – точни, обективни и коректни ще трябва да поровим из историческите факти.
Първо: Вижда се, че румънските овчари спазват една традиция запазила се от времето на средновековна българска държава, да движат сезонно стадата си от Карпатите към тучните равнини на Горна и Долна Мизия. Все пак първоначално Българската държава на Балканите е обхващала земите от Карпатите до Стара планина. А земите от Дунав до билото на Карпатската дъга са били неизменна част от държавата ни, до падането и под турско робство.
Второ: Че румънците, както народите от целия полуостров притежават свои овчарски кучета, които са неизменна част от общата балканска договидна ( молосна ) популация и които, най – живо ни интересуват в случая.
Трето: Ако в Трансилвания живеят може би по – голям процент унгарци, немци и цигани и др. взети заедно отколкото румъни, което говори, за това, че там има нещо гнило, относно принадлежността и към Румъния и тя стои някак изкуствено пришита за нея. То и за Влахия и Молдавия – другите и области, също можем спокойно да твърдим, че етногенезисът на населението им обявен за румънски, исторически е свързан до голяма степен с българите, с което можем да кажем, че държавата на север от Дунав, е едно изкуствено създадено творение. Чърчил казва следното по този въпрос: „ Румънец, означава не народност а професия” За да се уверим в това е необходимо да погледнем по – обстойно в сериозната академична а не в преиначената митологемна румънска история, която патетично тръби, за изконната, из вечна връзка между земята и днешните и владелци румъните / даките /.
Буковинска овчарка днес
С, което в полза на познанието, обобщаващо, трябва да уточним истината. А тя е, че много векове след загубата на тези територии от Рим, през които, по тях са живеели стотици поколения наред, най – различни варвари, включително последните им трайни господари сме ние българите, са унищожили а след това и изтласкали оцелялото заварено там автохтонно дакоримско население към лоното на Рим и Византия. Така, че през този дълъг период, хора които да говорят романски език там не е имало. Тоест, не е имало пряк континуитет между старото население на Траянова Дакия и появилото се на ново по тези земи романско православно население едва през 13 –14 век. Последното е допуснато да се насели в отвъд Дунавска България тогава, имено от българските царе на възстановената Втора Българска държава. Все пак, как ли е попаднало наново там, ще се питат читателите? За което, ще трябва да бъдат запознати, с историческата истина, която, ще резюмирам накратко в следния отговор.
Карпатинска овчарка
Така, те преоткривали наново древните земи на своите деди в поопразнените тогава северни български предели по Карпатите предоставяни им периодично за заселване от нашите царе. Това ново население е намерило удобни условия за съществуване и е започнало да развива силно животновъдство и по този начин, както икономически така и социално битово да конкурира, влияе, да се смесва и да се налага, дори и като говор сред останалото български и идващо от Азия, побългарено варварско население. Тоест, наново сред славяноговорящата амалгама от българи и побългарени варвари се вклиняват романоговорещи люде. И така лека – полека се е поставило началото на повторното романизиране на тази земя, което се е осъществило и узаконило в следващите векове. Първоначално езика е бил една смесица от българо – влашки с превес на влашкия с течение на времето. Дори днес около 35% от думите в румънския език са български.
По подобен начин може да отнесем кучетата им, които налагат, като национални породи – чобанско куче Карпатин за Влахия и чобанско куче от Буковина за Молдавия, както генетично тъй и исторически свързани с Българското овчарско куче, но както и хората там с новата марка „румънски”. Докато трансилванския Миоритик, както и част от населението в областта, е по скоро свързан поне визуално с унгарския Командор. Миоритик – миорица = / вакъл, рунтав, барачест, влакнест / .
Четвърто: В днешна Румъния, за разлика от у нас, не само няма да се намери човек, който да нарече кучето си „ каракачанско „, защото там такъв етнос не съществува, но и въобще да го нарича с някакво чуждо етническо или чуждо народностно име. Това там, би се сметнало за обида към народа си и би се възприело, като някаква форма на национално предателство. Макар, че както се видя по – горе, в исторически план, румънска нация, народ и държавна концепция, като такива, не съществуват, поне до края на 18век.. Вестник „ Атон” в началото на 20век нарича „куцовласите” от Северна Гърция /истинските наследници на дакоримляните / - „ химерично и неизвестно в етимологията чудовище, а зад дунавските румъни – безцветна смесица от готи, хуни, славяни, българи, скити / печенеги, узи, кумани и др. Народи от степите/, турци, цигани и безброй други варварски племена, която е узурпирала националното име на римляните. „
Българско семейство от Балкана
гравюра от 18 в. от неизвестен автор В долният десен ъгъл изобразено овчарско куче.
И въпреки тази историческата обективност, там отвъд Дунав, кучетата се наричат както у нас, овчарски /чобански /, или просто кучета. Румънците дори не ги зоват на масово населващите се там през 1916 – 18г. от Северна Гърция ( Тесалия , Епир и др.) и България ( Македония ), – Цинцари, ( арумъни – власи наречени и македонци ), макар да ги припознават за истинските стари румъни, както видяхме, че и историците са убедени в това.
Много добре познават тези животни българите от Добруджа, които през19 и 20 век, неведнъж са си патили от румънците. Те не познават и етноса каракачани и не използват името им, за да определят така същността на овчарските кучета а много точно използват традиционното за цяла България наименование „вълкодав”, с което кичат и собствените си кучетата. Така ги нарича и о.з. генерал Боян Михнев от с. Казимир Силистренско, в своите спомени, когато през 1916г. големи маси българи от Добруджа, нарочно са преселвани на заточение в молдовската част на Румъния, като население подкопаващо устоите и пречещо на завоевателските и стремежи към Южна Добруджа. „
... – Затътриха се хората, а чокоина върви по нас и води 5 – 6 големи вълкодава, да ни пази да не избягаме ... Той почака нашите да се отдалечат и пусна кучетата ... Вълкодавите се хвърлиха на най – последния от групата, сиромашкия Лечо Омпарски ... Лечо лежи на земята, мъчи се да рита да се брани, а кучетата го давят, ръфат и ръмжат. Нашите – цяло село – гледат, но никой не смее крачка да направи ... Кучетата се умориха, оставиха го и затичаха из полето. „ ...
Български граничар от варненско 1935 г.
Е, логично е и няма как в областите Добруджа и Делиормана, където каракачани не са и стъпвали, хората да си наричат кучетата „ каракачански”. Ето и част от проучванията на големия наш етнограф Х. Вакарелски в Добруджа –скотовъдно свързана и с овцевъдството във Влашката равнина, за овчарското куче: „ ... Друга необходимост за овчаря са овчарските кучета, които са и домашни пазители. Смята се, че село и стадо са немислими без тях ... Някои овчари имат по – няколко кучета в зависимост от големината на стадото. Което се дължи на това, че Добруджа по онова време, особено зиме, са изобилствали вълци. За това и овчарите се стремели да имат по – едри и силни кучета. Кучето е любим пазач на дома; във всяка къща има домошарско куче а често пъти и няколко. За да могат да се справят по – ефикасно и без сериозни наранявания с вълците, овчарите слагат на вратовете им метални нашийници с остри шипове. За всяко куче, около кошарата / егрека, агъла / и т.н. има кучешки колиби / страчове /, за да не лежат псетата на земята, когато има дъждове, виелици и сняг „ ... – Из „Етнография на Добруджа”.
Подобни думи изказва за кучетата в Делиормана и известния наш етнограф В. Маринов в своите научни проучвания за този район.
Каракачаните до колкото ги има в пределите на България, са просто едни от хората, които са също притежатели на тези животни. И не може да се отрече, че те, за разлика от нас българите, които живеем вече десетилетия наред, предимно в равнинните области на страната с диаметрално противоположен начин на живот от онзи определено пасторален на нашите прадеди, те поради характерния си номадски начин на съществуване, продължил до петдесетте години на отминалия век и поради нуждата от добри кучета, са запазили не малко превъзходни еднотипни екземпляри в страната. И това точно в периода на най – засилен пионерски интерес от изследователите им. Но все пак, техните кучета съставляват една малка част, от поголовието на кучето у нас. Основния процент от популацията му, си остава при българите. И съвсем естествено е, когато искаме да въздигнем нещо чисто българско, е да го зовем и с името българско. Ако ли пък българите, привърженици на каракачанската идея за кучето ни, се смятат за каракачани, си е техен проблем. Макар, че в по – голямото си множество те дори не знаят нищо, за този етнос и това е абсолютно доказан факт. В крайна сметка всеки сам решава чие куче отглежда, чуждо или свое, родно. Аз лично смятам, че уважавам паметта на моите деди и наричам гледаните от мен а и останалите кучета български, такива каквито са ни ги завещали те. И това не е фриволно мое хрумване или пък на огромното множество убедени в това патриоти, а научно обоснована истина. А това, че у нас има много хора, които се обръщат, като „фурнаджийски лопати” и оправдават поговорката: „ Интереса клати феса”, не е прецедент и е пределно ясно, че винаги ги е имало, има ги и днес, ще ги има и в бъдеще, уви. Та нали човек вземайки си едно малко кученце от породата, не взема просто куче, а взема част от българщината. Е, явно „ каракачанщина” си взема българина, възприел каракачанската същност, ако се вярва на това твърдение. И защо ли този същия българин, нарича националната си порода овчарско куче – „ каракачанско”, а ловния барак и гончето си – български? Защо и тях не окичи с нечие чуждо име?
Въпроса за наименованието на нашето овчарско куче, което определя и същността му е принципен и е един от върховете за изява на националното чувство, родовата принадлежност и превъзходството на родния гений. Синонима „ каракачанско куче” не може да покрие тези изисквания и дори ги обезсмисля и отчуждава.
А що се отнася до овчарските кучета в Румъния, въпреки историческите факти, ние не можем да претендираме за тях, че са наши, както вече не можем да претендираме и за тамошната територия. Ние можем само, да се противопоставяме на неспирните домогвания на румънците към нашата история или нейната манипулация а също да протегнем ръка към двете големи български малцинства там, това на българите католици и особено на православните, които Румъния дори не признава, че съществуват и още ги обявява за сърби македонци и други, както и естествено за кучетата им ако притежават такива. И можем да вземем очеваден пример, за това, че както сме загубили земите си на които днес се е пръкнала държавата Румъния, сме на път комай да загубим окончателно и Македония и някои от другите наши територии с които сами си граничим, обзети от немара или вършещи втрещяващи ума чутовни глупости и скудоумия в това отношение.
И така, поуката за нас, днешните българи, от разразилите се безсмислени дискусии за същността на овчарското ни куче е: чужди кучета не искаме, но и своите не си ги даваме, било на север, било на юг или пък на запад. А най – мразим да ни изкарват прости и диви злобари! Може да сме бедни и наивни, но не сме назадничави, за да вярваме в философските антиномии на малцина наши декадансни „ кинолози”.
Н. Тодоров
Гр. Силистра
Няма коментари:
Публикуване на коментар