Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония -1 част

Българското овчарско куче в Мизия, Тракия и Македония
представяне чрез литература, етнография и народопис

МИЗИЯ

"...Засвири Димо с кавало,
Извика кучка Караман
И седум-осум кутрища...
Кутрища Димо разбраа
И тая кучка Караман
С заби си Димо спасия
От тея турци-юруци!
Димо бре, Димо чобанине,
Дегиди кара бир ойлане!"

Всяка една от тези три основни български области обединява няколко по-малки етнографско-фолклорни единици. Във всяка една от тези области и днес, макар и в силно стеснени граници, живеят българи.
Българското овчарско куче е изконна българска ценност. Някога то е било разпространено по цялата наша земя, т.е. срещало се е и в трите основни области, които ние ще разгледаме поотделно. Този подход е във връзка с произхода на кучето ни, за който битуват клишета и заблуди, като например това, че то е рожба на планините. Според други то е каракачанско, а не българско. Прокрадва се и старият мит, че е с изцяло анадолски или с някакъв друг произход и че ние сме си го присвоили. А други, прекъснали изцяло връзката с родовия си корен, или пък тези, които не обичат да четат и имат слаби познания за миналото ни, все още не могат да повярват, че някога кучето е живяло и по техните краища, и дори техните прадеди са го използвали. А пък за някои негови почитатели явно, само литературната интерпретация е от значение в разбирането за породата ни.

Гладни овчарски кучета в опит да елиминират конкуренцията на глиган, за замръзнал труп на руски войник изоставен от другарите, които вървят към Балкана.

Затова реших накратко да припомня за него, опирайки се на това, какво са казали най-известните български автори, оставили данни за него в своите произведения и изследвания.Ще се спра само на най-интересните данни в  посочените етнографски райони.
Понеже научните и научнопопулярни публикации за кучето ни са твърде малко , те трудно достигат до масовия читател. Има и много манипулации по темата "каракачанско", затова ще обърна внимание на леснодостъпните текстове от художествената литература. Защото българската литература от втората половина на 19век и първата половина на 20 век, стъпила на базата на личния житейски опит на авторите и на етнографията, е най-достъпното нещо за народното съзнание и най-изящния израз на народописа. И само при нея можем да намерим чисто художествения начин за отразяване на обективните факти и реалност.
Постоянно търсейки и изчитайки творчеството на българските писатели, за няколко години ние сме открили над 80 разказа, четири повести и две пиеси, в които нашето овчарско куче е или главен или второстепенен герой. Но сме сигурни, че това не е всичко.
Налице са редица известни изследователи и писатели, които пишат за него.За северозападния край това са етнографът Димитър Маринов, писателите Йордан Радичков, Никола Статков и други, а централна северна България и Стара планина-Орлин Василев, Ангел Каралийчев, Пелин Велков, Григор Угаров. За кучетата в Делиормана споменават лудогорците Борис Илиев, Никола Нанев , както и етногафа Васил Маринов и др.
На Добруджа естествено ще обърнем по-голямо внимание и ще посочим, че цяла плеяда от учени, писатели, етнографи и краеведи са писали за нейните кучета.За тях пише още много преди освобождението Илия Блъсков, а после те са увековечени от Йордан Йовков, Ивайло Петров, Стефан Поптонев, Стоян Стоянов, Стилян Чилингиров, етнографа Христо Вакарелски, краеведа Петар Кънев идр. Избрали сме описанието на Ивайло Петров за тези кучета от книгата му "Преди да се родя и след това". Ето как ги описва той:

"... Патладжана безпогрешно намери къщата на майка ми, слезе от
кобилата и отвори вратника.Две рунтави кучета, едри като магарета, 
изкочиха откъм кошарата и с нескрита омраза се хвърлиха
върху тях...следобед дойде ред на Мурджо и Карамана. И двете
като петлите бяха личности с ярко изразени характери  и таланти
...Трудно бе да се поделят такива кучета без разправии и за да ги 
спести, баща ми си послужи с хитрост..."

Силистренска добруджа 1957 г.

Трябва да напомним , че Добруджа и Делиормана са области, в които никога не са стъпвали каракачани.Овчарските ни кучета са служили традиционно по родните ни граници. За подобни техни изяви ни известява един от доаените на българската анималистична литература- Йордан Йовков. Той описва реални случки с тези животни, разказвайки спомените на свои приятели и своите спомени от пограничната си служба в Беломорието. В разказа " Случан(йни гости" главен герой е чернобелият Ханджар. Наблюдателният творец го вижда като най- достойния лидер сред останалите кучета на заставата, в която служи. В "Граничари" се разказва за кучетата Юда и Паша от една застава на границата със Сърбия през Стара планина и то в навечерието на Сръбско-българската война. 

На добруджанската граница 1937 г.

Действието в разказите "Скитник" и "Балкан" се развива в Добруджа на границата с Румъния. Героят Балкан е събирателен образ на Реални прототипи - две поганични кучета със същото име. Едното е описано по спомените на подофицера на заставата при с. Чифуткьой (днес с. Йовково, Добричко), г. Лисичков служил през 1911-13 г. За другото Йовков научава от негов колега Ловчо Стоянов от заставата при родното му село  село Енедже Хайдар (днес Краище), служил там през 1912-13 г. А за прототипите на останалите две кучета от разказа, Комита и Белка , писателят черпи информация от Станьо Дочев, живял преди румънската окупация в същото село.

                                                                                                                                                                      следва

Н.Тодоров
гр. Силистра