ВЛАШКИ ГАМБИТ

 овче стадо в Добруджа 50 - 60 г. на ХХ век.

      Доста години вече минаха от времето, когато моят дядо ми разказваше една интересна история за едно овчарско куче, Балан. Кучето пазело стадото на един от неговите дядовци, дядо му Йордан, който бил личен овчар. Та в нея се говореше как този мой прапрадядо, от с. Гюргенджик /днес Попкралево/, Силистренско, бил жестоко убит от аромъни /власи/ именно заради това куче. Тази история се потвърди и от разказа  на сестрата на дядо ми, баба Маринка, а още и от една стара снимка и една народна песен, която открих в сборник с такива песни на народната  певица Иванка Стоянова от съседното на дядовото ми село Пандъклий /сега Васил Левски/.

Кучкато Кида, случайно влязла в кадър при едно музикално езпълнение.

Йордан Канкура

Какъу ми й помен станалу

в Гюргенджик селу мънинку,

селото му е мънинку,

поменти му са гулеми,

зарад ми Йордан Канкура.

Той беше първи чобанин,

Жечка му добра стопанка,

тя на Йордана думаше:

- Йордане, първна първино,

стига нощува сам на къра,

времената са опасни,

да не би нещо да са изпортиш?

Йордан на Жечка думаше:

- Таз вечер сам да нощувам,

Утре вечер с другар ша ида.

Че си овцете закара

долу ми долу на полугаря,

на полугаря до гората.

Йордан си огън запали

и покрай огъня застана.

Овцете са налягали,

кучета към гората лаева.

Чи стана Йордан извика:

- Хайде ти Кидо и Кадъшо,

айде те, мойте кучета,

овцете да ми оттървете.

Докат Йордан издума,

пусти мръсни македонци,

те в гората седява

и са Йордана канева.

Докат Йордан извика,

македонци го заловиха

и му главата одрязава.

Кучета в село добягнаха,

овцете са разпилява.

Кучета в село отишле,

кам къщи жално залаяли.

Жечка му добра стопанка,

тя на Иванча думяше:

- Иванчо, мама, Иванчо,

стани, иди при баща си,

при баща си горе у къра,

да видиш квай тъз работа-

кучета овцете да оставят

и към къщи жално да лаят,

туй никой път не е билу.

Чи стана Иванчо излези,

кучета вън двора изгони,

повтори Иванчу пак легна.

Кучета са пак върнали,

към къщи жално завили.

Жечка му добра стопанка,

тя на Иванчо пак дума:

Я ставай, Иванчо, я ставай

на баща си хляб дя занцеш

и да видиш квай тъз работа.

Че стана Иванчо замина,

на полугаря до гората,

като си там той стигна,

какво си чудо да гледа-

овцете са разпилели,

баща му в кърви облени,

македонците го заклали.

Изпята от Иванка Стоянова от с. Пандаклии /днес Васил Левски – Силистренско/

 Добруджански граничари с куче, с мечо рязане на ушите през 1912г.

Ето и истинската история.

     Дядо Йордан имал собствено стадо, но вземал да пасе и овцете на свои роднини и други близки хора от селото, както правели и други овчари от района по онова време. Така стадото му нараснало на 180 -  200 броя. Естествено поддържал и няколко овчарски кучета за охраната му. Две кучки, Кида и Кадъша, сивкави на цвят, мъжките екземпляри Чакала, Арапа и Мурджо, както и други кучета през годините, но най-хубавото му било Балана. Балан бил чисто бял, много едър и рунтав, което го превело много  красив пес. А като нрав бил, както се казва, куче с характер, злобен и безстрашен. Когато се разминавали в близост стадата на власите и на стопанина му, доста често се стигало до сдавяне между кучетата, при което понякога се случвало да загине и някое влашко куче, като главният виновник бил все Балан. На всичкото отгоре, мразейки и собствениците на своите четерикраки събратя, кучето винаги усещало и сигнализирало с ожесточен лай за появата им, когато тръгнели на хайдутлук и обирджийство. Някои власи искали да го притежават, но Йордан не скланял на никаква цена да се раздели с най-добрия си пазач. Поради тези си качества и след като не можели да го имат, власите искали  да убият кучето. Тоест, песът бил и много харесван, и силно мразен.

      Същото положение било и с нашия овчар бай Йордан. Освен че бил ненавиждан от власите заради кучето си, той нееднократно влизал в спорове с тях и заради пасищата, понеже все по-трудно се намирало място за паша след идването на македонците по селата в Добруджа. Конкуренцията за паша между нашите овчари и власите била сериозна. Един ден рано призори от къшлите довтасали някои от кучетата на овчаря, сред които най-настоятелна била кучката Кида, която виела непрестано пред къщата на прадядо ми. Това озадачава и обезпокоява хората и те отиват да видят дали не е станало нещо с Йордан на колибата му. Там го намират прострелян и дори за всеки случай и заклан, а стадото разпиляно. Балан го нямало, а едно друго куче било убито. След ден-два се появил и Балан, леко ранен в гърба. Естествено на власите нищо никой не направил и те били оневинени от властимащите техни кукловоди. Според някои, власите уж били стреляли по кучето, но куршумът минал през колибата и ударил бай Йордан. Но дали истинската цел не е бил именно овчарят, а по кучетата  да е стреляно след настаналата суматоха, никой не знае...

      Прадядо ми прибрал кучето и своите си овце в къщи. Но опасявайки се от това да не намерят сгода и да убият хубавото животно, решил да го продаде, защото, както се казва, то си струвало цената. Когато ходел от време на време до града с каруца, кучето го придружавало. В града го харесал един влах бакалин, който живеел в едно новосъздадено тогава колонистко село на 4-5 км от Силистра, Карл ла дойл  /Карол  втори/, кръстено на румънския крал. Стигнало се до пазарлък и до продажба. Каква е по нататъшната му съдба, обаче не се знае.

Румънския крал Карол втори. 

 Моканин с магаре, овце и кучета в Северна Добруджа, Кюстенджанско.

Но кои са тези аромъни /власи/ и какво дирят в Добруджа?

     

      С падането на Южна Добруджа под румънска власт след 1919 г. румънската държава започва, освен ограбването на българското население в областта чрез различни аграрни реформи, да налага и големи данъчни налози и закони в изгода на новите властници, но задвижва и мощна асимилационна политика против българите. Затваряне на българските училища, църкви и всякакви административни и културни институции и подмяната им с румънски чрез съответните румънски кадри, език и т.н. Още и с налагането на един почти военен режим в областта чрез силно войсково, полицейско и гранично присъствие. Въпреки това, осъзнавайки, че трудно може да задържи една чужда  територия, когато в нея няма компактно население от своя си етнос, румънската политика се впуска в създаването на свое такова.

     Започват и заселванията на румънци за работа в новата администрация. Естествано заселват се и военни, оземлявят се и военни ветерани. Заселват се също  разни авантюристи и декласирани елементи от цяла Румъния. Тези стъпки обаче не са достатъчни за доказване при един бъдещ плебисцит на румънската му същност. През 1923 и най- вече в 1925 г. румънците започват заселването на колонисти  власи. Най-много такива идват от Македония и от Северна Гърция, както и от най-западните български земи. Тези аромъни /власи, армъни, цинцари, грамостяни/ са наречени от българите македонци, обяснимо защо. Власите бягат масово от своите родни места, прокудени от войната и от гръцката асимилаторска политика, и попадат в лапите на румънската такава, чиято демагогия по отношение на изтъкване връзките на румънците с тях по род и произход е ненадмината. Голяма част от тия люде са все още неграмотни полуномади овчари. Първоначално ги заселват в някои български къщи, на по-богати и средно заможни хора, или на тези, които са забегнали след румънската окупация. Пренасянето им, както и на тяхната покъщнина, каруци с впрегатен добитък, стада и други, става с кораби, които акостират в гр. Кюстенджа /Констанца/, а оттам се разпределят по селата из новозавзетите земи. Оземляват ги за сметка на българите с по 100-150 дка земя. Започват да им строят къщи чрез ангария пак на българите. Осигуряват им всякакъв инвентар, иззет от българите. Създават им отделни махали по селата в близост до пасища и мери, тъй като мнозина от тях трудно си пречупват номадските нрави, като заработват и възприемат земеделието като свой поминък. Някъде им създават и отделни села.

    Немалка част от тях, по-находчивите и предприемчивите, се издигат в обществото, не само в селски условия, като мелничари, чифликчии, кръчмари, бакали и други, но и в градски такива. Едни от най- известните българомразци и активни участници в денационализаторската румънска политика над завладяните територии, естествено и неизменна част от властта като политици, префекти, полицаи, кметове, съдии и др., са също от този произход. Други стават откровенни разбойници и скитат насам натам, създавайки бандитски шайки. Естествено има и такива, които работят мирно своя земеделски и животновъден труд.

      Именно конфликтите на битова основа преимуществено  стоят в основата на противоречията между местни и новодошли из селата, което понякога прераства в открита омраза и война, водещи до убийства. Властта си затваря очите, защото бежанският поток спомага за провеждането на нейната антибългарска политика. Тя много умело използва власите като маша в своите ръце за провеждане на денационализаторската си политика, като покровителства бандите и легалните им организатори, водачи или убйци. Стои директно зад тяхната антибългарска организация „Акциуня Ромъняска” и зад бандитската й структура „Мобила”. Прикрива золумите на колонистите, извършвани на ниско битово ниво. Въоръжава ги и ги използва за опълчение срещу българското четническо движение. Същите са очите и ушите й, тъй като власите знаят български език, макар и в неговите най-западни диалектни форми, живеейки преди това сред българи в старите си землища. Тоест те са, както и в последствие ще се окажат, необходимата пожертвана фигура за гамбита, разиграван от Румъния на шахматната дъска, наречена Кадрилатера /Южна Добруджа/.

     Ето и някои от най-известните българофоби, първенци и водачи сред колонисткото македонско присъствие из пределите на Добруджа, като някои от същите са на високи държавни постове, а други откровенни главатари на банди: Траян Папатраян, Ташку Пучеря, Георги Челника, Папа Хаджи, капитан Олтяну, Ковата, Ахиле  Пинета, Йон Патони, Батали, Георге Михалаки, Маню Михалаке, Янку Гица, Щерю Маджару, полицаят Гургу, Тулю Апостолеску, капитан Гюргиян /Джурджиян/, капитаните Йонеску в Добричко и Попеску в Силистренско и много други.  

 Власи аромъни

Естествено е много от българите да не издържат на новото робство и затова да оформят солиден бежански поток към пределите на България. Част от тези българи се насочват към големите градове, а повечето към близкостоящите села до границата в Русенско, Делиормана, /Исперихско, Разградско/, Шуменско и Варненско с тенденция един ден да се завърнат по родните си огнища. Създават се дружества „Добруджа”, със седалища в по-големите градове, с цел да се противопоставят легално на процесите в областа и най-вече да се подпомагат бежанците с намиране на работа, оземляване, настаняване и уреждане на техните социални нужди. Дружествата са подчинени на едно обединяващо - софийското. Те пряко въздействат и върху четничеството.

       Българите не са склонили глава пред поробителя и започват да се самоорганизират в съпротивителни чети, с които да тормозят румънските власти и заселници, ограбвайки ги и отмъщавайки им с преминаването си през новата граница. За съжаление, много от тях с времето се превръщат в шайки обирджии, които не пощадяват и нашите селяни. Това обаче налива още масло в огъня и българите в поробеното отечество са подложени на нечуван натиск, терор и репресии от властта по обвинение в помощ и ятачество на идващите от България комити иредентисти. Така бежанският поток нараства, което е добре за агресора, но не и за българската кауза. Това налага създаването на някаква нелегална съпротивителна организация, която да канализира и насочи енергията на тези групи изключително към унищожението на чуждия агресор и да спре бежанския поток към България, за да не се денационализира областта.

        Някои от четите, споменати в румънските сводки и протоколи още отпреди създаването на ВДРО, са на Апостол Христов Тодоров - Кордоолу от Добричко, Калчо Добрев от с. Калипетрово, Силистренско, Георги Чаков от с. Гюллеркйой /днес с. Алеково/, Силистренско, Йордан Паунов и др.

В различни румънски преписки и документи се споменават редица имена на хора, занимаващи се с четничество още преди създаването на революционната организация. Най-точни са данните, оставени от Силистренския префект Ташко Пучеря. В други подобни преписки се говори за чети със състав от по 20, 40 до 100 души четници. Споменати са и имената на войводите и отговорните фактори в тях: Никола Йонков от с. Зафирово, Силистренско, Петър Енчев от с. Алфатар, Калчо Добрев, Йордан Паунов и др.

   Например, според свидетелски показания на пострадали румънски войници, на 6 април 1921 г. в близост до границата край с. Кьосе Абди / днес с.Райнино/, Исперихско, Йордан Паунов с чета напада и прогонва с пушечни изстрели и хвърлянето на бомби румънска част. Самият той нахълтва с двама турци в близката мелница, като пленява двама румънски войници, изпратени от началника си да донесат чували с царевично брашно. Взема им пушките, 180 патрона и 4 бомби. Закарва ги до близката гора и след извество време ги пуска, но задържа оръжието им. Те твърдят, че в гората имало около 40 четници, плюс бъллгарски офицери. Според сигурни сведения, на Пучеря, в Силистренсия район, имало две чети, чиито състав бил едната от 24 души, а другата от 13 човека.

    Някои войводи и четници са привлечени в редиците на движението, като например П. Енчев, К. Йонков и други, които до края остават в него, докато има и такива като Кордоолу, Георги Чаков и др., които също влизат в него, но стават привърженици на лявото крило. Кордоолу е лично убеждаван от Дочо Михайлов, да промени статута на бандата си и да да я трансформира в чета постъпвайки в организацията. Поради това първият е убит от българската полиция през 1925 г. , по следния начин: При една успешна акция, в Добруджа, при която четата му убива предателя и платен агент на „ Сигуранцата”, Георги Желязков от с. Семиз алъ / днес Драганово/, Добричко, тя се изнася през границата. Укривайки се в мелницата на Курти Чаков от с. Тюрк Арнаутлар / днес с. Белоградец/, Варненско, заедно с четата си от 5-6 човека, е обграден и същата е ликвидирана, но той се спасява. След 2 месеца, обаче бива убит крей с. Махмузлии / днес Тодор Икономово/, Шуменско, заедно с още един негов четник. А, вторият загива, още по време на въстанието от 1923 г.  Други, като Йордан Паунов, не влизат и се превръщат в обирджии. Например Колю Йонков  по заповед на организацията убива Паунов, уличен в бандитизъм.

Никола Кямилев 





Създадената организация си поставя за главна цел освобождението на Добруджа и задачи, от една страна, да унищожи всички банди и да респектира и елиминира развилнелите се румънски управители, кметове и чиновници, независимо от произхода им /румънски, влашки, порумънчили се българи, турци, цигани и др./. От друга страна, тя трябва да стопира колаборационистките и дори чисто предателските настроения у някои от българите, които се поставят в услуга на новата власт. Друга важна задача, която стои пред организацията, е да поддържа буден българския дух чрез културно-просветна и патриотична дейност сред населението. Много важна стъпка за успешното й съществуване и дейност е да създаде навсякъде и свои комитети от поддръжници, ятаци и куриери, както и боен резерв, които в даден, подходящ за революционна дейност момент, да се присъединят към действията за освобождението на люлката на българската държавност.

      Малко се знае и е писано за добруджанското съпротивително движение, сравнено с другите наши движения, да не говорим за ВМРО, за чиято история и проучването й има създаден цял институт. Докато за Вътрешната добруджанска революционна организация /ВДРО/ почти нищо не се споменава и днес, дори и в учебниците. Да, наистина то не е с размерите на македонското, но също така е интересно, бурно и съдбоносно за този български край. Даже има създадени връзки и съвместна дейност между двете движения.

     И, естествено, ние, синовете на тази област, сме длъжни в кратце, по един любопитен начин да запознаем обществото с някои факти за негоовата дейност и с някои от неговите най-изявени, креативни и активни участници.

     Ще наблегнем на четничеството, макар че данните за него са твърде малко поради ограничения брой документи и извори от българските полицейски, прокурорски, съдебни и други сведения и почти липсващите румънски такива - изнесени или унищожени от напускащите румънци през 1940 г. За това му състояние спомага и комунистическият режим, наложил се у нас през 1944 г. Той го неглижира, низвергва и охулва, както и унищожава редица документи и снимки, злепоставящи новата народна власт, проходила от лявото пространство в него.

      Друг е въпросът, че тоталитарната власт изведе от контекста на движението и издигна в култ, поставяйки на пиедестал само някои от тези леви негови фактори, а другите заклейми, отрече и опорочи. Което не можа напълно да префасонира, както може би й се е искало, тя опита да го скрие под пелената на лъжата. Обвини дясното в него /което се оказва и гръбнака му/, в шовинизъм, национализъм, фашизъм, дори и бандитизъм. Приписа си всички негови заслуги и замаскира родоотстъпната интернационална коминтерновска доктрина в дейността на своите отцепили се от организацията леви персони с чист национален патриотизъм.

Чета на ВДРО 1924г.

СЪЗДАВАНЕ НА ВДРО

    

     Ще спестим подробностите, предисторията и пътя на самото му създаване и това по какъв начин се стига до решението за него. Няма да засегнем и аферата с предателя от Добричко Александър Рашенов, който бива внедрен от румънската сигуранца в редиците й още в началото.  

     Самата организация е създадена въпреки предателството на Рашенов и редица други спънки и проблеми в края на март 1923 г. на поредния добруджански събор в гр. Ески Джумая /днес  Търговище/. Тя има ЦК /централен комитет/ и Четнически апарат, както и легално задгранично бюро. Като учредители на организацията са известни следните активисти:

Върбан Ангелов Петров от село в Добричко - комунист,

Дочо Михайлов от с. Бабук, Силистренско, учител - комунист,

Иван Донешки, подпоручик от с. Алфатар Силистренско – комунист,

Никола Цанов Кямилев от Добрич, запасен подполковник, живущ в гр. Русе – сговорист,

Иван Маринополски, секретар на дружество „Добруджа” в Русе, радикал,

Слави Алексиев от с. Калипетрово, Силистренско, живущ в гр. Русе, радикал,

Иван Хаджииванов, адвокат от Русе, по род от Тулчанско, сговорист,

Стефан Иванов Боздуганов от с. Алфатар, Силистренско, безпартиен, и др.

      Получава се интересна и, както ще се окаже в последствие, естествено нетрайна симбиоза между леви и десни. Това в началото не пречи на съвместната им борба, но в годините води до открито противоборство относно целите и принципите, които са водещи при едните и другите, което прераства и в братоубийство.

      Никола Кямилев е връзката с българското правителство и власти. Боздуганов, Слави Алексиев и Дочо Михайлов са ЦК в Добруджа, като Дочо Михайлов е организатор и отговорник за всички чети, а Слави Алексиев е секретар - касиер на ЦК .  Останалите са в задграничното бюро на организацията.

     Организират се и четири официални чети с по 15 - 20 човека в чета, които действат в определени оперативни зони. Има и привлечени отделни чети от преди създаването на ВДРО, внедрени под шапката на организацията, като понякога те са в отделни акции, а понякога се преливат в официалните. Войводи на тези чети са:

Рашко Чорбаджиев от с. Малка Кайнарджа /сега с. Кайнарджа/, Силистренско, за Тервелски район,

Колю Йонков от с. Сърсънлар /днес Зафирово/, Силистренско, за района на селата в близост до Делиормана,

Стайко Колев от гр. Добрич, за Добрички район,

Стефан Боздуганов от с. Алфатар, Силистренско, за Тутракански район,

Дочо Михайлов - за Силистренско и отговорник за всички чети.

След отцепването на левите и гибелта на Д. Михайлов главен войвода на четите става Боздуганов.

     Било е решено, че четите не бива да са многобройни, защото в една сравнително равна територия, макар и с големи гори по него време, трудно ще се укриват от погледите на колаборационисти, колонисти и шпиони. По-големи и много са горите в Силистренско и Куртбунарския /Тервелския/ район на Добричко. В други райони на Добричко /Балчишко, Генерал Тошевско, Калиакренско и т. н./ са сравнително малко и теренът е доста по-равен, затова там четничеството е по-напригодно и слабо активно. А горите тогава са били далеч по-големи от сегашното им наличие, размери и състояние. Известни сред тях са

гората Каракуз с 95 - 100 хиляди декара /сега едва с около 60 хил. дка, да не говорим за състоянието й/, горите Ирилията, Шефкана, Ирихисарската, Братила, Дживелската, Канагйол, Кокарджа, Сухата чешма, Дюзормана, Мурсал кулак, Сунгура, Боблата, горите по Сухата река и река Табан и много други.

    Друго решение е да не се влиза по възможност в излишни стълкновения с румънските военни части, полицаи или граничари. Това да става само в краен случай, когато  е неизбежно, за да не се попречи на плануваната акция.

     Хвърлена е и известна светлина за дейността, бойния път и действията на четите. Има както успешни, така и някои неуспешни акции. Има и жертви и подвизи, на които няма как да отделим подобаващо внимание в детайли в настоящия материал. Понякога четите са нараствали чрез вливането в тях на членове от комитетите в Добруджа, когато преминава някоя чета в даден район.

      С такава чета от 40 бойци например Рашко Чорбаджиев преследва цяла румънска жандармерийска команда край с. Алфатар.

      Пак там, в гората Каракуз, в близост до с. Балтаджа Еникйой /днес с. Брадвари /, през 1940 г. е изпратена чета от 40 човека в навечерието на освобождението, която, разделена на по-малки части, шари из селата наоколо, за да пази населението от репресиите и мародерството на колонистите при напускането им на областта. Според непотвърдени данни водач й е бил Стефан Боздуганов. Четата има специална радиовръзка с ЦК и със задграничното бюро в Русе, а чрез куриери и с комитета в Силистра.

 Сред децета е и 4 - 5 месечния Шаро.

Трябва да се изтъкне, че четите в кратки срокове премахват и унищожават ширещия се бандитизъм в областта. През годините са ликвидирани много влашки пакостници по селата, както и видни техни водачи като Георги Челника, Патони, Янко Влаха, Папатраян и др. Убити са някои румънски кметове, полицаи и „шеф де постове”.  Ликвидирани са и банди, чиито главатари са от турски и цигански етнопроизход. Също така и такива с главатари като Иван Джамбазов, ликвидиран от Стефан Боздуганов. Убити са и хора на Йордан Паунов като:Темелко Йорданов - Манджоолу, Атанас Симеонов - Пачура, също и някои турци в редиците на групата му. Премахнати са и много цигански крадци на добитък, идващи от Влашко. Също така са спрени и турските главатари Сабри Пехливан, Фанито и др., като последният съдейства на организацията. Парализирани са някои поддържани от власта колониски контрачети с командири власи като Димитру Чоти, Траян Чоти, турчина Ариф Афуз и др. Населението бързо спечелва доверието на четниците. Създадени са много тайни комитети от поддръжници.

     Организацията осъществява и терористичен бомбен атентат срещу българоубиеца Йон Патони, родом от гр. Горна Джумая /днес Благоевград/, като в изпратен до него колет нейни дейци взривяват поставен вътре експлозив. Това става в Добричката поща.

    Четите освен това пренасят и много български буквари, учебници и книги, които да послужат за поддържането на българския дух сред поробените.

     Само през първите две години от създаването и дейноста й, организацията създава свои нелегални комитети в над 130 села в Добруджа. Най активни в тази дейност, са Дочо Михайлов, Димитър Дончев и Стефан Боздуганов.

     Организацията се финансира основно от волни дарения на българи от двете страни на границата. Същата се й самофинансира и задоволява продоволствено, от една страна чрез раздаване на купони на хората от които се взема храна, овце или друг добитък и инвентар, след което срещу купоните им се заплаща, а от друга като се вземат насила средства, от хора от друг етнически произход. Организацията получава и пари от СССР, до 1925г., по данни в рубли, които при смяната в български пари възлизат на около 300 хил. лева, като 200х. са за организацията, а 100х. са за партийните комфракции в областа, съхрянявани от В. Петров и Д. Михайлов.

     При една такава акция през ноща на 10-11 ноември 1925г., група от 12 добре въоръжени четници правят обир и вземат от касата на  Земезелското училище край Силистра, което е в близост до с. Айдемир 100 хиляди леи. Префекта Ташку Пучеря заповядва кмета на селото да събере от селяните 200 хил. леи, за конпенсация и наказание. Малко по – късно същата година е нападната и ограбена Популярната банка в с. Мали извор, Добричко.

     През 3 срещу 4 юли 1926г. Слави Алексиев и Боздуганов, с чета, убиват и вземат парите / солидна сума/, събрана от румънски бирник, край с. Старо село, Силистренско. Това, обаче предизвиква жестока разправа на жандармерията над българите от селото, като 40 от тях са зверски убити. Тъй като, най – вероятно част от парите са раздадени на селяните, а другата задържана от организацията.

     През 1925 г., когато една гръцка армия завладява Петричко, повод за което според едни данни е пограничен инцидент, станал заради едно гръцко гранично куче и убития му от наши граничари водач, влязъл да го търси на българска територия, и още по един друг повод - преследването от гърците навътре в страната ни на една чета на ВМРО, добруджанските чети са изтеглени от Добруджа на българска територия. Там тайно са комплектовани от организацията и подготвени за защита на отечеството като паравоенни формирования. Иначе официално са накарани от българските власти да подпишат декларации, че не извършват четническа дейност. Тогава всички съседни държави изпращат ноти и заплахи  към България за евентуална тяхна намеса в суверинитета й.

    Ето и още някои любопитни сведения, за навлизането на чети през 30 години на века, в проробеното отечество:

    В доклади на гранични офицери от 30 години, четем следните случки: През 1929г., се споменова например, че на 1 -2 февруари същата година петима четници са нападнали и обрали влашка кръчма в с. Ангелово, днес част от с. Старо село в Тутраканския район на Силистренско. Преследвани от полицията четерима успяват да преминат границата, но са заловени от нашите граничари и в последствие интернирани на други места из страната. Петият Коцо Щърбанов Игнатов, бил ранен и пленен от румънците, а после убит.

    На 11 ноември същата година, била засечена чета от 5 – 6 души в горите край Дулово, Силистренско. След като била преследвана, се върнала в България, не без съдействието на българските граничари.

    На 20 срещу 21 януари 1930г. през ноща е нападната телеграфо – пощенската станция в с. Белица, Силистренско. При нападението загиват двама румънски войници а един е ранен сериозно. В станцията са намерени две невзривани ръчни гранати. По този повод румънците арестуват и изтезават много българи от околноста, като петима от тях уличени в съучастничество, са откарани в Кюстенджа. Цялото турско и арумънско население от околноста е изпратено да преследва четниците.

    На 7 срещу 8 февруари чета от осем човека въоръжена с пушки и бомби, обира богата турска къща в с. Секулово в Дуловския район на Силистренско. Жандармите мобилизират местни власи и турци в преследването й. Престрелката траяла около половин час, като комитаджиите хвърлили и няколко бомби. Тежко е ранен един от жандармите. При преминаването си през граничната бразда, четниците изстреляли няколко сигнални ракети.

    На 27 февруари 1930г. , по пътя Тервел – Добрич, край с. Конак / днес с. Поручик Гешаново/, е нападнат автомобил с румънски офицери, при което има и жертви.

    На 12 срещу 13 април, чета от седем извеснаи лица, нападат и обират един богат турчин, който тормозел местното население, от с. Кочубей / днес с. Кочмар/, Добричко.  Макар, обаче да им е устроена засада в близост до границата, от румънската погранична стража, те успяват да я преминат, но са заловени от нашите граничари. Предадени на Шуменския началник, те са интернирани във вътрешноста на страната. Румънските засадници отваря стрелба срещу наши граничари, сметнали ги за комити, на което нашите отговърят с огън.

    Около 20 юни 1932г., в гората Ахаматле край с. Стефан Караджа в Тутраканския район на Силистренско, става следното: Уведомени от месни турци, че видели в гората четници, жандармеристите от района повикали на помощт от Тутракан, армейския отряд на поручик Мушетеску. В разразилата се престрелка продължила около час, четниците отбивали атаките и държали надалеч румънците, с честа стрелба и хвърлянето на много ръчни бомби. След което се разделили на две групи. Едната група продължила престрелката, а другата прибрала ранените и ги прехвърлила през границата. След което и другата група се прехвърлила през нея. На полесражението румънците намерили две карабини „ Манлихер”, много гилзи и патрони, револвери „Щаер” и торби с бомби. Имало и следи от много кръв, което покозвало, че българите са били изненадани и са претърпели сериозни поражения. От румънска страна тежко били ранени един полицай и един ефрейтор.

    На 24 ноември същата година, между българските гранични постове край селата Теке Козлуджа / днес Избул/, Шуменско и с. Кору кьой / днес Горица/, Варненско, преминава чета, която обаче, се натъква на усилен румънски патрул, който открива огън срещу нея. Четниците отговарят. Изстрелват над 30 патрона и хвърлят една граната, след което се отеглят на наша територия и се разпръскват. На мястото на престрелката са намерени 30 гилзи и 13 патрона от карабина „ Манлихер”, и един автоматичен пистолет „ Драйзе”. Българските власти според международните изисквания работят по случая и малко по късно арестуват войводата Стайко Колев живущ в с. Коркут / днес с. Страхил/, Варненско. Той съобщава, че четата била от осем човека. Въпреки мерките на правителството, за арести и въдворяване, на друго местожителство, на следващата година Ст. Колев, с четата си провежда успешна акция срещу арумънин лихвар от с. Конак / днес Поручик Гешаново/, Добричко.

    Според една румънска статистика, за период от десет години от 1923 – 1932г. , са регистрирани 579 въоръжени акции на четници през границата, като само в 68 случая от тях, не е извършено нападение и няма жертви. А, следващите осем години дейноста на движението продължава...

В по-късен етап като отговорни персони от движението в редиците на ЦК и в задграничното бюро изпъкват и лица като: Аспарух Айдемирски, адвокат в София и учредител на легалното дружество „Добруджа” в столицата, родом от Акъданлар /днес гр. Дулово/, Силистренско, който става председател на задграничното бюро на ВДРО, Стефан Симеонов от Силистра, живущт в Русе и др. Там е и друг адвокот – д-р  Петър Вичев от с. Айтимур /днес Айдемир/, Силистренско, застъпник на идеята за свобода чрез автономия, също съучредител на дружеството и вдъхновител на четничеството.

     Петър Вичев Коцев, първоначално според някои, е застъпник, за автономна Добруджанска република извън всякаква друга държавност. Според други застъпник за същото, но само като стъпка към освобождение и последващо присъединяване към България. Същия, в началото е в разрез с лявото пространство,  но след отцепването на ДРО, става неин застъпник и председател на задграничното й бюро. Заигравайки и поддържайки връзки с ВМРО, той се набутва в междуособиците на Македонската организация. А влизайки в тесни отношениа с А. Протогеров, през 1933 г. бива ликвидиран от хората на Ванче Михайлов в центъра на София.

    В четническите редици пък се изявяват активистите Петър Енчев и брат му Черню Енчев от с. Алфатар. Петър Енчев, бивш военен, участвал във войните за национално обединение, е бил кмет на родното си село при окупацията. След напускането и емигрирането му се заселва в гр. Кемаалар / днес гр. Иперих/, на който също става кмет. Става войвода на чета преди създаването на движението, а после и негов четник. След отделянето на левите от движението през 1925 г. става и войвода на чета за района в близост до Исперих, нееднократно се измъквал от жандармите на силистренския префект от влашки произход Ташко Пучеря. Същият е давал по 10 000 леи за главата на четник.

      Най-безспорният и всецяло отдаден на четничеството в организацията, както и неин доаен е патриотъг Стефан Иванов Боздуганов. Роден в с. Алфатар, участник в опълчението на ВМРО по време на войните. Емигрирал във Варна, после живял и в Русе. Той е във ВДРО от първия ден на създаването й до самия й край през 1940 г. Много са бойните му подвизи, но ще разкажем за един несполучлив опит на четата му да ликвидира влашкия разбойнически главатар Щерю Маджару в къщата му в с. Саръ неби /днес с. Балик/, Добричко. През есента на 1933 г. по оплакване на българите от с. Ели бей /днес Пчеларово/, че аромънинът Маджару от съседното с. Балик завладял цялата тяхна мера за своите животни и че гонел оттам българските овчари, като жестоко се разправял с оплакващите се, войводата предприема наказателна акция. С окомплектована по-голяма чета Боздуганов преминава границата на 28 септември край с. Казълджилар /днес с.Червенци/, Варненско. Стигайки обаче до с. Балик, Маджару е вече предупреден от съгледвачи и е взел мерки. Къщата му била пълна с въоражени власи. Въпреки това ВДРО четата загражда и напада. Четниците дават повече от 250 изстрела и хвърлят 2 бомби в приземния етаж. Били убити двама аромъни, но въпреки това огънят от къщата не бил подавен. След известно време четниците се оттеглят поради опасност от пристигането на жандармерия в гръб. По пътя Добрич – Силистра четата се натъква на 12 каруци с мобилизирани преселници аромъни, които започват да обстрелват четниците, а те отвръщат със същото. Престрелката прераства в ръкопашен бой, в който падат убити 4 колонисти аромъни. Край с. Бенковски, Добричко, четата се сблъсква с нова организирана потеря от аромъни и в поредна схватка с врага убива двама от тях. Най-после, на 13 октомври, Боздуганов превежда четата без жертви в България между селата Руйно и Кара Исакьой /днес с.Чернолик/, в Акъдънларския /Дуловския/ район на Силистренско.

 През 1913г. нахлуващата подло у нас румънската войска, в случая кавалерия, срещу себеси среща отпора на деца, жени и овчарски кучета.

Стадо с куче край вече гр. Алфатар 1978 - 79г.

Ятаци и куриери

   

     Нейни ятаци са известни и неизвестни селяни, много от които овчари. Приемали четниците както в своите домове, така и в своите кошари, където ги криели, хранели и обличали. Ще представим някои имена на тези ятаци и сподвижници. Има открит, но непълен списък с имена на ятаци и помощници от областта, предложени за награди и пенсии от И. Хаджииванов. Там откриваме 77 имена на дейци на ВДРО. Половината са на дейци, куриери и ятаци, а другата половина на четници. Въпреки това още няма ясни данни за пълните размери на движението. Много имена не са попаднали в ръцете на изследователите поради унищожените документи. А тези, които откриваме в книгите, писани впоследствие от графоманите на БКП, които все пак споменават и ВДРО дейците, не са изяснени, защото са опоменати със своите прякори. Например, дали споменатите в някои писания четници като Гената и Черная не са съответно четниците Гендата и Черния, споменати на други места?

       Ще обърнем внимание предимно на някои от овчарите. В близост до Алфатар известните ятяшки овчарски къшли са на : Ангел Кърков – Кърковските овчари, Калъиванските на Христо Калъиванов, Господжаковските, Божилските на Пеню Божилов, Въндевите, Михаил Мокана, кошарите на Кръстю Пенков, Марин Йорданов от с. Казимир, Чобановските от с. Караомур /днес Смилец/ и др. Всички до 1925 г. приемат четниците на ВДРО, а след образуването на лявата ДРО някои от тях са изключително нейни поддръжници - Кърковци, Божилските чобани, Чобановските и др. Други като Калъивановци, Димитър Кален и т. н. са поддържали и двете течения. Може да се каже, че Алфатар и околните села са наистина едно огнище на съпротивителното движение в Добруджа. Някои по-известни ятаци на ВДРО са Съби Колев, Григор Попов, Михаил Вълчев Ченгенев и мнсго други.

     Много интересен е образът на една жена, ятачка на дейците. Особенно предана става тя на тези от лявото крило. Това е баба Драгана Колева, известна като мъжката Драгана. Тя е родена в с. Гюргенджик /днес Попкралево/, Силистренско, още по време на робството. От малка била корназ мома, която се противопоставяла дори  и със сила на турците, и те я нарекли мъжката Драгана. Яздела кон, обличала се и стреляла по мъжки. Винаги носела оръжие със себе си. Омъжена била в Алфатар и там вече на години се включила в организацията като ятак. Много често използвала следния прийом за открадване на агнета, шилета или ярета. Понеже била много едра, цяла скала, и притежавала неимоверна физическа сила, имала и голяма фуста. Та приближавала се до някое стадо и хоп с полите си захлупвала някое добиче, което след като измъквала, вървейки с него между нозете си, към някое усое, го връзвала и мятала на магарето, и дим да я няма. Дори кучетата не се усещали, че тя предварително им хвърляля по някоя упоена с леко приспивателно питка. След което често гощавала четниците със създарма или пастърма. Починала на 102-годишна възраст в Алфатар.

     Например къшлите на Кърковци били на такова удобно място за бягство, в близост до гора, че никога там не е ставал провал. Винаги когато имало при тях четници, те държали стадата в близост, за да могат кучетата да обаждат, ако наблизо имало движение. Някои от четниците се обличали като овчари и работели на кошарата, когато трябвало да стоят по-дълго там. Много често овчарските кучета по кошари и домове били сигналчиците за опасност. Макар и рядко, но и в литературата, посветена на революционното движение, се споменава за овчарските кучета. Споменати са и някои имена на кучета по къщите и местата за явки и друга нелегална дейност, като Мечо, Чобаниката и др. Например активистът на ДРО, БКП и РКП от с. Гелинджик /сега Димитър Ганево/, Добричко, Георги Милчев - Рошу /Червения/ описва така тяхното куче Караман: Караман е едър, чисто черен, с дълга козина и клепнали уши. Само на бели чобански кучета пък залагал да охраняват кошарите и имота му бившият пристав Тодор Стоянов Съботинов, бежанец от с. Кайнарджа, Силистренско, в с.Бештепе /Пет могили /, Шуменско, който бил поддръжник на ВДРО и ненавиждал ДРО. Друг един ДРО четник, Боян Михнев от с. Смилец, Силистренско, споменава, че неговите сродници Чобановите винаги по традиция със стадата, още от времето на дядо им, държели много чобански кучета вълкодави. Същият, когато живее през 30 години като бежанец в Източния Делиорман, в с. Араслан /днес Лъвино/, Каменларско /Исперихско/, и извършвал там нелегална комунистическа дейност, споменава за овчаря бай Илия, който пасял стадото си на мерата близо до неговата къща и насъсквал своите 5-6 чобански кучета срещу приближаващи се непознати агенти, като му давал възможнист да изчезне.

     Като говорим за Делиормана, чиято географска граница с Добруджа е толкова относително и пространно понятие, трябва да споменем, че още след 1913 г. при първото румънско нахлуване в Добруджа и поставяне на граница по същите места, както и след 1919 г., има описана история за едно овчарско куче, Тотю. Кучето Тотю било тръгнало със стадото на един от братята от семейството на Георги Костов, от с. Кьосе Абди /днес Райнино/ - Станю Костов, който заедно с баща си и роднини избягал от селото след окупацията и се заселил в отсрещното село Ени Балабанлар /днес Иван Шишманово/ на българска територия. Кучето било едро, много рунтаво, с чернобели петна. Често обаче пресичало границата и спохождало другите кучета в стадото на брата на стопанина си - Тодор Костов, който останал в поробена Добруджа. Като видял това безпрепятствено от румънците преминаване на кучето си, стопанинът му направил специален кожен калъф за врата, който не се забелязвал в дългата му козина, и в него слагал пари или писма до своите роднини. Това било забелязано и от българските погранични офицери и те в навечерието на войната с румънците през 1916 г. отишли при него и поискали кучето да свърши подобно нещо, но този път да пренася и връща разузнавателна кореспонденция до роднините му отатък, а те да я предават на подготвени куриери и хора разузнавачи във вътрешността. Особено много информация българите получават от разузнавачите си за фортификацията на Тутраканската крепост, предавана по кучето.

     Потомците на дядо Пеню Калъиван имали десетина чобански кучета. Въндевци имали наколко овчарски кучета, а като най-сериозни давачи се споменават Гуджо и кучката Караман. В общи линии според стадата бил и броят на кучетата, предимно в рамките до десетина кучета. В краеведската литература за периода покрай стадата на изброените овчари се споменават някои имена на кучета като Гаврю, Чакал, Мурджо, Бялата Циба и др.

     Най-големите огнища за дейци на съпротивителната сила и опора за революционерите излизат от бежанците, заселили се в селата около границата в Исперихско и Шуменско. В Делиормана са селата Декили таш /Побит камък/, Райнино, Балабанлар /днес Вазово/, Ени Балабанлар /днес Иван Шишманово/, Мумджилар /днес Свещари/, Шеремет /днес Веслец/ и мн. др. От Шуменския район това са селата Беш тепе /днес Пет могили/, Махмузлии /днес Тодор Икономово/, Дживел /днес Никола Козлево/ и др. След отцепването на лявата фракция тя има превес в селата в Шуменско, а десните са далеч по-силни в Исперихско.

Н. Тодоров гр. Силистра
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ: